Далечен епизод (Пол Боулс)

Първият превод на знаковия разказ на Пол Боулс на български е публикуван в мароканския брой на „Литературен вестник“. Той е съпътстван от есеистичната статия „Кратък разказ като никой друг“.

 P1060542

 

СЕПТЕМВРИЙСКИТЕ ЗАЛЕЗИ червенееха най-силно в седмицата, когато Професорът реши да посети Аин Тадуирт, в топлия край. Вечерта той се спусна с автобус от високата равна местност, взел две малки пътни чанти, пълни с карти, лекарства и мехлеми за слънце. Преди десет години бе прекарал в селото три дни; все пак достатъчно, за да създаде относително трайно приятелство с един стопанин на кафене, който му писа няколко пъти в първата година след посещението, макар и никога след това. „Хасан Рамани“, повтори Професорът отново и отново, докато автобусът се друсаше надолу през все по-горещи слоеве въздух. Ту обърнато към пламналото небе на запад, ту към стръмните планини, возилото се спускаше по прашната пътека през каньоните, навлизайки във въздух, който замирисваше и на друго, освен на безкрайния озон на височините: портокалови цветове, пипер, напечени от слънцето изпражнения, горещ зехтин, гнили плодове. Той щастливо затвори очи и за миг поживя в света на чистото обоняние. Далечното минало се завърна – каква част от него, не можа да определи.

Шофьорът, чиято седалка Професорът споделяше, го заговори без да отделя очи от пътя. Vous êtes géologue?” [1]

„Геолог? О, не! Лингвист съм.“

„Тук няма езици. Само диалекти.“

„Именно. Правя проучване за разновидностите на могребския [2].“

Шофьорът изрази презрение. „Продължавайте на юг,“ каза. „Ще откриете някои езици, които никога преди не сте чували.“

Докато минаваха през градската порта, обичайният рой хлапаци се надигна от прахта и с викове се затича покрай автобуса. Професорът сгъна тъмните си очила, прибра ги в джоба си, изскочи още щом возилото спря, проби си път през негодуващите момчета, посегнали напразно към багажа му, и бързо влезе в Grand Hotel Saharien. От осемте му стаи две бяха свободни – едната обърната към пазара, а другата, по-малка и евтина, с изглед към малък двор, пълен с отпадъци и варели, където две газели сновяха. Той взе по-малката стая, и изливайки цялата кана с вода в тенекиения умивалник, започна да мие песъчинките от лицето и ушите си. Вечерното сияние почти си бе отишло от небето и розовината на предметите изчезваше едва ли не докато ги наблюдаваше. Той запали карбидната лампа и потрепери от миризмата ѝ.

След вечеря, Професорът бавно закрачи по улиците към кафенето на Хасан Рамани, чиято задна стая надвисваше застрашително над реката. Входът беше възнисък и той трябваше леко да се приведе, за да влезе. Сам мъж подклаждаше огъня. Единствен гост пиеше чай. Кауажи [3] опита да го намести на другата маса в предната стая, но Професорът пристъпи безгрижно в задната стая и седна. Луната блестеше през тръстиковата решетка и навън нямаше друг звук освен случайното далечно излайване на куче. Смени масата, за да може да вижда реката. Беше пресъхнала, но тук-там имаше локви, които отразяваха светлото нощно небе. Кауажи влезе и избърса масата.

„Кафенето още ли е на Хасан Рамани?“, попита го на могребския, който му отне четири години да научи.

Мъжът отговори на лош френски: „Той почина.“

„Почина?“ повтори Професорът, без да забелязва абсурдността на думата. „Така ли? Кога?“

„Не знам,“ каза кауажи. „Един чай?“

„Да. Но не разбирам…“

Мъжът вече беше излязъл от стаята и раздухваше огъня. Професорът стоеше неподвижен, чувстваше се самотен и спореше със себе си, че това е нелепо. Скоро кауажи се завърна с чая. Той плати и му даде огромен бакшиш, за което получи дълбок поклон.

„Кажете ми“, подхвана, докато другият понечи да тръгне. „Човек още ли може да намери онези кутийки от камилски вимета?“

Мъжът изглеждаше ядосан. „Понякога регибатите [4] носят тези неща. Не ги купуваме тук.“ После безцеремонно, на арабски: „А защо кутийка от камилско виме?“

„Защото ги харесвам,“ отвърна Професорът, след което, понеже се чувстваше леко приповдигнат добави, „Харесвам ги толкова много, че искам да създам колекция, и ще платя десет франка за всяка, която можеш да ми намериш.“

„Камсташ [5],“ каза кауажи, отваряйки лявата си ръка три пъти подред.

„Никога. Десет.“

„Невъзможно. Но почакай по-късно и ела с мен. Ще ми дадеш, колкото искаш. И ще получиш кутийки от камилско виме, ако има такива.“

Той отиде в предната стая, оставяйки Професора да изпие чая си и да слуша все по-големия хор от кучета, които лаеха и виеха, докато луната се издигаше нависоко в небето. В предната стая влезе група клиенти, които седнаха и говореха около час. Когато си тръгнаха, кауажи изгаси огъня и застана на входа, слагайки своя бурнус [6]. „Ела,“ каза.

Вън на улицата нямаше почти никакво движение. Всички сергии бяха затворени и единствената светлина идваше от луната. От време на време минаваше пешеходец и изсумтяваше кратък поздрав на кауажи.

„Всички те познават,“ каза Професорът, за да пресече мълчанието помежду им.

„Да.“

„Иска ми се всички да познаваха мен,“ каза Професорът, преди да осъзнае колко инфантилно трябва да бе прозвучала подобна забележка.

Никой не те познава,“ каза спътникът му грубо.

Бяха стигнали другата страна на града до носа над пустинята и през огромна пукнатина в стената Професорът видя бялата безбрежност, отпред начупена от мрачни петна оазис. Минаха през отвора и последваха криволичещ път между скалите, надолу към най-близката палмова горичка. Професорът помисли: „Може да ми пререже гърлото. Но неговото кафене – със сигурност биха го разкрили.“

„Далече ли е?“, попита небрежно.

„Уморен ли си?“, отвърна кауажи.

„Очакват ме обратно в хотел Saharien,“ излъга.

„Не можеш да бъдеш и там, и тук,“ каза кауажи.

Професорът се засмя. Чудеше се дали звучи смутен на другия.

„Дълго ли държиш кафенето на Рамани?“

„Там работя за един приятел.“ Отговорът направи Професора по-нещастен отколкото си бе представял.

„О! Ще работиш ли утре?“

„Невъзможно е да се каже.“

Професорът се спъна в камък и падна, одрасквайки ръката си. Кауажи каза: „Внимавай.“

Сладникавият черен мирис на гнило месо изведнъж увисна във въздуха.

„Ах!“, каза професорът докато се давеше. „Какво е това?“

Кауажи бе покрил лице със своя бурнус и не отговори. Скоро оставиха смрадта зад тях. Бяха на равна земя. Пътят напред от всяка страна бе заграден с висока стена от кал. Нямаше бриз и палмите бяха съвсем неподвижни, но отвъд стените се чуваше течаща вода. Освен това миризмата на човешки изпражнения беше почти непрестанна, докато вървяха между стените.

Професорът изчака дотогава, докато сметна, че изглежда логично от негова страна да попита с известно раздразнение: „Но къде отиваме?“

„Скоро,“ каза водачът, спирайки се да събере няколко камъка от канавката.

„Вземи няколко камъка,“ посъветва го той. „Тук има лоши кучета.“

„Къде?“, попита Професорът, но се наведе и взе три големи с остри ръбове.

Продължиха съвсем тихо. Стените свършиха и светлата пустиня се простря пред тях. Наблизо стоеше порутен марабут [7] с едва наполовина запазен мъничък купол и изцяло разрушена предна стена. Зад него бяха струпани закърнели, непотребни палми. Куче на три крака се затича бясно към тях. Едва когато доближи, Професорът чу непрестанното му ниско ръмжене. Кауажи метна голям камък по него, уцелвайки го право в муцуната. Чу се странно тракане на челюсти и кучето побягна странично в друга посока, падайки слепешката по камъните и лазейки объркано наоколо като ранено насекомо.

Отбиха се от пътя, прекосиха почвата, осеяна с остри камъни, подминаха малката руина, пресякоха дърветата, докато достигнаха място, където земята пред тях хлътваше рязко.

„Прилича на кариера,“ каза Професорът, прибягвайки до френския за думата „кариера“, чийто арабски еквивалент в момента не можеше да извика в ума си. Кауажи не отговори. Наместо това се спря и обърна глава, сякаш се ослушваше. И наистина, някъде отдолу, далеч отдолу, се дочу плахият звук на ниска флейта. Кауажи кимна бавно няколко пъти. Тогава каза „Пътят започва тук. Можеш целия да го видиш добре. Камъкът е бял и луната е силна. Тъй че можеш да виждаш добре. Сега се връщам да спя. Късно е. Можеш да ми дадеш колкото искаш.“

Стоейки там, на ръба на бездната, която с всеки миг изглеждаше все по-дълбока, с тъмното лице на кауажи, обвито в осветения от луната бурнус близо до собственото му лице, Професорът се запита какво точно чувства. Възмущение, любопитство, страх навярно, но най-вече облекчение и надеждата, че това не беше номер, надеждата, че кауажи наистина ще го остави на мира и ще се върне без него.

Той се поотдръпна от ръба и бръкна в джоба си за някоя банкнота, защото не искаше да покаже своя портфейл. За щастие, там намери петдесет франка, които извади и подаде на мъжа. Знаеше, че кауажи беше доволен и затова не обърна внимание, когато го чу да казва „Не е достатъчно. Трябва да вървя дълго до вкъщи и има кучета…“

„Благодаря и лека нощ,“ каза Професорът, седна със сгънати под себе си крака, и запали цигара. Чувстваше се почти щастлив.

„Дай ми само една цигара,“ помоли мъжът.

„Разбира се,“ каза леко отсечено и повдигна кутията.

Кауажи приклекна близо до него. Лицето му не бе приятно за гледане. „Какво има?“, помисли Професорът, отново ужасѐн, докато протягаше запалената си цигара към него.

Очите на мъжа бяха почти затворени. Това бе най-очевидният израз на съсредоточено пресмятане, който Професорът беше виждал. Когато втората цигара гореше, той дръзна да каже на все още приклекналия арабин:

„За какво мислиш?“

Другият дръпна продължително от цигарата си и изглеждаше, че ще заговори. Тогава изражението му се изпълни със задоволство, но не проговори. Беше се надигнал хладен вятър и Професорът потрепери. Звукът на флейтата с прекъсвания се издигаше от дълбините под тях, понякога смесен със стърженето на палмовите клонки една в друга. „Тези хора не са примитивни,“ Професорът се усети да казва наум.

„Добре,“ каза кауажи, надигайки се бавно. „Дръж си парите. Петдесет франка стигат. Това е чест.“ След което се върна на френски: “Ti nas qu’à discendre, todroit.” [8] Той плю, изсмя се (или Професорът беше истеричен?), и бързо си тръгна.

Професорът беше в нервно състояние. Той запали още една цигара и усети как устните му се движат механично. Те казваха: „Това премеждие ли е, или опасност? Нелепо е.“ Застана неподвижно за няколко минути, очаквайки усещането за реалност да го достигне. Изтегна се на твърдата, студена земя и погледна нагоре към луната. Беше почти като да погледнеш право в слънцето. Отместеше ли очи малко по малко, можеше да отличи низ от по-слаби луни на небето. „Невероятно,“ прошепна. После се надигна бързо и се огледа. Не беше сигурно, че кауажи наистина се е върнал в града. Изправи се и погледна през ръба на пропастта. На лунна светлина дъното изглеждаше на километри. И нищо не му придаваше мяра; нито дърво, нито къща, нито човек… Ослуша се за флейтата, но чу единствено вятъра покрай ушите си. Обзе го внезапно буйно желание да побегне обратно към пътя, обърна се и погледна в посоката, в която кауажи бе поел. В същото време полека напипа портфейла си в предния джоб. После се изплю през ръба на скалата. След това пусна вода през него и внимателно се заслуша, като дете. Това го подбуди да тръгне надолу по пътя към бездната. Странно, но не беше замаян. Все пак благоразумно се въздържаше да надзърта вдясно през ръба. Беше равномерно и стръмно спускане. Монотонността го доведе до състояние на духа, подобно на онова, предизвикано от пътуването с автобус. Mърмореше си „Хасан Рамани“ ритмично, отново и отново. Спря, гневен на себе си за зловещите нюанси, които името му внушаваше сега. Реши, че е изтощен от пътуването. „И от вървенето,“ добави.

Вече почти се бе спуснал от гигантската скала, а луната, право над него, светеше все така силно. Само вятърът беше изостанал горе, да се рее сред дърветата и да вее през прашните улици на Аин Тадуирт, в салона на Grand Hotel Saharien и под вратата на малката му стая.

Мина му през ума, че трябва да се запита защо прави това неразумно нещо, но той беше достатъчно разсъдлив, за да знае, че щом го правеше, не бе толкова важно да търси обяснения в този момент.

Изведнъж земята под краката му стана равна. Бе достигнал дъното по-скоро, отколкото беше очаквал. Пристъпи напред все така недоверчиво, като че очакваше още някое коварно пропадане. Беше така трудно да се различи при тази толкова мътна светлина. Преди да осъзнае какво се случва, кучето вече беше отгоре му. За да впие зъби във врата му, тежко купище козина го тласкаше назад; остър нокът драпаше по гръдта му; мускули се обтягаха по него. Професорът помисли: „Отказвам да умра по този начин.“ Кучето отстъпи, приличаше на ескимоско куче. Докато то отскачаше отново, той извика много силно: „Ей!“ Кучето се спусна върху него, настъпи объркване на усещанията и някаква болка. Много близо до него прозвучаха гласове, но не можеше да разбере какво казваха. Нещо студено и метално го ръгна грубо в гръбнака, докато кучето за миг увисна на зъбите си от парче дреха и може би плът. Професорът знаеше, че е оръжие, и вдигна ръце, крещейки на могребски: „Махнете кучето!“ Ала оръжието просто го избута нататък и тъй като кучето, отново на земята, не скочи повторно, той пристъпи напред. Оръжието продължаваше да го избутва; той продължаваше да пристъпва. Отново чу гласове, но човекът точно зад него не каза нищо. Изглежда, хора търчаха наоколо, поне така му звучеше, тъй като откри, че очите му бяха все още здраво стиснати срещу набега на кучето. Той ги отвори. Група мъже се приближаваше към него. Бяха облечени в черните дрехи на регибатите. „Регибатът е облак по лицето на слънцето.“ „Появи ли се регибат, праведният се извръща.“ По колко дюкяни и пазари бе чувал тези пословици, изречени несериозно между приятели. Никога пред регибати, разбира се, тъй като тези мъже не посещават градовете. Те пращат дегизиран представител да уреди прехвърлянето на плячкосани стоки с тамошните сенчести елементи. „Възможност,“ помисли бързо, „за проверка на точността на такива твърдения.“ И за миг не се съмняваше, че приключението ще се окаже един вид предупреждение срещу подобна глупост от негова страна – предупреждение, което, погледнеше ли назад, щеше да бъде наполовина зловещо, наполовина абсурдно.

Две озъбени кучета притичаха иззад приближаващите мъже и се хвърлиха към краката му. Възмути се, щом забеляза, че никой не обръща внимание на това нарушение на етикета. Оръжието го избута още по-силно, докато се опитваше да отбегне шумния напор на животните. Отново извика: „Кучетата! Махнете ги!“ Оръжието го изблъска с голяма сила и той падна почти в краката на тълпата мъже, изправени пред него. Кучетата дърпаха ръцете и краката му. Един ботуш ги изрита встрани скимтящи, след което зарита Професора в хълбока още по-усилено. После дойде хор от ритници от различни страни, и за известно време той беше въргалян жестоко по земята. Междувременно усещаше как нечии ръце се вмъкват в джобовете му и отнемат всичко от тях. Опита се да каже: „Взехте парите ми; спрете да ме ритате!“ Наранените мускули на лицето обаче не действаха; усети как се намусва, и толкова. Някой му нанесе страховит удар в главата и той си помисли: „Сега поне ще изгубя съзнание, слава на Небесата.“ И все пак продължи да долавя гърлените гласове, които не разбираше, докато биваше здраво завързан около глезените и гърдите. Последва черна тишина, която от време на време се разтваряше като рана, за да пропусне меките, дълбоки ноти на флейтата, свиреща една и съща последователност от ноти отново и отново. Внезапно почувства мъчителна болка навсякъде – болка и студ. „Значи в крайна сметка съм бил в безсъзнание“, помисли си. Въпреки това настоящето изглеждаше единствено като пряко продължение на случилото се преди.

Едва просветляваше. Близо до мястото, където лежеше, имаше камили; чуваше тяхното гъргорене и тежкото им дишане. Не можеше да се реши дали да отвори очи, да не би това да се окаже невъзможно. При все това, щом чу някой да приближава, откри, че виждаше без затруднения.

Мъжът го погледна безстрастно в сивата сутрешна светлина. С една ръка той стисна ноздрите на Професора. Когато Професорът отвори устата си, за да диша, мъжът ловко сграбчи езика му и го дръпна с все сила. Професорът се давеше и поемаше дъх; не виждаше какво се случва. Не можа да отличи болката на грубото издърпване от тази на острия нож. Последва безкрайно давене и плюене, което продължаваше механично, сякаш той едва участваше. Думата „операция“ се въртеше в ума му; това донякъде успокои ужаса, докато затъваше обратно в мрака.

Керванът тръгна по някое време към средата на утрото. Професорът – не в безсъзнание, а в състояние на пълно вцепенение, още давейки се в капещата кръв – беше стоварен свит в чувал и вързан отстрани на една камила. Долният край на огромния амфитеатър побираше естествена порта в скалите. Камилите, пъргави мехара [9], бяха слабо натоварени на този преход. Минаха в индийска нишка и бавно изкачиха лекия склон, който водеше към началото на пустинята. Същата нощ, както бяха спрели зад някакви ниски хълмове, мъжете го извадиха, все още в състояние, което не позволяваше мисъл, и върху прашните парцали, останали от дрехите му, привързаха редица особени ремъци, направени от нанизаните дъна на тенекиени кутии. Един след друг тези светли колани бяха опасани около торса, ръцете и краката му, дори и на лицето му, докато не бе целият в доспехи, които го покриваха със своите кръгли метални люспи. Настана доста веселие по време на това гиздене на Професора. Един мъж извади флейта, а друг по-млад направи нелишена от грация пародия на танца с пръчка, който улед-наилите [10] изпълняват. Професорът вече не съзнаваше нищо; за да бъдем точни, той съществуваше в средището на движенията на тези други мъже. Когато приключиха да го обличат така, както искаха да изглежда, пъхнаха малко храна под тенекиените гривни, висящи през лицето му. Макар да дъвчеше механично, накрая повечето изпадна на земята. Вкараха го обратно в чувала и го оставиха там.

Два дни по-късно пристигнаха в един от собствените им лагери. В палатките там бяха жени и деца, и мъжете трябваше да прогонят озъбените кучета, които бяха оставили да ги пазят. Когато изтърсиха Професора от чувала, имаше писъци на ужас и трябваха няколко часа за да убедят и последната жена, че е безобиден, макар от самото начало да нямаше никакво съмнение, че е ценно притежание. След няколко дни отново започнаха да се придвижват, взимайки всичко със себе си и пътувайки само през нощта, тъй като теренът се нагорещяваше.

Дори когато всичките му рани заздравяха и не чувстваше повече болка, Професорът не започна да мисли отново; ядеше и се изхождаше, както и танцуваше, когато му беше наредено – безсмислено подскачане нагоре-надолу, което радваше децата, главно поради прекрасната дандания, която създаваше. Обикновено той проспиваше дневната горещина сред камилите.

Отправяйки се на югоизток, керванът избегна всякаква установила се цивилизация. За няколко седмици достигнаха ново плато, съвсем диво и с рехава растителност. Разпънаха лагера и останаха там, а мехара бяха пуснати да пасат на свобода. Всички бяха щастливи на това място; времето беше по-хладно и имаше кладенец само на няколко часа по рядко посещавана пътека. Именно тук им хрумна идеята да заведат Професора във Фогара и да го продадат на туарегите [11].

Измина цяла година, преди да осъществят това намерение. Дотогава Професорът беше много по-добре обучен. Можеше да прави кълбо напред и редица страховити ръмжащи звуци, в които все пак имаше частица хумор; а когато регибатите отместиха тенекията от лицето му, откриха, че може да гримасничи чудесно, докато танцува. Освен това го научиха на няколко основни неприлични жеста, които винаги успяваха да предизвикат радостни писъци у жените. Сега той биваше изложен на показ само след особено обилно хранене, при музика и празник. Лесно се вписа в тяхното усещане за обред и разви нещо като простичка „програма“, която представяше щом го извикаха: танцуваше, търкаляше се по земята, имитираше определени животни, и най-накрая се втурваше към групата с престорен гняв за да види последвалата бъркотия и веселба.

Когато трима от мъжете отпътуваха за Фогара с него, взеха четири мехара с тях, и той съвсем естествено яздеше своята. Не взеха мерки да го пазят, освен че го държаха между тях, като един мъж винаги стоеше отзад на групата. На разсъмване успяха да зърнат стените и цял ден чакаха сред скалите. Привечер най-младият потегли и три часа по-късно се върна с приятел, който носеше здрав бастун. Опитаха се да накарат Професора да изпълни представлението си на място, но мъжът от Фогара бързаше да се прибере в града, така че всички тръгнаха на своите мехара.

В града отидоха право в дома на селянина, където пиха кафе на двора, седейки сред камилите. Тук Професорът отново изигра номера си и този път настана продължително веселие с много протриване на ръце. Беше постигнато съгласие, цената бе платена и регибатите се оттеглиха, оставяйки Професора в къщата на човека с бастуна, който не закъсня да го заключи в мъничко ограждение оттатък двора.

Следващият ден бе един от важните в живота на Професора, тъй като тогава болката отново почна да се надига в самия него. Група хора дойдоха в къщата, измежду тях бе почитан господин, по-добре облечен от онези, които прекарваха времето си да го ласкаят, полагайки ревностни целувки по ръцете и краищата на дрехите му. Този човек считаше за важно от време на време да превключи на класически арабски, за да впечатли другите, които не бяха научили и дума от Корана. Репликите му бяха в общи линии следните: „Може би в Ин Салах [12]. Французите са глупаци. Небесното отмъщение приближава. Нека не бързаме. Хвалете всевишния и проклинайте кумирите. С боя на лицето. В случай че полицията желае да погледне отблизо.“ Другите слушаха и се съгласяваха, кимайки бавно и важно. А Професорът в своята барака до тях също слушаше. Тоест, съзнаваше звука на арабския на стареца. Думите проникваха за пръв път от много месеци. Шумове, после „Небесното отмъщение приближава.“ После: „Това е чест. Петдесет франка стигат. Дръж си парите. Добре.“ И кауажи, приклекнал до него на ръба на пропастта. После „проклинайте кумирите“ и още брътвежи. Той се обърна задъхан на пясъка и забрави за това. Но болката беше започнала. Тя му въздействаше в нещо като делириум, защото той отново се завръщаше в съзнание. Когато мъжът отвори вратата и го смушка с бастуна си, той изкрещя яростно и всички се засмяха.

Вдигнаха го на крака, но той не искаше да танцува. Застана пред тях, втренчен в земята, упорито отказвайки да помръдне. Стопанинът беше бесен, и дотолкова раздразнен от смеха на другите, че се почувства задължен да ги отпрати с думите, че ще изчака по-сгоден случай да покаже собствеността си, тъй като не дръзваше да издаде гнева си пред по-възрастния. Но когато онези си тръгнаха, той нанесе жесток удар с бастуна по рамото на Професора, нарече го всякакви неприлични неща и излезе на улицата, тръшвайки портата след себе си. Отиде направо на улицата на улед-наилите, защото беше сигурен, че ще открие регибатите да харчат парите си там сред момичетата. И там, в някаква шатра, откри един от тях още в леглото, докато момиче от Улед Наил миеше чашите за чай. Той влезе и почти обезглави мъжа, преди последният дори да се опита да се надигне. После хвърли бръснача на леглото и избяга.

Онази от Улед Наил видя кръвта, изкрещя, избяга от шатрата в следващата и скоро излезе оттам с четири момичета, които заедно се втурнаха в кафенето и казаха на кауажи кой бе убил регибата. Само след час френската военна полиция го залови в къщата на негов приятел и го завлече в казармите. Същата нощ Професорът нямаше какво да яде, а идния следобед, в бавното изостряне на съзнанието, породено от нарастващия глад, се луташе безцелно из двора и стаите, които имаха излаз към него. Нямаше никой. В една от стаите на стената висеше календар. Професорът гледаше нервно, като куче, което гледа муха пред носа си. По бялата хартия стояха черни предмети, които създаваха звуци в главата му. Той ги чуваше: “Grande Epicerie du Sabel. Juin. Lundi, Mardi, Mercredi…” [13]

Може ситните мастилени знаци, от които се състои симфонията, да са били оставени отдавна, но щом се изпълнят в звук, стават близки и могъщи. Така някаква вътрешна музика засвири в ума на Професора и се усилваше, докато той гледаше стената от кал; почувства, че изпълнява това, което отдавна е било написано за него. Искаше да заплаче; искаше да изреве в цялата малка къща, да преобърне и строши малкото чупливи предмети. Чувството му не стигна по-далеч от това непреодолимо желание. И така, мучейки колкото му глас държи, се нахвърли на къщата и нейните вещи. После се нахвърли на вратата към улицата, която устоя известно време, преди накрая да се разбие. Той се провря през отвора, направен от дъските, които беше разцепил, и, все още мучейки и размахвайки ръце във въздуха, за да дрънчи възможно най-силно, запрепуска през тихата улица към портата на града. Няколко души го погледнаха с голямо любопитство. Докато минаваше покрай гараж – последната сграда преди високата арка от кал, очертаваща отвъдната пустиня, – го забеляза френски войник.Tiens,“ [14] каза той на себе си, „свят безумец.“

Отново бе времето на залеза. Професорът изтича под сводестата порта, обърна лице към червеното небе, и се забърза по Piste d’In Salah, право към залязващото слънце. От задния гараж войникът стреля наслуки по него за късмет. Куршумът изсвистя опасно близо до главата му, и неговите крясъци се надигнаха в сърдит вопъл, докато махаше с ръце все по-буйно и подскачаше високо във въздуха на всеки няколко крачки в пристъп на ужас.

Войникът погледа за малко, усмихнат, докато подскачащата фигура се смаляваше в прииждащия вечерен мрак и дрънкането на тенекиите ставаше част от великата тишина отвъд портата. Като се опря на стената на гаража, тя все още излъчваше топлина, оставена от слънцето, но дори тогава въздухът изстиваше от лунния хлад.

(1947)

Превел от английски: Велислав Д. Иванов © 2018 

 

[1] Геолог ли сте? (фр.)

[2] Магребският арабски език е събирателно за говоримите езици в страните от Магреба (Мароко, Алжир, Тунис, Либия и Мавритания). Наричан е още дарижа (което означава диалект на арабски). Той се различава съществено от съвременния стандартен арабски, който се използва в медиите и за официални цели. Боулс предпочита по-рядкото му транскрибиране като могребски, което запазвам при превода.

[3] Кауажи – съдържател на кафене (дарижа). Запазил съм думите на дарижа, които Боулс транскрибира, като ги предавам на кирилица с наличния и в оригинала курсив.

[4] Регибат или Ергибат е берберско сахарско племе на териториите на дн. Мароко, Западна Сахара, Мавритания и Алжир.

[5] Камсташ – петнадесет (дарижа).

[6]  Бурнус – арабско или берберско наметало с качулка.

[7] Марабут – мюсюлмански храм на религиозен водач или учител в страните от Магреба.

[8] Трябва само да слезеш, право напред. (развален фр.)

[9] Мехара – Порода едногърби камили, обитаващи Сахара (дарижа).

[10] Улед Наил – Група от номадски арабски племена, произхождащи от едноименния планински масив на територията на дн. Алжир.

[11] Туарег – Група от берберски номадски племена, които обитават Сахара на територията на дн. Нигер, Мали, Буркина Фасо, Алжир и Тунис.

[12] Ин Салах – Град около оазис в Сахара в дн. централна част на Алжир.

[13] Голямата бакалия на Сабел. Юни. Понеделник. Вторник. Сряда… (фр.)

[14] Виж ти! (фр.)

Advertisements

Кратък разказ като никой друг

Текстът съпътства превода на „Далечен епизод“ на Пол Боулс, публикуван в мароканския брой на „Литературен вестник“.

 

Идеята да преведа най-значимия разказ на Пол Боулс дълго си проправяше път през ума ми. С месеци нищех композицията и смислите на текста, и желанието да го предам на български постепенно се превърна в потребност. Вярвам, че преводът запълва липса, и че слабото познаване на този безподобен писател на нашия език е плод на обстоятелства, не на неразбиране.

„Далечен епизод“ е повратен за творческото битие на Боулс. До този момент, той е познат като обещаващ композитор. След него се превръща в култов писател, чиито музикални произведения – независимо от качествата – са само бележка под линия в неговата биография. Думите го влекат още от невръстна възраст – научава се да чете и пише преди да има съзнателен спомен; според семейството му бил едва на две. За него обаче това е въпрос на оцеляване, тъй като използва езика като преграда между себе си и нездравата семейна среда. Баща му е суров деспот, който, по разказите на баба му, се опитал да го убие като бебе. Майка му е всеотдайна, но безсилна пред своя съпруг; при това крайно особена в някои черти от възпитанието на сина си. Обича да стряска Пол като се крие из къщата, сякаш е изчезнала; а преди лягане унесено чете на глас разказите на Едгар Алан По, предизвиквали у него тогава „съчетание на очарование и отвращение“. Откъсите от детските му опити да предаде вътрешния си свят, публикувани десетилетия по-късно, са необичайно плътна сюрреалистична проза, в която причина и следствие валсуват в безпорядък, а пространството и времето са просто пластилин за неговата фантазия.

Юношеските му пориви към сюрреалистична поезия намират публикация в авангардното френско списание transition, но когато ги представя лично на Гертруд Стайн, тя препоръчва на „Фреди“, както предпочита да го нарича, да се концентрира върху музицирането. Впечатлителният осемнайсетгодишен младеж следва съвета ѝ за повече от десетилетие. Той е заминал сам за Париж едва с 25 долара и целта да се самопредстави на нейния кръг, заради която изоставя Вирджинския университет на втория семестър. Така или иначе се е записал в него единствено защото Едгар Алан По е учил там. След като се запознава с творческия елит на периода – Кокто, Цара, Паунд, Жид et al.; просто като списък с отметки, без задълбочено общение, – отплава обратно към Ню Йорк, към началото на дните си като композитор и към брак с искрящата от остроумие Джейн Ауър.

Именно съпругата му го връща към словото, молейки го да редактира черновата на романа ѝ „Три сериозни дами“. След естетически оправданата хирургична намеса на Боулс, романът излиза през 1943 като „Две сериозни дами“. Посрещнат е равнодушно, но разкрива отличимия литературен глас на Джейн, твърде различен от този, който съпругът ѝ ще усвои. С времето малкото ѝ творби достигат до по-широко признание и собствена аудитория. (В определен момент от разговора, съдържателка на книжарница в Танжер ми заявява, че що се отнася до семейство Боулс, предпочита книгите на Джейн пред тези на Пол. Mais c’est un blasphème!, Но това е светотатство!, отвръщам на шега, като че ли.) Възвърнатата наслада от езика води Боулс до първите му зрели стремежи към художествена проза. След няколко разказа, в които търси гласа си чрез митологичното време и гледната точка на примитивния ум, той  завършва „Далечен епизод“.

P1060663

*

Несъмнено нишката, оставена умишлено от автора за разплитане на разказа, е неочакваният, оттам и ужасяващ акт на отсичането на езика на Професора. Това е не просто обрат, изпълнен с особено изобретателна жестокост, а високата нота на сложна ария с множество мотиви, която би звучала фалшиво без тяхното обмислено майсторско преплитане. Органът на езика събира два от тях: човешкото у Професора като индивид, както и цивилизационните натрупвания на общността му. А високата академична титла, която го назовава, с подобаващ на Боулс ироничен щрих, е по лингвистика. Когато езикът му е отнет (и в двата смисъла на български; макар Боулс да отличава tongue от language), той е сведен до основните си физиологични функции, без способност за мисъл, без съзнание за болка и без свободна воля; изпълняващ, когато е привикан, своето подобие на танц. Дехуманизацията на Професора безспорно е по-ужасяваща от физическата бруталност, на която той е подложен.

Преображението на Професора достига не просто отрицание на човешкото; опасан с нанизани дъна на тенекиени кутии – продукт на западното масово производство – той се превръща в гротеска на собствената си цивилизация. Спонтанното му желание за колекция от екзотични обекти, която да притежава (твърде вероятно Боулс е измислил сам неправдоподобните кутийки от камилски вимета), се преобръща, и самият той става предмет, „ценно притежание“, подвижен сувенир, който регибатите разнасят със себе си.

Професорът, навярно французин, обаче не се е върнал в Магреба в търсене на вещи, а воден от стремеж към познание. Той е убеден, че чуждата цивилизация може да се опише, изучи, и разбере чрез нейния език. Ала неговите схващания са предизвикани още с отказа на събеседника му да комуникират на магребския, струвал на Професора четиригодишни усилия. Той е оставен извън непроницаемата езикова крепост – в периода дарижа се ползва изцяло в устна реч и съответно е почти невъзможно да бъде усвоен извън естествения си обхват. В разказа езиците и честата им смяна са средство по-скоро за неразбирателство и дистанция, отколкото за общение и близост. Многобройните чуждици и транскрибирани думи, които Боулс ползва, поставят читателя в подобно положение.

Тогава, през 1947, биха нарекли този западен учен, опознаващ Изтока, „ориенталист“. Тридесет години по-късно Едуард Саид – слонът в стаята за всеки текст, засягащ Ориента – преобръща значението на думата със своя едноименен труд. „Ориентализмът“ илюстрира как западният поглед, подчинен на колонизаторската представа за la mission civilisatrice, цивилизаторска мисия, не изследва, а съгражда Ориента; как той разглежда образа на Изтока, създаден от Запада; тоест, как тази дисциплина е самовглъбена, обърната към себе си, а не към самия феномен. Творбите на Боулс са своеобразен литературен предшественик на този дебат, продължаващ с нови нюанси и днес. За него Другият е непознаваем, а чуждата цивилизация – неразгадаема, най-малко чрез западните академични методи.

Професорът е съвършена илюстрация на този възглед, доведен до крайност. Светът за него е познаваем, описуем и категоризируем, а реалността – емпиричен материал, който да подложи на научния метод. За Професора лингвистиката обзема цялата действителност – той не просто възприема света чрез езика; за него светът и езикът са тъждествени. Разломът е най-очевиден при изместването на референта на думата „операция“ към бруталното отсичане на езика; тогава езиковите символи на Професора се оказват недостатъчни, за да опишат случващото се. Малко по-рано, той не се колебае дали да се изложи на смъртен риск заради езиците, които никога не е чувал, а как да категоризира ситуацията – като премеждие или опасност.

Независимо от подбора на думи, съществува реалност отвъд езика, която за Боулс е и отвъд познаваемото. Сблъсъкът на Професора с нея е не просто миг на ужас, а неговата среща с Абсурда. Това е и една от големите теми на Боулс, която той развива в цялото си петдесетилетно творчество – чужденци сред друга цивилизация, които се сблъскват с Абсурда и са съкрушени от него, губейки своята идентичност. Несъмнено Боулс е екзистенциален писател, но за разлика от имената, които свързваме по навик с тази дума, той не гради своята проза върху теоретично-философски постулати. Екзистенциализмът при Боулс е по-скоро инстинктивен, произтичащ от погледа му към света и от необичайния му жизнен път. Смея да твърдя, че това го прави по-автентичен в литературен план – художествените му творби са източник, а не илюстрация на философски възгледи, при това са също така убедителни в тях. През 1949, Тенеси Уилямс пише за първия и най-завършен роман на Боулс, The Sheltering Sky (преведен на български като „Чай в пустинята“, sic!, ИК Парадокс, 1993): „…За мен е вълнуващо, че [романът] въвлича читателя във внезапно, изумително общение с наистина зрял и изтънчен талант, какъвто се страхувах, че днес може да бъде открит само сред бунтовните романисти на Франция като Жан Жьоне, Албер Камю и Жан-Пол Сартр”.

Талантът, който приятелят на Боулс със сигурност не преувеличава, дълго търси своя излаз, преди да разкрие всецяло своята мощ в художествена проза. Боулс развива дарованието си за музика при Арон Копланд (така и не се появява в часа на прослушването си при Прокофиев). Той има известен успех сред критиката като обещаващ композитор, както и възможността да работи с цвета на американския театър през 30-те, включително с Орсън Уелс, Уилям Сароян и Тенеси Уилямс. Не спира да пише музика докато е жив (дори за ученически пиеси в Танжер), но след „Далечен епизод“, донесъл му публикация в авторитетното тогава Partisan Review и признание като писател, тя остава на заден план. И все пак е невъзможно да си представя писането на Боулс без годините, отдадени на ритъма, мелодията и хармонията – всички те се пропиват в прозата му както в отделните фрази, така и в композицията на произведенията, заимстваща повече от музикалната, отколкото от литературната теория.

Стилът на Боулс е пестелив и дистанциран; неговият разказвач винаги е „невидим наблюдател“ [1]. Това е най-осезаемо при хладните, безстрастни описания на насилие, чест мотив в неговата проза. Наблюдателят се фиксира изцяло върху физическото явление, без да издава етична оценка. Дискомфортът у читателя е преднамерен. Боулс със сигурност не е хуманист („А трябва ли човек да бъде?“, пита той, повдигайки вежда в едно интервю) и в литературния му свят не присъства морален компас. Събитията просто се случват, прескачайки етиката, за да оголят метафизиката. Тя често се явява като поетични проблясъци – ненадминати, красиви, опустошителни – при описанията на пустинята, луната или небето, съвършени отражения на сърцевината на неговите герои.

Ако „Далечен епизод“ е пътешествие, то посоката му е пропадане, буквално и преносно. Автобусът се е насочил от север на юг, към „топлия край“; по-нататък Професорът се спуска „надолу по пътя към бездната“. Слизането е съпроводено с кошмарни краски – озъбено трикрако куче; миризма на гнило; облечени в черно регибати; още озверели кучета, – наподобяващи свличане в ада. Тази физическа линия на пропадане е неразривно преплетена с културната – от цивилизация към примитивност. Така например чувайки звуците на флейта от пропастта, Професорът заключава, че „[т]ези хора не са примитивни“; но именно сблъсъкът му с тях ще го сведе до най-примитивните функции на тялото. Крехкостта на цивилизационните пластове е въпрос, който пронизва произведенията на Боулс – попаднали в чужда среда, героите му губят ориентири, оголват инстинкти и рушат табута. С „Далечен епизод“ Боулс избистря темите, в които неизменно ще задълбава през цялото си творчество. В известен смисъл, този разказ е скицата, по която той ще рисува и обагри всички свои словесни платна. „Те всички са Професора!“, възкликва той за останалите си герои години по-късно.

*

Младостта си Боулс прекарва на път. Воден от „безпочвеното убеждение, че определени части на земната повърхност притежават повече вълшебство от други“, той обикаля Южна Америка, Северна Африка и Далечния Изток. При това, според собственото си разграничение, като пътешественик, а не турист – за неопределено време, без обратен билет, пътувайки по суша и море – и никога по въздух! – с дузина куфари, претъпкани с дрехи. За кратко дори притежава собствен остров – Тапробейн на брега на Цейлон, който Кайли Миноуг ще възпее идния век. Мароко обаче го притегля несравнимо. Когато за пръв път стъпва от другата страна на Гибралтар през 1931, Танжер го поразява „…като град на сънища [в] тясното значение на думата. Топографията му изобилстваше от първообрази на картини от съновидения: покрити улици като коридори, скрити тераси високо над морето, улици единствено от стъпала, тъмни задънени улици, малки площади на наклонен терен, подобни на балетни декори с погрешна перспектива… както и традиционния реквизит за сънища от тунели, укрепления, руини, тъмници и канари.“ Тогава този град на сънища е свободна зона с международно управление, хлабаво данъчно законодателство и морал по договаряне. Не е учудващо, че привлича всякакви авантюристи, маргинали и съмнителни персони – творци, шпиони, изгнаници, наркомани, бегълци, спекуланти, фетишисти; понякога и вкупом. Посещението на Боулс трае едно лято, но след шестнадесет години той отново сънува, а сънят му „…остави същността си в мен в състояние на гладка яснота: остатък от неизразима сладост и покой. В следобедната слънчева светлина се разхождах бавно през заплетени покрити улици. Докато лежах там и обмислях съня, съжалявайки, че съм оставил мястото зад себе си, внезапно осъзнах, че вълшебният град наистина съществува. Беше Танжер.“ Взима решение начаса и с Джейн, която неуспешно се е опитала да скрие паспорта му, отплават с първия кораб. Както лаконично пише в своята автобиография, веднъж слезли в Казабланка, „Мароко взе връх“. Танжер обаче се променя драстично с независимостта на Мароко през 1956 – чужденците се изселват и градът е сведен от космополитен център в крайморска провинция. Боулс е сред малцината останали емигранти. Той доживява и повторния наплив на чужденци в края на века, но този път, за негов ужас, туристи.

След успеха на прозата му в края на 40-те, за известен период Боулс е демоде, оценяван единствено от малцина читатели като култова фигура. За това свидетелстват историите на неговите неочаквани гости – безпътници и посланици; никъдници и космополити; биографи и просто почитатели, – които ежедневно го посещават като на поклонение в Танжер. Боулс учтиво кани всеки от тях на чай. „Просто не исках да бъда нелюбезен“, отвръща той на въпроса защо често приемал непознати вкъщи. (Почти две десетилетия след смъртта му, мога единствено да видя паметната плоча на входа на неговата кооперация, или да разгледам негови книги, записки, изрезки, пишещата му машина, на която само набирал, а не създавал творбите си, синтезатора му Ensoniq EPS 16 и други отломки от необикновения му живот в музея на американската легация; всичко това несравнимо с общение с танжерския Шехерезад. Други окъснели читатели, забелязвам, правят същото.) Той отново попада в публичното полезрение едва през 1990, на осемдесет, покрай филма на Бертолучи, познат в България като „Чай в пустинята“. Дори сам да чете откъс от романа си в него, по-късно недвусмислено заявява, че лентата е провал и никога не е трябвало да бъде заснета. Възходът на пост-колониалните изследвания също пробужда интерес към творбите и живота му – макар и невинаги благосклонен. За мнозина, цивилизационният му солипсизъм и неговото търсене на „вълшебството“ в чужди култури поставят Боулс в категорията старомоден ориенталист. Дори да не сме съгласни с погледа му обаче, той със сигурност е сериозно обмислен. Боулс прекарва по-голямата част от живота си в Мароко, тясно запознат е с местната култура и има съществен принос за нейното опазване и популяризиране – с преводите си на Мохамед Шукри, които носят световно признание на мароканеца; със записването и редактирането на историите на Мохамед Мрабет и Ларби Лаячи на дарижа в устна реч; с експедициите си за магнетофонни записи на мароканска фолклорна музика, саботирани, иронично, от самите марокански власти; с присъствието си в страната и със собственото си творчество.

P1060516 a

Четейки „Далечен епизод“ днес, прозирам неговата стойност отвъд контекста, и доколкото винаги ще съществува Друг, тя е непреходна. Замислям се не само за европееца на Изток, свърнал от туристическата пътека без своя гид; а и за Другия сред нас, когото обстоятелствата са тласнали към чуждата цивилизация, изложен тук на не по-малка опасност от самия Професор в пустинята. За него униформите на граничната охрана са така застрашителни, както черните дрехи на регибатите, а грубите думи на някой славянски език са също толкова непроницаеми, колкото кауажи, камсташ или мехара за нашите уши.

Разказът носи на Боулс договор с Doubleday, тогава най-голямото американско издателство, за роман, който той ще нарече „Небесният покров“ и който ще го утвърди като самобитен творец. „В най-добрите си страници, Пол Боулс няма равен“, години по-късно заявява сп. Тайм. А от дистанцията на времето, „Далечен епизод“ остава ненадминат.

 

[1] „Иска ми се да можех да присъствам на срещата на японския фен клуб [на Боулс]. Може би не точно да присъствам, но да бъда невидим наблюдател.“ Откъс от писмо на Боулс към един от неговите биографи, който използва фразата за заглавие на книгата си.

Подобие на спомен

Цялата творба e публикувана в брой 3 (последен) на сп. СВЕМА.

***

…Неочаквано, седмица по-късно Мартин се появи на екрана ми с пространно извинение и това изображение –

Image5scale

– преобърнах всичко, каза, и това е единственото, което съм успял да спася от своята угасваща памет.

И сега, докато се взирам в тази необичайна фотография, не съм сигурен дали е просто съсипана, или е случаен шедьовър без автор, сътворен от рязко прекъсване на общението между машини…

***

…Това бе дъното на съкровищницата. Огледах се и видях как бяхме накъсали Времето, разхвърляйки отломките – негативи и дискове се простираха в безпорядък на дивана, а плеяда от икони насищаше екрана. В този момент, пишейки този текст, усещам безсилието на думите да предадат всецяло чувството на наслада, което изпитах. Вая ги с часове, но осъзнавам, че могат да предадат единствено своята собствена красота, не и тази на преживяното. Нетърпелив съм да си послужа с това, което ще се появи след езика и ще ме освободи от нуждата да свеждам мисълта до слово; копнея да разтворя онази всеобхватна карта на спомена, която ще побере в себе си Времето и Пространството, и със съвършен безплътен импулс ще предаде на другия онова, което съм чувствал; това, което искам да кажа сега…

Неочакван брилянт

Това бяха най-красивите черно-бели кадри, дори не бях сънувал, че могат да съществуват такива, призна Вендерс на поредния си гастрол в София, малко след като от неговите уста узнах нещо, което сега ми се струва толкова естествено, че не би могло да бъде иначе: Анри Алекан, операторът, заснел Крилете на желанието за Вендерс, е същият, уловил Красавицата и звяра за Кокто четиресет години по-рано. Вече се бе пенсионирал, когато позвъних на вратата, твърди режисьорът, сякаш не знае, че ловецът на сънища не се пенсионира, напротив — престоят му тук е просто подготовка за непрестанната работа след последния дъх. И сетне Вендерс разбулва неочакван брилянт: воалът, който ни дели от съня на Кокто, е всъщност стар чорапогащник пред обектива; Алекан размивал така светлината преди тя да започне да рисува по лентата. Всеки отблясък на тези кадри — поглъщал съм ги стотици пъти; помня ги като собствен спомен — е мъждукаща звездица, а движещите се образи на екрана — галактики, които се преследват и раздалечават. В ръцете на поета — защото образите в Красавицата и звяра и в Крилете на желанието са чиста поезия — никому ненужната тъкан също твори красота. И именно споделянето на това късче история, не третата поред посредствена лента, осмисля присъствието на Вендерс в София. Този епизод казва нещо и за мен, след като мисълта за тези два шедьовъра е способна да ме развълнува повече от всяко друго заглавие на фестивала.

Легенда на едно съзвездие

Разказът е публикуван в брой 9/2018 на “Литературен вестник”.

Наричах я Ло, една от сричките на името ѝ; днес не помня дори как изглежда. Вероятно съм отдал години; изживял съм най-голямата си любов с жена, която не беше мой тип. Щом на екрана случайно изникне нейната снимка, чертите ѝ за миг се подреждат в ума ми, след което отново се разгръщат в пространството.

За пръв път я видях, когато от скука блуждаех сред абсурда в музей за съвременно изкуство; тя бе с поличка плисе на чудни шарки и съзерцаваше някаква огромна безвкусица със заврънтулки и звездички, като че начената от дете в минути на скука и оставена недовършена при първия дразнител. Застанах в сянката, която хвърляше, и с насмешка попитах, как бихте я кръстили? Шифри и съзвездия, отвърна, а вие? Влюбен в жена, предположих, а като че ли и двамата бяхме еднакво близо до истината. Така духовито обсъдихме и останалите картини от изложбата, коя напомняща на охлюв, коя на екзотичен плод; всъщност всички малко или повече подобни на безформени цветни петна, които, подхвърлих, лесно бих могъл да подправя. А откъде сте сигурен, че самите те са автентични, възкликна тя. След последното платно тя понечи да се сбогува, и в прилив на смелост предложих да се срещнем за обяд някой път; утре. Защо не, отвърна с усмивка, а и приятелят ми ще говори за планинското си пътешествие в клуба същата вечер, моля те, заповядай, сподави радостта ми преди да мога да я изразя. Нямаше как да откажа; уточнихме и двете уговорки, а като останах сам се почувствах, сякаш съм срещнал някое свръхестествено създание.

На другия ден подбрах ресторант, където ястията наподобяваха абстрактни картини. В минутите, които траеше срещата ни, чиниите бяха платна; подносите – рамки, а охлювите и екзотичните плодове не бяха вяла метафора. Блюдата не бяха безвкусни и за препинателен знак на всяка находчива реплика поглъщахме апетитен залък, подправен с екзотични нюанси. Преди да отлети обратно към ежедневието – струваше ми се, недокосвайки земята, – се сетих да попитам за името ѝ, а тя отговори с хармония от гласни и съгласни звуци, които дълго след това повтарях сам на себе си. Ще те наричам Ло, ако никой досега не го е правил, предложих закачливо. Хубаво е, каза, сърцевината на името ми.

Когато влязох в салона по-късно, събитието вече беше започнало. Без да си давам сметка, бях очаквал да видя строен и изискан франт – полубожество, което да приляга на моята наяда; –  каква бе изненадата ми, щом на подиума до платното с прожекция на камениста планина зърнах нисък и неугледен мъж с рошави прошарени коси и рехава козя брадичка, облечен в тон с остарялата младежка мода – свлечен дънков панталон и крещящо едри кецове, – сякаш беше спрял да отмерва календара и възрастта си някъде преди двадесет години. И като че карикатурата на зримото не бе достатъчна, тембърът и интонациите му изневиделица препускаха по необятните пътеки на октавите като незавършен юношески глас. Трябваха ми усилия за да въздържа напиращия в мен кикот; отне ми време и да насоча вниманието си върху неговите думи. Речта му бе разхвърляна – не можех да разбера кое от казаното бе причина и кое следствие, – а историите му се въртяха в кръг, чийто център неминуемо бе местоимението аз. Огледах се – немалко хора слушаха как величае въображаемите си подвизи с ялови думи и ги илюстрира със смътни фотографии. Всъщност, снимките надали бяха такива; от последния ред, където бях седнал, трудно отличавах образите на платното и планинският наклон често ми приличаше на някоя от онези картини. Когато неловкият епизод приключи, ръкоплясках по-силно от всички, а иронията ми можеше да бъде доловима единствено за Ло.

Причаках я в коридора; уверен бях, че ще иска да се освежи преди да приеме всички притворни поздравления на неговото рамо. Както предполагах, тя застана пред огледалото над умивалника, а аз изникнах зад нея, вгледан в отражението ѝ. Защо не разкараш планинския козел, казах саркастично; тя замълча. Използвах случая да се приближа и да я целуна. Ло не се отдръпна. Довери ми се, добавих, не можеш да откажеш щастието си. Без да отговори, набързо начерви устните си и се върна в салона.

На другия ден обаче, както и на няколко от следващите, тя не отговори на обажданията ми, хвърляйки ме в дълъг меланхолен унес. Знаех, че не мога да се надявам да остави граденото с години поради случайна среща и шепа остроумия, и все пак седмици наред очаквах всеки миг двете букви да проблеснат на екрана. С времето, копнежът отстъпи на горчивината, която бях чувал други да наричат зрялост.

*

Сезоните се смениха няколко пъти преди в заснежен следобед Ло без предупреждение отново да нахлуе в ума ми. Тя просто пожела да се видим начаса с изречение без пунктуация – заглавна фраза на най-щастливия период в дните ми до тук. Не след дълго заживяхме заедно. Предпочитахме ранна споделена закуска пред късния сън поотделно; разходките по утъпкани пътеки се превръщаха в приключение, а пътешествията към непознати пространства в чудо като от детството; струваше ни се, че самите ние сътворявахме красотата на фестивалите и представленията, които посещавахме, че без нашето благоволение артистите, изгубили вяра в таланта си, щяха да напуснат сцената, заривайки животите си в скука. А нощем – задъхвам се дори когато си припомням, – щом душите ни се унесяха, извивките на плътта ни се вплитаха във всевъзможни възли, обтегнати до скъсване.

Щастието ни бе така всецяло, че мислех единствено как да се отлъчим от времето; как всеки следващ ден да бъде малко по-споделен от предишния, докато достигнем съвършения, който да повтаряме безспир. Но когато чувствах, че изпълнението на бляна е на прашинка разстояние, блясъкът в погледа на Ло отслабна, и скоро там откривах единствено съмнение. Трябва нещо ново, за да върнем равновесието помежду си, каза тя, дете, което да ни осмисли. Това със сигурност не присъстваше във вижданията ми за безвремие и оттук насетне разногласието измести хармонията в дома ни. Наместо да шептим, нощем се раздирахме в кавги; тя – вживяна в хрумването за рожба, докато аз отблъсквах нейното желание с всевъзможни аргументи. Веднъж бях чел някаква румънска книга, писана на френски, и рекох, че е несправедливо да раждаме дете, без то да се е съгласило. Но как ще каже да, отвърна, без да се е появило; нима си бил съгласен татко ти да те зачене. Но ако то не иска, повтарях и потретвах, за него вече ще е късно и вината ще лежи във нас. Къде го чу това, как ти дойде на акъла, викаше през сълзи тя. Прочетох го в една книга, казах тихо, и мнението ми се промени; не, не само мнението, и аз самият. Подиграваш ли ми се; не искаш дете заради книга? Не, съвсем не се надсмивам, няма книга, няма ред и дума, дори и сричка, която да не ни променя. Значи тъй било, всяка сричка, изкрещя, грабна вестника от масата, прочитайки заглавията поред. Промени ли те това? – политиканство от провинцията – Нов човек ли стана? – спортен куриоз – Вероятно вече мислиш като мен? – цинична интрига…

Не зная дали това бе единствен разговор или в ума си свързах фрагментите от седмици наред. Друг път, помня, опитах да изглеждам разсъдлив, да опиша колко трудно би било да отгледаме дете в средата, в която живеехме; да възпитаме у него усещане за справедливост при толкова примери, сочещи противното. Огледай се, виж накъде са тръгнали нещата, в такъв ли свят искаш да го излюпим? Но щом се появи, ще го направи по-добър, отвърна.

Постепенно проумях, че Ло бе неотстъпчива. Отчаян от вероятността никога да не доближим предишното блаженство, бях обзет от безсилна ревност, на която дадох глас в последния ни спор. Защо не пробваш пак с предишния си ухажор? Защо дойде при мен? Защо изобщо беше с него? Не бе очаквала подобен низък удар; обви в длани лицето си и почна да ридае; трябваше ѝ време за да се съвземе и да заговори. Не заслужаваш да ти споделя, но беше заради насладата; сексуалната наслада, добави след известно мълчание. Искахме дете, но с месеци не се получи; отидохме на лекар и открихме, че… Той носи рецесивния ген на сатира. Не се смей; не се шегувам! Това е всичко, не искам да раждам дечица с копита! Занасяш ме, Ло, просто бъди откровена. Не те лъжа, отвърна, но няма как да разбереш.

Заспахме в плач и безнадеждност, а на другата сутрин изрекохме това, което и двамата вече бяхме решили за себе си – да не губим времето на другия и да си кажем сбогом с целувка. Стори ми се излишна като сълзлив край на повърхностен филм; днес съжалявам, че това е последният щрих от Ло в паметта ми.

*

Изнизаха се десетки страници от календара, а Ло, дочувам, изпълнила своето желание с трети човек, когото познавам само задочно. Били портрет на семейното щастие; дано е така, романът ни е далеч зад гърба ми.

Развръзката на тези събития обаче се случи последната зима, когато чертаех безцелна тъмна следа по тънкия сняг покрил пустите пътеки на парка. В далечината съзрях силует, който разпознах за секунди – това бе планинецът на Ло в своите нелепи дрехи. Без друга причина освен любопитството го проследих от разстояние – вървеше бързо и някак накриво; като карикатурна походка от телевизионен водевил. Скърцането на кецовете му по снега бе така шумно, че в него можех лесно да сподавя звука на собствените си стъпки. Явно добре познаваше преките алеи, а няколко пъти без малко да го изгубя. Несъзнателно ме поведе към безлюдна гора от брези в края на парка, която не ми беше позната. Бялото на брезите се сливаше с това на снега, изличавайки усещането за дълбочина в пространството, и ми изглеждаше, сякаш се гоним пред дълъг киноекран, на който прожектират забравен черно-бял филм. След секунди или часове, не зная, той се спря в дъното на тесен път – помня и най-дребните подробности от тези мигове; те завинаги са запечатани в ума ми – опря се на едно от дърветата – не може да става и дума за зрителна измама, виждах всичко съвършено ясно върху снежнобелия фон – едри облачета пàра заизлизаха от дъха му – няма как да съм халюцинирал, нито пък съм бил опѝт – извади своя крак, завършващ с копито, от едната си обувка – не сънувах, освен ако животът ми не беше сън – почеса с него рунтавия си прасец на другия – тогава сцената ми се струваше напълно естествена, едва сега, когато я обрисувам, се съмнявам в нейната действителност – след което отново се обу и продължи да крачи из гората.

Рецесивен ген – друг път!, прошепнах, тръгвайки в обратната посока. Насаме със снега, размишлявах повече за полуистината, споделена от Ло, отколкото за фантастичното същество, което бях зърнал. Дори да ми бе разкрила тайната, не бих ѝ повярвал; сега съзнавах, че винаги сме били еднакво отдалечени острови в океан от неразбирателство. Коя бе тя? Дали наистина не бе наяда; или пък абстракция на моето въображение? За кратко, подсмихнах се в студа, бе намерила своето божество – безплоден Пан, лишен от дарование.