В равновесие с Времето

Tindersticks Live @ Palais des Beaux-Arts, Salle Henry Le Boeuf, Bruxelles, 2/5/2022

Рядкост е концерт, отбелязващ годишнина, да не бъде пропит с носталгия. Сякаш цифрите от плакатите приканват да си спомним не твореца на снимката, а себе си преди двадесет, тридесет, петдесет години. Тъгата по изгубеното време често е спомагана от ласките на оркестър, а самото изпълнение винаги свързва тук и сега с там и тогава. Онези, за които последните две местоимения не значат нищо, обикновено се чувстват неловко в залата, свиват рамене след концерта и недоумяват блясъка в погледа на другите.

Що се отнася до Tindersticks, турнето, с което ознаменуват тридесет години като състав, е различно – защото те просто никога не са улягали в рутина, преобразявайки се неколкократно. Понастоящем са трио, което създава музика, и септет, който я свири на живо. Отдръпнали са се от бесните оркестрации и какофоничните експерименти за сметка на по-сплотен, обран, среднощен звук.

Брюкселският концерт е десетата от деветнадесет вечери на турнето. За пръв път свирят в най-престижната белгийска зала за класическа музика в Двореца на изящните изкуства Henri le Boeuf, проектирана от ядрото на архитектурното ар нуво в региона Виктор Хорта. До днес тя изумява със своето изящество; всеки шепот от сцената достига най-ясно и до крайния ред. Надали кой да е музикант би могъл да иска повече. Аудиторията е ексклузивно белгийска, почти изцяло връстници на групата.

Мрак открива концерта. Петно светлина пада върху Стюърт Стейпълс, отдавна оставил вталените костюми и ризите с ръкавели, сега сякаш излязъл от роман на Стайнбек. С него на сцената са Нийл Фрейзър и Дейвид Боултър, и тримата част от групата от самото ѝ начало. Първите минути са тихи, почти интимни, сякаш изсвирени в среднощен бар, не в двухилядна зала. Броят на музикантите плавно расте с всяка песен – 3, 5, 7, – което е и деликатен начин да се онагледи хронологията на групата. Истинското пробуждане обаче е недвусмислено оповестено от тромпета на Тери Едувардс, появил се с равна походка в края на Sleepy Song. Последвалото трескаво изпълнение на Her изостря сетивата.

Явната липса дотук е оркестърът, обявен в афиша. Той присъства неизменно в музиката на групата от самото начало не просто като ефектна украса, а като част от нейната сърцевина. Инак тя звучи непълна, като скерцо на песен, като щрихове от Пучини на пиано или от Равел на китара. На сцената в индийска нишка най-сетне излизат оркестрантите и поемат своите инструменти. В секундата преди лъковете да погалят струните, тишината е абсолютна.

Какво би могло да се сравни със звука на съвършено настроен струнен ансамбъл? Още повече, когато две години той не е бил възможен на живо. Първите тактове на Another Night In, една от най-знаковите им творби, са мигове на откровение, способни за кратко да надвият Времето и да зачеркнат годините отсам първото чуване на песента. Putain, чувам как прошепва белгиецът на съседната седалка, без да може да сдържи сълзите си. Къде ли е неговото там; кога ли е неговото тогава.

Слушайки първите им три албума от средата на 90-те – еталон за творческа амбиция, въплътена в звук, и все още тяхна визитка, – ме връхлита колко малко е остаряла тази музика, колко отдалечена е от модните тогава гаражни шумотевици на грънджа или от наперените пози на бритпопа. Затова тя и сега стои встрани от времето, отлежала като вино, или по-скоро като неговия десетилетен дестилат коняка. Музикалните идеи от тези три творби дърпат във всички посоки – от джаз през фламенко до соул – и са достатъчни съставът с постоянство и без излишества да ги развива в идните 25 години.  

Низът от песни, който изпълняват в целия им оркестрален блясък, звучи така естествено, сякаш принадлежи на единствен албум, а не е съчетание на отломки от тридесетгодишно творчество. И макар групата да се развива – и свива – с годините, това не е белязано от спад в качеството на творбите. Tindersticks са добри инструменталисти – всъщност, мултиинструменталисти; нерядко разменят местата си, – но не се стремят да блеснат с виртуозност. Напротив, всеки от тях щателно изпълнява своята част от звуковата картина на музика, която интригува със своята наситеност, обострена и от оркестъра. Това е най-явно при абсурдисткия им опус My Sister, изпълнен като бис. Неговата възмрачна история, измърморена от Стейпълс, е съпроводена от приповдигнати музикални мотиви, които се леят от групата и оркестъра. Единствено в своята цялост такава творба може да бъде оценена по достойноство, инак лесно бихме отхвърлили текста като лош вкус или музиката като твърде въздухарска.

Представлението приключва с For Those…, реверанс към ценителите, включен в турне за пръв път от 1997. Откликът е категоричен и взаимен. За всеки с известен сантимент към групата, това остава паметна вечер. Тук и сега, Tindersticks са достатъчно зрели, за да обхванат забележителното си многолико творчество, и все още имат енергия за да го изпълнят подобаващо. Това равновесие надали ще се запази дълго.

Не виждаме нещата каквито са, а каквито сме, пише Пруст. Защо не добавим: каквито сме били?

Реклама

Пробуждане от унеса

Goldfrapp live @ Usher Hall, Edinburgh, 7/4/2022

Музиката на Goldfrapp наглед е двулика. Едната ѝ страна е съвременен отзвук на среднощния джаз, филмовата и театралната музика, шлагерите, Ваймарското кабаре. Опакото ѝ стряска със силно манипулиран звук, който изпитва пределите на сетивата и децибелите на клубната уредба. Алисън Голдфрап, дала фамилията си на творческия тандем с Уил Грегъри, побира и помирява тези противоположности. Двете лица всъщност са неразривно цяло и ведно разкриват глъбината на образа. И в най-тихите моменти, придихателните фрази са подплътени със синтезаторни ласки, а подобието на пиано никога не е звукът от чукчето по струната. Обратно, дори когато електрониката връхлита с всепобедната си мощ, а вихърът на вокодера повлича пространството, песента никога не губи изначалната си простота на мелодия и съзвучие.

При Felt mountain, среднощното начало несъмнено е водещо. Неговото зачатие в самотна провинциална английска къща е отразено в импресионистичните текстове, които загатват изолация, измяна, нездрави фантазии, ужасяващи обсесии. Музиката ги пречупва през калейдоскоп от влияния, слели се в незабравима звукова сплав. Повече от двадесет години по-късно, албумът стои извън времето, все по-недостижим, и с хладно великолепие проблясва като брилянт. Дори след стотици слушания, съноподобният звуков пейзаж разкрива нови нюанси в просторите си и подканва към интерпретация, както Роршаховите петна, образувани от удвоения образ на косите на Алисън от корицата. За Goldfrapp, дебютът остава аршин, който ще приближават, но никога няма да повторят.

Турнето, което отбелязва неговия двадесети рожден ден, се осъществява във Великобритания след двугодишно отлагане. Концертът в Единбургската Usher Hall е петата от единадесет дати – след като репертоарът е изпитан и преди да се превърне в рутина.

Алисън излиза на сцената в черна рокля с пелерина, сякаш рисувана от Кокто за някоя от неговите киноприказки. През годините е въплъщавала строгостта на Гарбо и провокативността на дива; на 55 обаче не допуска излишества. С нея е групата ѝ, както и струнния квартет Q Strings; Уил Грегъри предпочита да чародейства в студиото, не пред публика.

Очакванията за накъсаните звуци на теремин, с които албумът започва, не се сбъдват; така Алисън от раз нарушава етикета за концерт, посветен на конкретен албум (прецизно изпълнение на цялата творба, последвана от китка хитове). Наместо това чуваме песента, дала неговото заглавие; всъщност без текст, единствено с фрази от алпийски йодлер. Алисън ги изпява със сдържаност, въздействаща неимоверно повече от карикатурното ойларипи, с което йодлерът често се свързва. Тук той изразява лека тъга и меланхолична отнесеност – като планинска песен от филц, felt. Със следващите три песни, също от Felt Mountain, Goldfrapp рисуват подобен звуков пейзаж. Бароковите нотки на дигитален клавесин оповестяват Paper Bag (“No time to fuck” всъщност са първите думи, които Алисън пее), а Pilots и Deer Stop витаят в сходен унес, за който допринася и неусетно появилият се обилен пушек на сцената. За минути изглежда сякаш музикантите се реят в абстрактно пространство. Впечатлението е улеснено от минималистичния декор – без екрани и видеопрожекции; за сценичното представление спомагат единствено светлини от прожектори и светещи стълбове. (Липсват, за щастие, и послания извън тези на самата музика.)

Унесът е пресечен от тревожността на Human.  Съпроводена от ритъма на мамбо, Алисън гали, опъва, дращи и дере октавите на гласа си, както трябва някога да е правила и Има Сумак. Тук е най-явен приносът на струнния квартет към изпълнението. Оркестрациите на студийния запис са обогатени с фини нюанси; чиста наслада е как струнните съзвучия се приближават, сливат и раздалечават, загатвайки за дисонанс. Идните песни са в духа на първия албум, но приютени по други плочи. Несъмнен гвоздей е най-скорошната Moon in Your Mouth, в която тремолото на квартета жужи като рояк колибри, прелива в синтезатори и електроника, а те – във вокалите на Алисън без отличими граници помежду. Двата най-разпознаваеми записа от Felt Mountain закриват първата част на концерта. Lovely Head съблазнява с отдръпнат ритъм, бароков звук и всепоглъщащ вокодер (комплимент или заплаха е “Frankenstein would want your mouth / Your lovely head” ?), докато Utopia пленява със съчетанието на електронен бийт и оперно пеене (пожелае ли, би оставила следа в белкантовите роли). Единствено сопрановите висини, въвеждащи Utopia, са на запис, което не смущава – Алисън открито се дръпва крачка назад от микрофона и с движения съпровожда собствения си запис от преди двадесет години. Непосилните ноти настрана, гласът ѝ още е хладен, изящен, съвършен като кристал. Самата музика е останала непокътната от десетилетията, сякаш от разстояние наблюдава как слушателите ѝ са се променили. И макар след тринадесет песни основната част от концерта да е приключила, Goldfrapp биха могли да удвоят изпълненията без загуба на фокуса или спад в качеството. Надали нещо по-ласкаво би могло да се каже за чие да е творчество.

Алисън излиза на бис без пелерина. Съпоставена с предните песни, клубната комбинация Anymore, Ride a White Horse и Strict Machine (навярно най-изтънчената песен, оповестявала апокалипсис на дансинга) е стряскаща, но само на повърхността. Тя придава не просто контекст, а цялост на изживяването. Мощният равен ритъм пробужда унеса, сякаш траял години. Музиката на живо се завърна.

Спомен за маестро Борислав Иванов (1931 – 2022)

Оперният салон е притихнал, стаен в мрак, миг преди завесата да разкрие спектакъла. Единствено светлинката на диригентския пулт хвърля лъчи нагоре към стените, балконите, ангелите, тавана. По тях ръцете на маестрото чертаят несъразмерни сенки, застинали преди първия такт на увертюрата. Те ѝ дават ход с плавни и пестеливи движения, зазвучават познатите тонове. Действието отдавна се ниже на сцената, ала аз продължавам да следя сенките по стените, докато под техните отмерени движения от дете неусетно съм станал младеж, сетне мъж.

*

В последното си десетилетие Борислав Иванов, бащата на баща ми, безусловно се бе превърнал в доайен на диригентската палка, при това не само в границите на България. Малцина са диригентите в историята, дирижирали активно в деветото си десетилетие без спад в устрема. Дори бенефиса по случай 90-годишния си юбилей той посрещна не от ложата, а на пулта, макар да сподели дирижирането на концерта с трима далеч по-млади свои ученици. Спектакълът на 9 август 2021 г. във варненския Летен театър бе и последната му изява.

През годините съм приемал неговата изключителна енергия за даденост; до съвсем скоро той ми се струваше неподвластен на възрастта. От началото на кариерата си – сякаш бе нещо напълно естествено – той неизменно съвместяваше дейностите на диригент и импресарио (преди дори да знае значението думата, както сам подмяташе), управляваше оперен театър, организираше гастроли и фестивали. Не вярвам някога да е изпитвал скука от мига, в който като дете е чул духова музика във варненската Морска градина. Тогава се е зародила детската мечта, която го движеше до сетен дъх. Бързият му творчески ритъм бе пресечен едва в началото на 2020 г., когато, принудително уседнал на място поради пандемията, възрастта успя да го застигне.

Всички го наричаха „маестро“ – семейството, приятелите, колегите, последователите. Не зная кога бе придобил това звание – трудно ми е да си го представя калфа, не майстор; –  навярно далеч преди да се родя. В обръщението нямаше ласкателство; още по-малко ирония. То бе израз на признание, което се простираше отвъд музиката; признание не просто за музикалните постижения или житейския опит, а за самото изживяване на живота чрез изкуството. Тази любов към живота бе концентрирана и в превъзходното вино от неговите лозя в с. Първенец, Пловдивско, което произвеждаше с помощта на майстор-винар. Надали се беше затруднил при именуването – на етикета с курсив се четеше „Maestro“.

Авторитетът му на диригент беше във върха на палката. Успяваше да съсредоточи звука на оркестъра в сплав, различна от простия сбор на инструментите в него, и така да даде простор на собствената си интерпретация. Движенията на ръцете му – плавни, но строги; пестеливи, но изразителни – бяха средство, не цел, чрез което да комуникира тази интерпретация на оркестрантите и певците. От Херберт фон Караян, при когото се бе учил, бе осъзнал необходимостта диригентът да предаде своя вътрешен ритъм на оркестъра без излишества. Не театралничеше със собствените си движения; искаше акцентът да попадне върху неговия прочит на творбата, каквато всъщност е и ролята на диригента. Подобна пълноценна интерпретация е плод и на единението между музикални и управленски качества. Като директор той добре познаваше своя оперен театър и правеше нужното съставът му в своята цялост – солисти, хор, оркестър – да се съсредоточи върху музиката във времена на остър дисонанс.

Борислав Иванов прекара живота си в движение, чертаейки траектория с множество криволици. Части от нея кръжат около познати средоточия – Варна, Пловдив, София; Западен Берлин, Касел, Майорка, Родос, Анкара, Истанбул. Други обаче достигат далечни хоризонти, които мержелеят като заснежени върхове в далечината – Токио, Ню Йорк, Шанхай, Кайро, Сеул. В един от последните ни разговори, помня, изрази възхищението си от новопридобитата, но вече утвърдена класическа музикална култура на далечния Изток. Той никога не уседна в рутина и винаги търсеше нова сценична изява, която да го предизвика.

Макар индивидуалните изяви на пулта да са престижни, той изпитваше най-голямо удовлетворение от гастролите в чужбина, които осъществяваше с български състави, при това по начин, по който домакините да заговорят не просто за българския диригент или българските артисти, а за България. Творби на български композитори също присъстваха често в програмата. В кариерата си бе осъществил над 120 подобни турнета. Отвъд статистиката, това му отрежда място сред оперните дейци с най-голям принос за популяризирането на българското изкуство в чужбина. В различен етап от тяхното развитие той е спомагал и международните изяви на български оперни певци от няколко поколения, сред които Александрина Милчева, Гена Димитрова, Ана Томова-Синтова, Стоян Попов, Никола Николов, Камен Чанев, Калуди Калудов. Далеч преди институциите да признаят това, с дейността си той бе станал най-изтъкнат посланик на българската култура.

Доставяше му огромна наслада да осъществява фестивали. А какво всъщност е фестивалът, ако не един празник? За няколко дни, любовта на ценителите към музиката – тоест, към живота – взема връх над всичко останало, за да се отдаде на споделена радост с музикантите. Такива празници той сътворяваше в Родос, Майорка, Варна, и най-вече, на Античния театър в Пловдив. Разказите на присъствалите на тези постановки са ги превърнали в легендарни. (Сцени от зрелищната „Аида“ са се запечатали неразривно и в детската ми памет.) Кадрите на магнитна лента са свидетелство за празника, ала те не могат да накарат зрителя да съпреживее радостта на сценичното изпълнение.

Свикнал да общува със световния елит на класическата музика – и с неговите меценати, понякога със синя кръв, – той бе недокоснат от снобизма и високомерието. Проявяваше сърдечност и човечност към всеки, без значение дали се стреми към висока култура. Предпочиташе да премълчи, но да не спомене кого да е с лошо. Благородството е състояние на духа; великодушието е отношение към света.

Получаваше признание преди всичко от публиката, която оценяваше достиженията му по достойнство. Критиката възторжено утвърждаваше изявите му по световните сцени. В българското музикознание, книгата на Марин Бончев „Път в годините“ (достъпна свободно на сайта на Варненската опера) съдържа подробна фактология и е добра отправна точка за задълбочен интерес. Обединена Германия го отличи с най-знатния си орден – Кръст за заслуги I степен. Италия и Испания също оцениха приноса му за поддържането на тяхната съвременна класическа музикална култура. Стореното от него за България, разбира се, е неимоверно повече. И макар да бе получил ред отличия, той очакваше най-високото.  Предложението на Министерския съвет от 17 ноември 2021 г. за удостояването му с орден „Стара планина“ I степен чакаше президентски подпис, когато той ни напусна.

*

Тръгнах си от празненството след бенефиса в малките часове, докато дядо ми остана още, заобиколен от приятели, роднини, последователи. Гласовете им отекваха и заглъхваха по среднощните алеи на Морската градина. Ще празнува и вековен юбилей, уверен бях тогава. Ала маестро Борислав Иванов слезе от пулта.

Сенките в паметта остават.

Текстът е публикуван в портала „Култура“.

Тежестта на тишината

fennesz live @ Église Notre-Dame de Laeken, Bruxelles, 25/09/2020

От дълбока древност насам, музикалното изпълнение е неделимо от обграждащото го пространство. Различните акустични качества далеч не са единствена причина естетическото изживяване за слушателя да се променя със средата. Дори изпълнена по същия начин, коя да е Малерова симфония например въздейства по друг начин в концертна зала или в изоставено хале. И все пак не залата или халето правят симфонията.

Първопроходецът на амбиънт музиката Брайън Ино обаче поставя средата начело. Тази музика трябва да покълне от пространството, да допълни обстановката и да създаде широта за размисъл. Така за живото изпълнение на амбиънт, архитектурата на мястото е важна колкото музикалната композиция, а успешният концерт изпълва затвореното пространство или заглъхва в открития простор. Предразположилo слушателите към вглъбение, доброто изпълнение всъщност заличава разстоянието помежду им –  днес, включително физическото, поради повелите на пандемията.

Въпросното пространство в хладната и дъждовна брюкселска вечер е импозатното неоготическо здание на катедралата в Лакен, един от по-отдалечените квартали на столицата, неразривно свързан със съществуването на белгийската държава. Дворецът, който монархът обитава, се намира там; в криптата на катедралата почиват всички белгийски владетели от създаването на страната, до един Сакс-Кобург-Гота. Сред тях е и Леополд II, чиято печална колониална слава винаги ще тегне над белгийската държава както чудовищните сгради от неговото управление над нейните градове. Зад катедралата, в нейното гробище, лежат творци като художника Фернанд Кнопф, опитал преживе да изобрази загадката на Сфинкса, и легендарния оперен глас Мария Малибран, останала завинаги на 28.

Тези наглед произволни факти илюстрират наситеността на мястото с истории, които придават атмосфера отвъд зримата архитектура. В самата катедрала, столовете поради намаления капацитет за събитието (не повече от 200 души, според белгийските разпоредби) са разположени единствено на централната пътека, под кораба. Сцената – по-скоро маса с множество екрани – е непосредствено пред тях, а през абсидата е спуснат прозирен воал, зад който блещука централният витраж-розета.

Пръв зад екраните застава Адриан де Рувер (Adriaan de Roover), заменил авангардната органистка Кали Малоун (Kali Malone), обявена за подгряващ изпълнител. Навярно тя дълго е мечтала да изпълни произведенията си в подобна катедрала; пандемията обаче проваля участието на установената в Швеция американка и налага замяната ѝ с местен изпълнител, който не трябва да пресича държавни граници. Преди да започне, самият де Рувер говори за вдъхновението от шанса да представи музиката си в катедралата и за творческия прилив, който е усетил по време на изолацията. Специално за този концерт и това пространство е написал композицията Expectations + mirror. Още с първите щрихи, озвучаването се откроява като безукорно (каквото бе и до края на събитието). Звукът на де Рувер се цепи до безкрайност и се слива с акустиката. Органът, този най-могъщ и съвършен от музикалните инструменти, е първообраз на синтезаторните му звуци, сякаш изплували от мекотата на съня. Произведението е минималистично; в него звуци à la musique concrète се разтварят в повтарящи се хипнотични мотиви, отсенки от абстрактните пасажи на Pink Floyd или Tangerine Dream. Макар местните да преобладават в публиката, надали мнозина са имали очаквания към де Рувер. Затова е превъзходна изненада как за 45 минути неговият звук приобщава слушателите и се слива с пространството. Заслужени овации единствено в края – белег на култивирана публика – и заявка за трайно присъствие в елита на амбиънта.

След кратък антракт, причината за събитието, австрийският дигитален маестро Кристиан Фенез (Christian Fennesz, избрал за свое творческо прозвище фамилното си име без главна буква, fennesz), излиза непретенциозно на сцената и разтваря съвременната си музикална кутия. С нея още от 90-те години той рисува изцяло собствен, неподражателски музикален пейзаж чрез звукоизвличане, невъзможно преди цифровите технологии. Суровият материал за неговата музика са звуци като шума на модема – днес архаичен, – електронно жужене сякаш от рояк стършели, шумовете при търсенето на станция на аналогов радиоапарат, припукванията, пращенията, изписукванията на всички цифрови машини, които сме свикнали да усещаме просто като фонов шум… В стремежа си да извлече музика от шума, да подреди хаоса в смисъл, Фенез слива всичко това с електроника и звук от китара, изкривен до лента на Мьобиус. Ако и да не е единствен в това, той превъзхожда десетките свои творчески връстници. Предводител е на малцината, които пишат музика именно за тази сплав от шумове и звуци. Изсвирена на кой да е традиционен или съвременен инструмент музиката му би звучала плоско; аранжирана за какъвто и да е ансамбъл би била просто неловка. Амбицията му на композитор расте с годините, обогатена от музиканти като Дейвид Силвиън и Риючи Сакамото. Дори в началото на творческите си търсения често да разчита на шаблонни структури на песните, последният му албум Agora се състои от четири дълги и нюансирани композиции. В катедралата, Фенез го изпълнява в неговата цялост, с препратки към някои от по-ранните си творби. Неусетно музиката му обгръща пространството; мащабът ѝ би запълнил какъв да е вакуум. Фенез съзижда катедрала от звук; звукът му изпълва катедралата всецяло. Дистанцията между присъстващите е изличена. Публиката се е сляла с музиката и архитектурата.

И със светлината. Осветлението на концерта е посредник между музиката и архитектурата; между звука и пространството. Семплите прожекции на геометрични фигури в синхрон с музиката леко насочват вниманието на зрителя към воала, към сводовете, към формите на катедралата. Цветните светлини не просто придават обем на музиката, а рисувайки шарки и фигури по стените, те сякаш свиват, разтягат, и огъват пространството. Светлината е буквално звукоизобразителна.

Все някога звукът секва, а в секундата между последния глъхнещ звук и бурните аплодисменти, тишината става осезама, болезнено тежка. Присъстващите възвръщат своите контури в пространството и празнотата заема мястото помежду им. Стрелките сочат, че сетът е траял едва час, ала в разписанието на Времето това е била малка вечност. Фенез невъзмутимо затваря своя лаптоп, нарамва чантата си и слиза от сцената. Навън, шумът на булеварда звучи вулгарно.

Да разхождаш костенурка

Цялата творба е публикувана в бр. 2 на сп. Текстил.

***

В обедната почивка решавам да се разходя в периметъра, очертан от нейните минути (възможно ли е същинско фланиране насред подобна четвъртитост). Бавно пристъпвам покрай непрекъснатата стена от стъклени сгради отстрани на булеварда. На всеки кос поглед към прозорците отвръщат прозирни отражения на околните, навярно и моето. Най-сетне линията от правоъгълни здания секва и освобождава площ за неголям парк. Поляната е оформена в прилежни фигури, дърветата и храстите са посадени и подкастрени в съвършена симетрия, тревата е окосена до милиметър с цвят, като че избиран по каталог. Пейките, забодени по краищата, допълват хармонията на тази френска градина, в която навред се усеща човешка намеса, дори без слънчевите зайчета, хвърляни от сградите през листата. Малцина обаче поспират при този изкуствен градски оазис. Множеството продължава да крачи широко през него, загледани в екраните си, без най-кратък взор в чужди очи. И в двете посоки навалицата тече толкова трескаво – дали не възприемам скоростта на времето наполовина? Спокойната ми походка тук сякаш е израз на бунт. Дръзвам дори да поседна. Изпитвам носталгия за епоха, сигурно въобразена въпреки свидетелствата, когато по подобна улица или пасаж – в оригиналния, не в обезличения Париж – бих могъл да видя как някой своенравен жител разхожда на каишка своята костенурка с подобаваща походка. Не е било толкова отдавна, навярно има и живи свидетели, макар да не могат да изкажат своите спомени, като например столетницата, надзъртаща към страницата отдясно.