Малцина са творците, които стигат до трудната ситуация, в която се намират Tindersticks след издаването на първите си два (едноименни) албума. След безгранично експериментиране в тях, размиващо до неузнаваемост границите на съставните им елементи (рок, класическа музика, джаз и lounge, сред множество по-незабележими), те ясно разбират, че са извървели този път докрай и че са пробвали всичко, което някога могат да направят, и то със забележителни, удивителни резултати. От треторазреден състав, свирещ по дупки пред няколко дузини случайно попаднали приятели на приятели, са се превърнали в галеници на критиците, пълнещи най-престижните концертни зали(Royal Albert Hall, L’Olympia…). Макар и да не пробиват в класациите, което на практика никога не е било опция за толкова свободна музика, добиват голяма популярност, граничеща с култизъм, в родната Великобритания и Западна Европа.

След второто си турне групата е изправена пред предизвикателството на фенове и критици да потрети замайващата свобода на звука от предишните си два албума, да отиде още по-далеч в своята музикална визия и като цяло да направи още една огромна крачка напред. Единственият проблем е, че… те не могат. Tindersticks – група, съставена от изцяло редки птици – ясно си дават сметка, че в крещящия гений на своя втори албум са дали всичко от себе си, че те не биха могли да добавят нищо към това експериментално съвършенство. Затова и правят съзнателния (и, в ретроспекция, правилния) избор да изменят формата, запазвайки съдържанието. Ако звукът в предишните два албума беше груб, ако оркестрациите напомняха на Щокхаузен, ако цялостната структура беше хаотична, напомняща кръпки една връз друга, то в Curtains, третото им творение, всичко е премерено и изпипано до последния детайл. Идеи, които преди бяха само малък отрязък от музикалния им калейдоскоп (като оттенъците на фламенко, например), сега са на преден план, карайки групата да звучи толкова свежо, колкото и преди.

Първите три песни връхлитат слушателя без предупреждение – своеобразното продължение на откриващата песен от предишния албум Another night in дава тон – плътният, сочен баритон на Stuart Staples разказва поредната си меланхолична история на фона на елегантна оркестрация и отпуснатия аранжимент на групата. Rented rooms с щедра ирония (която винаги предизвиква усмивка, съпоставена с осезаемия фламенко аранжимент) показва връзка, изцяло градяща се на физическото привличане(„And when the cab ride ahead seemed too long, we’d go fuck in the bathroom”). Don’t look down, третата част от тази малка сюита, е израз на това какво се случва когато равновесието се наруши, с подходящите за случая хаос и дисонанс в оркестрацията. Ако някой се е съмнявал в нестихващата звукова потентност на групата, то тук всички несигурности са разградени на кварки.

Въпреки огромния си успех, изразяващ се и в съществена промяна на социалния статус, Tindersticks не забравят кои са, и с пронизващ сарказъм показват това в Ballad of Tindersticks:

We didn’t think we were going to make it.
Now we’re stretched out in wide, furry seats,
flicking through menus.
A walk to the bar and there’s as much screw-top champagne as we can drink…
We’re so easy

(…)
Showbiz people,
аlways there to be interested in what you say.
“We are artists; we are sensitive and important.”
We nod our heads earnestly.

Но есенцията на албума, както и на тяхното творчество, е в Let’s Pretend:

Not everytime your lips meet mine, I think of her
But when her hands reach out, I think of you

Тя знае. Той знае, че тя знае. Но какво толкова? Защо просто не се преструваме, че не съществува? Тази инак мрачна истина е представена с най-благодатната и прелъстителна музика, плод на зрелостта и най-вече на гореспоменатата премереност на групата. В рамките на три минути Tindersticks напълно съзнателно обхващат цялото си творчество.

Останалата част от албума също е първокласна, и показва доколко са израстнали Tindersticks като творци. В Curtains те усмиряват своите хаотични, гениални идеи, полират ги до съвършенство и ги вплитат неусетно в цялостната рамка на албума. Curtains е толкова добър, че изглежда като светотатство да не се поема с дванадесетгодишно уиски. Това, разбира се, важи и за предишните им творби, но тук цялостният тон е различен – светът не е станал по-хубав, хората не са станали по-добри, нито животът – по-лесен, но Tindersticks са станали по-зрели от това да се оплакват, било то и в импресионистичната поезия на Staples.

Curtains би бил триумф на доктрината на стила над субстанцията(или формата над съдържанието, по нашему), ако в случая и двете не бяха на изключително високо ниво. Все пак обилните оркестрации, славните мелодии и цялостния приповдигнат тон могат ефективно да накарат слушателя да пропусне какво точно искат да кажат Tindersticks между редовете, а и иронията не е осезаема от всеки. Но с Walking всичко свършва така, както почва – карнавалът е свършил, а Staples болезнено мълви „You went astray again”. Тук прозираме и същината на албума: Нищо никога не се променя. Зад завесата има само друга завеса, а зад маската – друга маска.

_____

С Curtains Tindersticks отново печелят благоволението на критици и фенове. Заедно с първите два албума той се счита за един най-добрите им, както и за прекрасен пример за музиката от периода. Макар и да продължават да правят стойностна музика и до днес, те не достигат такова постоянство и съвършенство.

Curtains е преиздаден през 2004 с допълнителен диск, съдържащ B-sides и outtakes. Заслужава си дори само за дуета с Изабела Роселини A marriage made in heaven. Познахте, в заглавието отново има ирония.


Advertisements