Какво става, когато получим каквото искаме? Когато и най-смелите ни, най-съкровени мечти се сбъднат, оставяйки ни да се наслаждаваме на абсолютното блаженство, по което сме лелеяли във всеки интимен миг? За повечето от нас това изглежда толкова химерично, че дори не подлагаме на съмнение съвършения отговор на този въпрос. И все пак, макар и изключително рядко, има хора, за които всички съкровени блянове и въжделения се превръщат в непосредствена реалност. A oттам накъде? Житейската история на Франсис Скот Фицджèралд е трагичен отговор на този въпрос.

Бъдещият глас на Изгубеното поколение е роден през 1896 в северния щат Минесота. Семейството му е достатъчно заможно за да не чувства никакви лишения и недостатъчно богато за да се впуска в охолства. От малък Скот (никога не е харесвал първото си име, криейки го зад инициал на всички корици) проявява своите наклонности, пишейки забележителни – за възрастовата си група, разбира се – пиеси и произведения. На 17 вече е в Принстънския университет, където обаче се интересува единствено от литературните кръгове и занимания. Затова и е изключен оттам по времето на Първата световна война. Изпълнен с романтични идеали и наивност, той се записва в армията. Изпратен е на тренировъчен лагер в Алабама, където се случва едно от дефиниращите събития в живота му – запознава се със Зелда Сейър, бъдещата си съпруга. По това време обаче той е войник, произхождащ от средната класа, докато тя е бляскава южняшка красавица с големи очаквания. Затова и нейният отказ да се омъжи за него по това време едва ли е толкова изненадващ (което надали го прави по-малко болезнен за Скот, очевидно взел този мотив от Великия Гетсби от собствения си опит). Същевременно той трескаво се опитва да завърши своя пръв роман преди да бъде изпратен в Европа да воюва. Това, което успява да напише, изпраща на своя бъдещ приятел и издател, Максуел Пъркинс (от издателство Charles Scribner’s Sons, което и до ден днешен издава Фицджералд на английски език), е озаглавено The Romantic Egotist. Така и не успява да дочака отговор преди да замине.

В този момент назрява неговата грандиозна мечта, прилягаща повече на отмиращата епоха на романтизма, отколкото на назряващата модерност. Скот, изправен пред реалната опасност да срещне своята гибел в Европа, бленува след като е допринесъл с войската на своята страна да се установи справедлив нов световен ред(а защо не и да се завърне като герой), да стане голям писател – не – най-големият (и успешен) писател, след което да не съществуват пречки за така желаното бракосъчетание със Зелда. А оттам? Животът на охолство и блаженство който винаги си е представял, който е имал възможност да наблюдава отблизо, но не и да си позволи.

Арес се оказва много благосклонен към Скот. Когато бива изпратен в Европа, войната е към своя завършек, и той така и не влиза в нито едно сражение. Това не му пречи да се завърне с аурата на победител, а неспособността на Удроу Уилсън да изгради нов справедлив световен ред е единствената част от неговия блян, която не се материализира.

Пъркинс е върнал ръкописа му с възторжени слова и много съвети за неговата преработка, които Скот усърдно следва. Резултатът от тях, озаглавен This Side of Paradise(Отсам рая) излиза през 1920г. Отзивът на литературните кръгове и критици е позитивен, отбелязвайки несъмнения потенциал на младия автор, но и неговата неопитност. Отзвукът на широката публика обаче е по-замайващ отколкото Скот си е представял – той мигновено се превръща в любим на узряващото за света следвоенно поколение (впоследствие останало в литературната история като Изгубено), представителите на което усещат своите чувства изказани изящно по страниците на романа:

„Here was a new generation, shouting the old cries, learning the old creeds, through a revery of long days and nights; destined finally to go out into that dirty gray turmoil to follow love and pride; a new generation dedicated more than the last to the fear of poverty and the worship of success; grown up to find all Gods dead, all wars fought, all faiths in man shaken.“

И ако историята едва двадесет години по-късно е показала грешната преценка на тези редове, то за съвременниците те са отеквали с изключителна мощ. Ярко доказателство за това са милионите продадени екземпляри от дебютния роман на Фицджералд, които му носят слава и, не на последно място, повишават неговия социален статус. Сега той може да влезе през парадните двери на тъй желания от него свят на красивите и богатите. Този път Зелда не намира съображения да не обвърже жизнения си път с него и двамата се венчаят. Изглежда, приказката на Ф. Скот Фицджералд е сбъдната. Успехът на романа му го е направил най-скъпо платения автор на разкази; той и жена му са любимци на своите връстници; бързо спечелената слава го прави чест обект на внимание от страна на вестници и списания.

Единственото, което Скот не е постигнал, е да стане най-добрия писател на своето поколение. Макар и да е постигнал главозамайваща популярност с Отсам рая, той ясно разбира, че не това е книгата, която ще остави на поколенията. Крачка напред е вторият му роман, The Beautiful and Damned (Красиви и прокълнати), издаден през 1922г. В нея безкрайната обнадежденост на Еймъри Блейн (протагонистът в Отсам рая) е заменена от циничния мироглед на Антъни Пач. Както и в първия случай, той е алтер его на автора. За по-малко от две години брачен живот Скот е съзрял ужасно много – голяма част от книгата е посветена именно сцените на един провален брак, диалозите от който звучат ужасно искрено. Друга нова тема, занимаваща автора е пропиляването на таланта – Антъни така и не може да напише своя магнум опус, който да го постави на отреденото му място.

При първообраза обаче нещата стоят по малко по-различен начин. Фицджералд по това време е най-скъпо платения автор на разкази в САЩ, и за да поддържа охолния живот на своето семейство е принуден редовно да пише разкази за списания. Някои от тях са, разбира се, прекрасни, но нуждата да се запази високия социален статус го кара често да се повтаря и да „рециклира“ идеи. Понякога дори разписва разкази на Зелда, тъй като хонорарът за неговото име е в пъти по-голям.

Красиви и прокълнати, излизайки от личните моменти и насочвайки се към литературната й стойност, е по-добра книга от Отсам рая. Скот разглежда по-широк спектър от теми; красноречието, за което по-късно неговото име ще стане нарицателно, добива завършен вид, персонажите са по-добре обрисувани. Книгата е приета добре от критици и почитатели, но не колкото предишната. И все пак засега проваленият писател все още е само герой за Скот. Но той със сигурност е осъзнавал сериозната опасност да се превърне в един от своите персонажи. В Красиви и прокълнати Антъни в момент на интимност се изповядва:

„Things are sweeter when they’re lost. I know – because once I wanted something and got it. It was the only thing I ever wanted badly, and when I got it it turned to dust in my hand.“

Това са страхове за автора когато пише тези редове, но впоследствие те се сбъдват като в гръцка драма.

The roaring 20s сем. Фицджералд прекарват в бляскави занимания, до едно включващи алкохол. Традиционни летни гости на Джералд и Сара Мърфи(които по-късно ще послужат на Скот за образи в Нежна е нощта) на френската Ривиера (която в междувоенния период не е популярна дестинация), постоянни посетители на speakeasies („тайни“ заведения, в които през сухия режим се е сервирал алкохол), любители на добилия тогава популярност джаз (в неговите разновидности фокстрот и чарлстон) и публични личности, от чиито всеки жест се интересува средния американец, те са олицетворение на Американската мечта. За това време Фицджералд дори измисля определение, с което тези години остават в историята – Ерата на джаза. В тези бурни занимания до определен момент Скот успява да запази равновесие с писането си. Вододелът е 1925г., в която от печат излиза The Great Gatsby (Великия Гетсби).

Заемаща едва 120 страници, днес много я определят като Великия американски роман. Разказващ с почти напевно красноречие за възхода и падението на Джей Гетсби (започнал като Джеймс Гетс), Фицджералд рисува изключително детайлна картина на обществото на красивите и богатите, към което толкова се е стремял и от което вече е част от няколко години. Спазващ вродената му дистанция чрез разказвача в книгата Ник Керъуей, Скот представя празнотата и безнравствеността на това общество. Но да се ограничи смисъла на книгата до парите и тяхното влияние върху хората(някои от персонажите говорят пари, други дишат пари, трети сънуват пари) е гимназиално. Излагайки тези персонажи с техните недостатъци, Фицджералд стига до общочовешки истини, за които не съществува географското понятие „Американски“. Великият Гетсби е най-малко личната книга на Фицджералд – почти само от тона на Керъуей(и от вече споменатия мотив с брака) усещаме неговия опит. Въпреки своите 120 страници този роман е изключително детайлизирана творба, в него няма излишно изречение. Такова съвършенство и постоянство рядко се достига от който и да е автор. С Великия Гетсби Скот всецяло реализира своя потенциал.

И той ясно съзнава това. Фицджералд знае, че е написал шедьовър; реакциите от всички критици, негови познати-писатели и литературни кръгове потвърждават неговото впечатление. Но романът е комерсиален провал – може би съвременниците не са желали да видят развенчано бленуваното от тях общество, а може би той е бил поредната мода, която отминава бързо. Във всеки случай година след издаването на романа той е с изчерпан тираж и извън печат. Никой, освен хората, избрали литературата за своя професия, не го забелязва. И това разрушава равновесието на Скот. Алкохолът, негова слабост, която до този момент той е контролирал, взема своето. Както споменава в последните години от живота си, „First you take a drink, then the drink takes a drink, and then the drink takes you.” Вече не е способен да пише дисциплинирано за списания, което създава финансови трудности. Зелда изживява кризата на отлитащата младост, но не успява да се справи с нея и разсъдъкът й бива помрачен. Бляскавата южняшка красавица, въплътено в която Скот е виждал своето пълно щастие, постъпва в психиатрично заведение. Настаналата Велика депресия отмества погледа на американците от хайлайфа към опашките за храна, и съответно интересът към разказите на Скот рязко пада.

В подобна мрачна ситуация той пише своя четвърти и най-зрял роман, Tender is the Night (Нежна е нощта). След дългогодишен труд и няколко редакции през 1934 той най-накрая е публикуван. Не толкова роман колкото изповед, той разказва историята на блестящия и многообещаващ психиатър Дик Дайвър, който се жени за своя богата пациентка. Всичко в романа, който поради няколкото редакции не може да се нарече съвършен, е удивително истинско – от идеалите на младия лекар и неговия невероятен талант през бурните лета на Ривиерата в бляскава и празндушна компания до последните опити да удовлетвори част от надеждите си, и предаването на посредствеността. Но Нежна е нощта има стойност далеч надхвърляща тази на изповед – повествованието е изпълнено с осезаем фройдизъм (все пак протагонистът е психиатър), дълбоко вкоренен чрез повтарящи се образи и мотиви. Болестта на Никол Дайвър е плод колкото на проблемите на Зелда, толкова и на вътрешното разбиране на Скот за човешката психология, напълно в крак с времето си. Езикът отново е пословично красноречив, но тук се появяват и нови похвати – метатекстуалността на Джойс, потока на съзнанието. Най-значимото постижение на Скот е, че успява да вплете тези модернистични и експериментални начала незабелязано в своя текст, като по никакъв начин не накърнява неговата четимост.

Отзивите за Нежна е нощта обаче от литературните кръгове са главно негативни – „Скучен и предвидим роман.“; „Това ли трябва да занимава нацията в годините на Депресия?“. Надали вече е и чудно, че романът не се продава добре. Но донякъде Скот е свикнал.

Останалите години до своята смърт през 1940 Фицджералд прекарва предимно в алкохолизъм, от който излиза само, за да направи необходимото за да осигури Зелда в скъпото психиатрично заведение, което посещава, както и да плати образованието на дъщеря им. Освен разкази, пише и редактира сценарии за филми, но така и не успява да се адаптира в тази среда. В последните години живее с любовницата си, Шийла Греъм, която списва клюкарска колонка, но и тя не е способна да му повлияе позитивно. Докато е в Холивуд, добива впечатления за новия си роман, който така и не довършва. Франсис Скот Фицджералд умира няколко дни преди Коледа на 1940г., на 44 години.

С тъжния и преждевременен завършек на неговата история стигаме и до същината на проблема – Какво става когато получим каквото искаме? Най-смелите въжделения на Скот Фицджералд се сбъдват, той реализира и въплъщава в себе си Американския идеал. Но именно затова губи в себе си мотивацията, която ни движи напред. Без малка, зелена светлинка, която да мъждука в хоризонта, ние сме обречени на инертност и стагнация.

______

След войната творчеството на Ф. Скот Фицджералд е преоткрито от следващото поколение. Великият Гетсби често е описван като Великия американски роман, и е изучаван в голям брой държави най-вече заради възпитателната си стойност. Той, заедно с Нежна е нощта, редовно присъстват в челните места на класации за най-добрите романи на века, съставени както от читатели, така и от критици.

The Love of the Last Tycoon (издадена на български като Последния магнат), незавършеният пети роман на Скот, разказва историята на последния магнат от нямото кино в първите години след появата на звука (тридесетте). За негов прототип служи Ървинг Талберг, титаничния продуцент, открил братя Маркс за света и създал класики като „Гранд Хотел“, „Били Хлапето“, „Една нощ в операта“. По всичко личи, че ако Скот бе завършил романа си, щеше да се нареди достойно до другите му произведения.

Съществуват множество адаптации на произведенията на Фицджералд. Тези, които бих препоръчал са The last tycoon с Робърт де Ниро и Джак Никълсън, австралийският сериал по Tender is the Night и касовата холивудска продукция на The Great Gatsby. Сред филмите с Фитцджералд като герой заслужава споменаване Beloved Infidel, пресъздаващ последните години на великия писател. Неговата роля се играе от Грегъри Пек.

Advertisements