Сега може ли един билет за опера на данъкоплатците да ни излиза 137 лева? Ще има просто реформа и тук, няма как да се мине. Виждате [Камен] Донев, когато отива в НДК сам, препълва непрекъснато залата, за два часа изчезват билетите. И не се оплаква за пари. В същото време трупи, които никой не ги посещава, всеки ден щели да протестират. Добре дошли са, протестирайте. Но това не може да продължава. Да глобяваме целия народ, за да съществуват разни малки трупи да речем.(…)Да, някога това е било партийна политика. Във всяко село да има читалище, да има театър, да има опера. Но сега времената са други.”

С този твърд и съдържателен анализ преди няколко седмици министър-председателят даде ход и посока на належащата реформа на сценичните изкуства в страната. Целта – оптимизация на системата от театрални и оперни сцени в страната, които представят по-търсена продукция, като същевременно се свият техните административни разходи. Пътят, начертан от министър Рашидов минава по две направления – сливане и закриване на театри. И докато първото в много случаи може да бъде най-разумното решение, от което не страда нито творческия персонал, нито публиката (за сметка на административните кадри), то второто е фундаментално грешен похват, който ще навреди на социалната среда в дадени населени места.

Най-фрапиращото предложение на министъра беше сред закритите театри да бъде и Пловдивската опера. Замисляйки се над горните думи на премиера, излиза, че вторият по големина град в България е с морален статут на село и трябва да се лиши от своята опера, създадена в далеч по-мрачната за българската култура 1953г. След серия показни каскади на кмета на града, Славчо Атанасов (до чиято кулминация не се стигна: 7ма Ленинградска симфония на Мусоргски пред Министерски съвет), в крайна сметка оперният театър мина под издръжката на общината. Тоест, министерството на културата не би направило необходимото за да поддържа втората по значимост опера в страната. А ако някой се съмнява в нейните качества, препоръчвам да посети ежегодните й представления на Античния театър в късното лято.

Споменавам това значително противоречие между културната общественост и съответното министерство не за да си чеша клавиатурата във възмущение, а като илюстрация на неразбирането на няколко истини, отнасящи се до изкуството от страна на тези, които определят държавната политика в тази област.

На първо място, операта е елитарно изкуство; театърът също може да бъде такова (но бога ми, не и в сатирата…). Да си го кажем направо: българската публика е като цяло невежа спрямо това изкуство – премиерите на Верди и Пучини са съвременници на нашата държава; първата постановка на цяла опера в страната е през 1920г., когато в Европа жанрът вече е отстъпил от своята популярност и се е устремил към елитарния авангард, за който са пример по-съвременните опери. Изумително е, че някои от най-уважаваните оперни певци на миналото столетие са наши сънародници – Борис Христов, Николай Гяуров, Гена Димитрова, Райна Кабаиванска… Но те са получили както своето музикално образование, така и своето признание в чужбина. В България – освен от тесния кръг ценители и професионалисти – са оценени заради удивителната готовност на българина да се кичи с успехите на всеки свой сънародник, постигнати зад граница, независимо доколко ги разбира. Това, което искам да кажа е, че поради съвсем обективни причини оперното изкуство в България е и винаги ще остане интерес на тесен кръг хора; софийската, пловдивската или бургаската сцена никога няма да се превърнат в „Ла Скала“ или „Гарние“; нито публиката ще добие подобно разбиране. (В „Ла Скала“ например не е рядкост публиката организирано да остави своите места на антракта ако счете, че постановката не е достойна за произведението) Но трябва ли затова да бъдат закривани оперни театри? Трябва ли населението на някой град да бъде лишено от възможността ако не да вникне и разбере, то да се докосне до високото изкуство?

Театърът като цяло има значително повече любители в България. Но ще бъде грешно да го възприемаме като цялостно явление. Може за целите на настоящото изложение да го разделим на поп-театър и арт-театър, с уговорката че не всичко може да бъде ясно категоризирано в тези две направления.

Поп-театърът е това което „препълва залата“ и за което „изчезват билетите“. Камен Донев, споменат изрично от премиера, е прекрасен пример. Пълна зала, билетите свършват два месеца предварително, 4000 места в НДК по 40-50лв. Излиза въпросният младенец, казва си лафовете, скок-подскок, танци, смях. Всички – особено редовните зрителни на „Шоуто на Слави“ – са доволни, комерсиално приходите са съпоставими с концерт на чуждестранна рок група. Тук, очевидно, проблеми няма.

Арт-театърът не се радва на такава широка посещаемост. Условно може да кажем, че всичко, целящо да постигне определени внушения чрез катарзис може да попадне в тази категория. Шекспир, Ибсен, Брехт… Нормално е една театрална трупа да прави и двете – едното, за да се издържа, и другото, за да постигне своите творчески амбиции. Така че закриването на даден театър лишава неговата аудитория и от двете.

Искам да обърна внимание на нещо, което не се споменава често при дискусиите около реформата, а именно облагородяващото действие на сценичните изкуства. Те имат предимството да достигат до своите зрители дори и без последните да ги разбират. Нужно ли е човек да разбира либретото на Una furtiva lagrima за да бъде развълнуван? Трябва ли да е чел трактатите на Брехт и Станиславски, за да му въздейства дадено представление? Прекрасен пример, илюстриращ моята теза е – поне за мен – най-силната сцена от „Изкуплението Шоушенк“: Тим Робинс се промъква в отделението на надзирателите в затвора и по високоговорителите пуска ария на Моцарт. В двора на затвора всички мошеници, изнасилвачи и убийци, чиито културен живот докато са били на свобода се изчерпва с ходенето на кино веднъж на два месеца, се спират, слушат и, макар че не могат да го дефинират, изпитват катарзис. Естествено, си давам сметка за силната идеализация на сцената, но в нея има нещо много универсално и много вярно. Сведено до много битово равнище, това означава, че излезлият от театъра докоснат от изкуството човек е много по-малко вероятно да чупи пейки и да удовлетворява физическите си нужди зад театъра. Също така е по-вероятно той да бъде учтив и любезен с другите, поне в близките няколко часа. Проявленията на подобно влияние на културата върху хората са всевъзможни и варират от най-дребни и битови неща до същностна промяна у човека. Лишаването на населено място от неговия театър индиректно ще се отрази върху цялостния социален ред там.

Друго основно грешно разбиране на управляващите е поставянето на културния живот под пазарен механизъм. Да, Камен Донев събира хиляди зрители. Да, изключително печеливш е. Но въпросът дали прави изкуство е широко отворен за дебат. Съответно макар хората да се забавляват, за гореописаното благотворно въздействие надали може да се говори. А ако това ви се струва крайно съмнителна полза от високото изкуство, то нека си спомним думите на Оскар Уайлд „All art is quite useless.”

Но все пак смятам, че великият творец е стилизирал предговора си към The Picture of Dorian Gray в духа на времето и това не е съвсем вярно. Нека илюстрирам това твърдение с пример. През 2010г. ръководството на издателство А решава, че е назрял моментът, в който, българският читател трябва да има възможността да прочете пълните седем тома на епохалния труд на Марсел Пруст „По следите на изгубеното време“, век след тяхното написване. В същото време от издателство Б са склонили Лили Иванова да разкаже интимните си преживявания от младостта, с особена сексуална експлицитност, отразена на корицата. Резултатът – 200 хиляди продадени копия за издателство Б срешу цифром и словом 133 бройки от Прустовия труд. Ако трябваше да плащат и авторски права, издателство А щяха да фалират. Издателство Б, от друга страна, уверени от скорошния си успех, създават цяла подобна серия, в която бивши естрадни величия говорят за своите полови подвизи. 20 години по-късно обаче всички екземпляри от тази колекция са в пунктове за вторични суровини, просто защото никой вече не помни тези образи, докато бройките от прустовата творба са спомогнали за формирането на високата интелигенция на нацията.

Всичко това може да се транспонира и към сценичните изкуства, със същите изводи. Не съм убеден, че „един билет за опера на данъкоплатците излиза 137 лева“ и не знам точно как е изчислена тази цифра, но дори това да е така… по дяволите, заслужава си инвестицията. За европейска страна с претенции и амбиции като нашите, културните инвестиции са необходимост. Не очаквам това да бъде разбрано от министър-председателя; в Европейската история като цяло премиерите рядко разбират значението на изкуствата за националното благоденствие. В случая вината за отношението на Борисов би трябвало да поеме министър Вежди Рашидов. Нему се пада отговорността да убеди останалите представители на правителството, че парите, дадени за култура, не са „на вятъра“ и че имат поне толкова сериозна значимост колкото тези за „спортни площадки, детски градини“. Срамна е и реакцията на Рашидов спрямо протестиращите против реформата – „И аз протестирам, че Наоми Кембъл не ми е секретарка.“. Един от онези моменти, в които човек се замисля няколко секунди дали е разбрал погрешно, след което отправя специфична балканска благословия към изреклия тези думи. Комично е и как в последното заседание на Министерски съвет, стенограмата от което е публикувана, прекръсти Музикалния театър на „Александър Македонски“. Но как да е, на оперетните артисти не им е за пръв път. Не беше толкова отдавна когато една предшественица на Рашидов го назова „Стефан Софиянски“.


Важен момент е и иначе добре звучащата доктрина на министъра „Да останат добрите театри.“. Ако става дума за относително голям град, това има смисъл – повечето сливания са в това направление. Но в случай, че въпросното населено място – или в друго в непосредствена близост – няма друг театър това е не само погрешно, но и престъпно(чл. 20, 23 и 54 от Конституцията). Все едно да затворят единствената гимназия в Полски Тръмбеш, защото не е достатъчно добра. Всичко тук опира до пропорция – това, което е Народният театър за мен е местното читалище за бай Иван от Павел Баня. Без да си правя илюзии относно аматьорския характер на повечето подобни учреждения, трябва да си дадем сметка, че от тях има ясна нужда.

Това ни довежда и до същината на проблема: Реформа в областта на сценичните изкуства е нужна. Но закриването на театри, както и поставянето на цялата система под пазарен механизъм е фундаментално грешно. Ако бъдат приложени, тези мерки няма да имат позитивен ефект и на места ще доведат до увреждане на социалния ред.

Advertisements