Рядко отварям българска книга обнадежден. Не звучи особено патриотично, но националното късогледство на повечето ни автори – започвайки от Вазов – поне според мен често оставя литературните достойнства на заден план за сметка на възпитателните такива. Не бих казал, че ситуацията в последните десетилетия има дори и тези преимущества – българските бестселъри са книги за мафията и биографии на представители на родния илит. Затова и отворих сборника на Виктор Пасков, съдържащ „Балада за Георг Хених“ с умерени надежди, въпреки че ми бе препоръчан горещо от хора, чиито вкус ценя. Няколко часа по-късно бях разтърсен. Новелата, простираща се върху едва 120 страници и публикувана през не съвсем далечната 1987 заслужава да бъде призната за едно от най-значимите произведения от периода, без върху това определение да тегнат оковите на националния признак.

Няколко думи за автора: Виктор Пасков бе странна птица и всестранно развита личност. Завършил консерватория в Лайпциг и свирещ на повечето стандартни инструменти, повече от десетилетие има кариера като оперен певец. Живее в ГДР и Франция; от време на време се връща в България, но никога не изневерява на родния си език. Макар повечето му творби да са преведени на големите европейски езици, този, на който са написани, си остава българският. Тук Пасков остава недооценен. В новините в последните десетина години се появява единствено некрологът му. Може би просто не е случил на период, в който да твори. Все пак смятам, че творбите му ще получат полагащото им се признание впоследствие. И не е трудно човек да бъде убеден в това – просто трябва да отдели няколко часа на „Балада за Георг Хених“.

Новелата разказва за последните години от живота на Георг Хених, реална историческа личност (майстор на цигулки от Чехия, преселил се в България в началото на миналия век за да положи основите на този занаят тук), през погледа на дете, върху чиито живот по стечение на обстоятелствата има решаващо влияние. Още тук се вижда една от силните черти на книгата – Пасков наистина е имал досег с Хених, тъй като баща му му е поръчал цигулка-осминка в надеждите си синът му да стане виртуоз. Границата между биографичност и роман е тънка, и поне аз не успях да открия каква част от произведението се е факт. Все пак ако съдим по сантименталния тон на новелата(нещо, което едни читатели ще обикнат, а други не съвсем), авторът действително се идентифицира с едноиммения си протагонист. Всичко това обаче е любопитна странична информация.

„Балада за Георг Хених“ се развива в следвоенна София. Макар и историческият период да не е повече от фон на повествованието, малките детайли създават достоверен портрет на това време. София на невъзстановените от войната частично разрушени сгради, София на комуналните апартаменти, София на низвергнатите довчерашни буржоа и злорадите пролетарии. Време, в което бедността е масова в столичния център, и в което всяко домакинство, притежаващо бюфет установява материално превъзходство над своите съседи.

На този мрачен и безпътен фон Пасков противопоставя света на стария майстор Георг Хених с неговите игри на сенки, разговори с цигулки и Музика. Чрез образа на Хених Пасков излага своите възгледи относно музиката и изкуството като цяло. Макар и да се чете като съвременна приказка, новелата поставя дълбоки и актуални въпроси в тази област като противостоенето на форма и съдържание, връзката между твореца и творбите, между изпълнителя и инструмента; вътрешното разбиране на произведенията на изкуството и истинската стойност на това, което човек върши. Новелата засяга и въпросите около вярата и религията, противопоставяща атеистичния нихилизъм на следвоенното поколение на смирената набожност на Хених. Без да развалям изненадите и емоционалните поврати в сюжета, мога спокойно да заявя, че неговият завършек е катартичен. Значително постижение за произведение, което може – а и до някаква степен трябва – да се прочете за една вечер.

Противно на впечатлението, което се формира в училище, българската литература не почва с Вазов и не свършва с „Тютюн“. Макар и силно недооценен, Виктор Пасков е ярък пример за това, как човек може срещу течението да твори стойностна литература, дори и в такива кризисни за страната ни периоди като осемдесетте и деветдесетте години. „Балада за Георг Хених“ е идеален пример за това. Ако авторът – както е споделял – е целял да придаде музикална форма на писаното слово, то резултатът е изящна словесна симфония, и твърде вероятно най-стойностната творба, писана на български в последните три десетилетия. Мога само да се надявам нашето поколение да я преоткрие и да й даде заслуженото признание.

____

Spoiler:

Един от основните въпроси, които „Балада за Георг Хених“ поставя, е какво всъщност е бедността. Кой е беден? Учитеникът на Хених, който не смогва от поръчки и не му липсва нищо, или старият недохранен майстор, който прави своята viola d’amore с единствената цел да я даде на Господ след като влезе през сияйните двери? Драскачът, който безскрупулно пълни страниците на жълтата преса с небивалици и живее в мезонет, или панеленият поет, който работи на строеж за да свърже двата края? Самозваният музикант, който пише хитове за Пайнер на уютен договор, или недоспалият композитор, който след скучният си работен ден, запълнен с цифри, пише своята симфония нощем? Само малко материал за размисъл.

Advertisements