Холивуд, фабриката за мечти. Мястото, където не просто се материализират въображения върху широкия екран, но и където се ваят копнежите и въжделенията на съвременната цивилизация. Или поне така е било преди. Преди, когато забавлението се е отъждествявало с лицата на братята Маркс и Чарли Чаплин; когато Кларк Гейбъл и Марлон Брандо са разплаквали дамите, а Рита Хейуърт и Ева Гарднър са изпитвали мъжкото търпение. Преди, когато прогонени от антисемитизма в стара Европа знакови режисьори като Били Уайлдър, Фриц Ланг, Ернст Любич и Жак Торньо вливат свежа кръв в американското кино и създават неговата истинска традиция. Когато за да се прави кино са били нужни по-малко от десетки и стотици милиони долари бюджет и рециклиран второстепенен лесносмилаем сюжет.

Фабриката за мечти от самото си създаване материализира идеалите на американската нация(или тяхната липса) на екран. Преходите от нямото към звуковото кино, както и появата на цветна кинолента само засилват тази тенденция. Но кога нишката се къса? Кога от средство за развлечение чрез света на въображението това се превръща в индустрия, която формира и диктува мечтите на гражданите на най-напредналата държава в глобален мащаб? Със сигурност това е продължителен процес, но за вододел на неговото осъзнаване би трябвало да се счита излизането на революционната класика на Били Уайлдър „Сънсет булевард“(1950). В този филм за пръв път открито, иронично и цинично е представен Холивуд, чиито дейци са престанали да различават границата между реалност и екранна фикция; Холивуд, който диктува как хората трябва да живеят, как да общуват, как да се обичат, мразят, събират и разделят.

Именно този Холивуд е взел на прицел Робърт Олтман в своята съвременна класика от 1992, многозначително озаглавена „Играчът“. Тим Робинс, въпросният „играч“, е продуцент за едно от големите филмови студия. Неговата работа, или поне аспекта, върху който филмът фокусира, е, че изслушва стотици истории на сценаристи, от които избира тези, които студиото ще заснеме. Тези, които ще продават и ще са успешни; тези, които средният американец ще плати 5 долара за да гледа с бира и пуканки в ръка. Няма как всички, казали историйте си на Робинс да са доволни, и това логично му създава врагове. Нещата излизат извън контрол, когато той почва да получава заплахи от отхвърлен от него сценарист, като играчът си няма и най-малката идея кой от многото е той. За да направи нещата още по-лоши за него, студиото е наело един от конкурентните филмови продуценти с неизказаната амбиция той да заеме неговото място.

На пръв поглед – и на първо гледане – филмът е адски добър трилър. И наистина, той има всички предпоставки за това – съспенс, мистерия, драма. Но веднъж видели края – според мен един от великите моменти на съвременното кино в последните 20 години – няма как да не си дадем сметка за същината на това, което филмът всъщност казва. Холивуд е в ръцете на „играчи“. Те не разбират от кино и изкуство и не им пука дали филмът, който ще заснемат е стойностен или не. Това, което те умеят е да разграничат кое ще продава и кое не. Затова и Робинс кара сценаристите да излагат сюжетите си „в по-малко от 25 думи“, а още на първото изречение ги пита „Коя ще е звездата?“. Това, от което се интересуват студията е фòрмата, а не съдържанието на лентата. В подобна среда дори хората с истински талант и оригинални идеи се продават, пропиляват таланта си и разводняват идеите до степен, в която те дори не се усещат. Във времето, в което създателят на „Мементо“ снима филми за Батман, а авторът на последния велик американски филм(There Will Be Blood, ако някой се чуди и съмнява) Пол Томас Андерсън не може да намери компания, която да продуцира следващия му проект, това послание е по-крещящо от всякога.

В „Играчът“ има две звезди. Едната е вече споменатият Тим Робинс, а другата – самият Робърт Олтман. Робинс, определен от някои като „втора инкарнация на Орсън Уелс“ (характеристика която подкрепям, далеч не само заради визуалната прилика), твърде вероятно прави най-силната си роля в цялата си кариера, ако и да не получи Оскар заради нея(надали и Архангел Гавраил би получил награда от представителите на филмовата академия, ако ги осмива така). Той пресъздава великолепно емоционалната дистанцираност на героя, абсолютен противовес на страстта и желанието, което трябва да притежава някой, правещ филми. „Ако не изпитваш угризение, не си извършил престъпление.“ му казва една от неговите познати. И той със сигурност не изпитва нищо подобно заради това, че убива киното.

Олтман от своя страна режисира в своя собствен стил, каращ екрана наистина да оживее. За тези, които не са запознати с филмите му, ще отбележа, че „оживявам“ тук няма смисъла на дълги монолози, сърцераздирателна музика и мелодраматични сцени. Олтман създава чувство на реализъм на екрана – да вземем например сцена, в която се съвещават десетина души. Повечето режисьори биха дали думата на един от тях, след което друг ще му контрира, трети ще се изкаже и пр. Олтман прави нещо много по-реалистично – позволява няколко действия да се развият на екрана едновременно, като зрителят може да отличи всяко от тях поотделно, но не и всички заедно. Това създава нов пласт детайл във филма, който може да се отличи при следващо гледане. Естествено, за да се наслади зрителят на тази иновация трябва да има определена нагласа, която в някои случаи може да се постигне трудно, имайки предвид, че повечето филми поднасят всичко нагледно и не очакват от седящия срещу екрана да прояви особена мисловна дейност.

За да изразят съпричастност с посланието на филма в него без роля се появяват (правят „cameo”) значителен брой представители на Холивуд. Сред тях са Джак Лемън, Джон Кюсак, Анжелика Хюстън, Брус Уилис, Джулия Робъртс, Сюзън Сарандън, Мартин Скорсезе, Анди МакДауъл. Освен че правят по-автентична атмосферата на филма, развиващ се почти изцяло в студия и на актьорски сбирки, те изразяват ясна позиция. Това, заради което са избрали своето поприще – искрицата вдъхновение – все по-рядко се вижда в съвременните холивудски продукции, а още по-често е умишлено угасявана. Олтман негласно крещи това чрез многобройните препратки към позабравени класики, било то чрез емблематични фрази или постери на Laura и M по стените. А наличието на такива постери по стените на кое да е холивудско студио е толкова гротескно, колкото портрета на Стефан Стамболов в кабинета на Борисов или този на Петко Каравелов в бърлогата на Дянков. Ако не са ги заменили със своите собствени. Или на Брад Пит.

„Играчът“ поставя своите въпроси едновременно крещящо и със стил. За повечето хора той ще остане просто един добър трилър. Защото, откровено казано, те дори не подозират, че играчът е убиец. Просто защото не могат да си въобразят, че жертва съществува. А и кой страда, ако във филма участва Брус Уилис? Разбира се, че всички са доволни. След този филм може да гледате новата комедия с Дженифър Анистън, Джери Бътлър или някоя вампирска, или фентъзи екранизация. Безспорно, не са толкова добри колкото книгите, но все пак…

А за тези, които „Играчът“ не е само трилър… Разбрахте ме.

Advertisements