Джони Деп на Spirit of Burgas! Мощите на св. Йоан Кръстител открити в Несебър! Франция ни връща ромите!

С тези гръмки заглавия медиите опитаха да посъбудят българските страсти в отпускарския августовски сезон. И по балкански трагикомично, успяха. В най-безобидната от трите сензации родните медии гръмнаха, че холивудския идол Джони Деп, звездата от на практика всички филми на Тим Бъртън, „Аризонска Мечта“ и „Карибски пирати“ решил да прекара част от лятото си не къде да е, а на Spirit of Burgas. Дръзкото твърдение беше подкрепено с уж папарашки снимки, в които се отличава човек, приличащ на актьора. Или по-скоро облечен като него и носещ неговата шапка. В този момент регионалната гордост взе връх над разума у журналистите и жителите на югоизточна България – нали все пак мегазвездата е предпочел именно това място да летува. Какво като няма ток. Версията, тиражирана от медиите по това време бе, че искал да се поразходи, и тъй като бил приятел на The Prodigy, решил да дойде на българското черноморие да ги гледа лайв. А и нали Spirit of Burgas бил избран за един от най-добрите фестивали в Европа миналата година, няма как да не привлича аудитория от такъв ранг. Медиите не намериха нужда да позвънят на PR-ите на Деп за да потвърдят информацията. И изведнъж изфабрикуваха и потвърждение от Летисия Каста, с която Деп уж имал среща в Бургас.


Истината обаче е, че тази класация доста съмнително мирише на румънски блог, а тази година единствената разпознаваема група бяха вече споменатите Prodigy. За бога, дори имаше и кавър-група (а не самите Gorillaz каквото впечатление се бе създало). Ако Деп искаше да види Prodigy, което е силно съмнително предвид тяхната двадесетгодишна давност и това, че вероятно вече ги е гледал десетки пъти, Бургас със сигурност нямаше да е в предпочитаните му дестинации. Няколко дена след края на фестивала, след като беше изпроводен в лимузина, предполагаемият Джони Деп се оказа всъщност мним. Дадена рекламна агенция искала да онагледи колко качествени всъщност са техните услуги, и почти успя. С изключение на малкото последно действие, чиято липса обезсмисли целия им труд – всички значими медии отказаха да излъчат репортаж от тяхната пресконференция, на която оповестяваха изфабрикуваната си измама. Тъй де, като ни правят на идиоти, защо да караме цяла България да разбира? В крайна сметка, единственият печеливш от историята се оказа актьорът Георги Велизаров, който достойно заслужи своя прякор „българския Джони Деп“ до мига на своето пенсиониране. А лекотата, с която цялото общество може да се приплъзне към провъзгласяването на една измама, както и точно премерените „народни“ изказвания на премиера ме карат да мисля, че PR средата в България е несъразмерно добре развита спрямо всичко останало.

Няколко дни преди тази безобидна, но показателна лятна сензация друга такава завладя общественото внимание и накара мечтаещите за България на три морета да се развихрят. Мощите на св. Йоан Кръстител открити в Несебър! Няма шега, няма измама. Няма и съмнение – на ковчежето, съдържащо предполагаемите мощи на бележития светец е идеално запазен надпис, който указва неговото съдържание. И тук професорът-министър Божидар Димитров се размечта. Несебър – втори Божи гроб. България – нов Ерусалим! Исторически шанс за страната да се превърне в поклонически център за всички християни! И няма как иначе да е; въобще къде другаде биха били намерени мощите на една от най-важните библейски фигури така безсъмнено, ако не в „една от трите страни в Европа“?!?


И нека преди да се почувстваме като жителите на Малые Васюки, на които Остап Бендер обяснява как техния забравен от Бога град ще се превърне в център на вселената, нека се вслушаме в един от гласовете на разум в българското общество – проф. Николай Овчаров – историк с реални научни и археологически постижения (за разлика от другия персонаж в тази малка басня). Той съвсем трезво обясни, че, наистина, не може да се забрани на хората да вярват, че това наистина са мощите на св. Йоан, но че през средновековието фабрикуването на раннохристиянски артефакти е било много успешен бизнес. И наистина, много по-логично звучи във време в което повечето хора биха дали мило и драго за да притежават артефакт от светец (или от самия Спасител, в най-клиширания случай с парче от Кръста), някой хитрец просто да изфабрикува такъв от подръчни средства. Като остатъците от нацепените дърва на двора. В този контекст идеално запазеният надпис, указващ произхода на въпросните мощи, много повече почва да заприличва на етикет, и нищо чудно един евентуален въглероден анализ да покаже, че въпросните мощи са с няколко века по-млади от св. Йоан.

Тук цялата сензация трябваше да свърши, но дали министърът без портфейл ще се остави по толкова цивилизован начин да бъде опроверган? Разбира се, че ще отстоява флага докрай. Нещастници! Завистници! „Шибан народ, шибани колеги!“ Такива са хората, които не считат неговите тези за реални. Мин. Димитров се опита да бие и отбой, впоследствие обяснявайки, че „Шибан народ!“ можело и да не бъде псувня, защото оригиналното значение на думата било „като нашибан с пръчка“. Да, определено така нещата се връзват по-добре в контекст. За полъх на оставка естествено не може и да се мисли. Ако Дейв Камерън, излязъл в бащински отпуск каже в интервю в ефир „Tell our bloody people not to bother me!” например, би ли подал оставка впоследствие? Или Обама, страхуващ се, че демократите няма да се представят добре на междинните избори възкликне „Our fucking people just have to vote right!”, би ли последвал неговия пример? Разбира се, че не. Такива гафове никога не са били, и никога не ще бъдат причина за оставки, особено в страните, имащи претенция за демократичност и цивилизованост.

Може да се каже много за вездесъщия Божидар Димитров, но ще се огранича с краткия коментар, че всяка минута, в която той остава на поста си е позор за българската държавност.

Последната сензация, този път с малката разлика, че е общоевропейска и България играе второстепенна роля в нея, е екстрадицията на роми от Франция в България и Румъния, случила се в последните седмици. Според европейското законодателство, понастоящем гражданите на двете нови страни-членки на съюза могат да пътуват свободно из него, но ако желаят да останат по-дълго от три месеца в някоя страна (и в случая, да натоварят социалната система на страната), им трябва разрешително. Всъщност се оказва че, връщане на роми в двете държави се случва редовно в последните 2-3 години. Разликата в случая е от една страна в показността, дадена на акцията, а от друга – в нейната масовост – няколкостотин души наведнъж. Надали трябва човек да има магистърска степен по политология, за да разбере, че Саркози се опитва да прави каскади, имайки предвид предстоящите президентски избори в първата половина на 2012. Наистина, аферата „Бетанкур“ не допринася много за рейтинга на френския президент. Както и показността на неговия личен живот и сърбежа на Карла Бруни да бъде споменавана често в заглавията на френските таблоиди. Очевидно Саркози протяга ръка за поздрав към крайнодесните френски избиратели, но този му план може да му изиграе лоша шега. Показността на акциите с ромите бяха остро порицани от Европейската комисия, както и от ООН.


Но нека оставим френската къщурка, осеяна с достатъчно малцинствени проблеми, и обърнем поглед към нашия двор. Огромното мнозинство от ромската малцинствена група тъне в невежество и мизерия, разчита предимно на социалната политика на което и правителство да е на власт, и изживява своя демографски бум. Това прави тази социална група лесно манипулируем електорат, при който купуването на гласове става съвсем открито. Не е чудно, че значителна част от тези хора решават да търсят късмета си в други части на Европа. При настоящото положение „циганските махали“ навсякъде са сегрегирани и са заплаха за местния ред. Ако събитията продължат своя ход в същата посока, не е твърде далеч времето, когато от заплаха за местния ред ромите могат да се превърнат в заплаха за националната сигурност. Единственият начин това да се избегне е чрез тяхната интеграция. Имайки предвид на практика нулевото

ѝ развитие (макар че предходното десетилетие уж беше „десетилетие на ромската интеграция в България“), това ще бъде един изключително труден процес, срещащ съпротива и от двете страни. Защото колкото и неприятно да ми е да го призная, в България има хора, предпочитащи „окончателно решение“, а немалко от представителите на този етнос биха предпочели да карат доживот на социални помощи и да не пускат децата си на училище. Освен всичко това, интеграцията е едно много скъпо удоволствие – за образованието или квалификацията на всеки от тях трябва да се положи усилие, значително надхвърлящо нормалното, и съответно това струва повече на държавата. Добрата новина е, че на разположение българската държава има щедрия европейски фонд за интеграция. Разочароващо е обаче, че досега видимият ефект от неговото оползотворяване е нулев.

Макар и цялата държава да бе в имплицитен отпуск този месец, машината за сензации не спря да върти. Но е време под евтините заглавия да прозрем сериозните проблеми. В противен случай България ще остане страна на чудесата. Ама онези, тридневните.

Advertisements