Има произведения, които дефинират дадена нация в определен период. Такива, които в детайл обрисуват копнежите, надеждите и страховете на хората от това време; които илюстрират същината на епохата. За САЩ през „roaring twenties” например това е „Великият Гетсби“; за Франция през XIXв. – Балзаковата „Човешка комедия“. Следосвобожденска България има привилегията това за нея да бъде „Строителите на съвременна България“ на Симеон Радев. Обхващащи периода от Берлинския конгрес до възкачването на Фердинанд Сакскобургготски на княжеския трон, трите (засега) издадени тома на този епохален труд не просто описват в детайл първите стъпки на новата балканска държава, те възкресяват тази епоха пред очите на читателя.

Симеон Радев е едно от имената, които не заслужават непознаване. Връстник на българската държава и роден в Ресен, днешна Македония, той е личност, която заслужава само почит и уважение. Един от бойците в Илинденското въстание (1903), след неговия неуспех се преселва в Княжеството, след което завършва право в Женева. Изключителен ерудит, говорещ седем езика (освен традиционните европейски – турски и арабски) и личен приятел на Райнер Мария Рилке, с когото кореспондират до смъртта му. След краха на България в балканските войни е въвлечен в дипломацията. Неговият подпис стои от българска страна на Букурещкия мир(1913) и Ангорския договор с Турция (1928). Пълномощен министър е на легациите ни в Хага, Брюксел, Вашингтон, Лондон, Букурещ, Швейцария и Турция. Флиртът му с журналистиката свършва с монументалния труд „Строителите на съвременна България“, като освен него Радев е автор и на обемни мемоари, мащабни изследвания върху македонския въпрос, литературна критика, една драма и множество разкази. Истински ренесансов човек, живял в бурно време и страна, в която историята се пише с часове. Именно за началните стъпки на българската държава става дума в „Строителите“.

Историческата стойност на „Строителите на съвременна България“ е безспорна. Това е първото българско произведение за новата ни история от такъв мащаб, като и до ден днешен то остава главният авторитет за периода. Без монументалните усилия на автора да потърси всичко, останало от тази епоха, както и да говори с все още живите й съвременници, голяма част от детайлите на родната ни история щяха да потънат в забвение. „Строителите“ се превръща в аршин и нарицателно за трудове, изследващи новата ни история.

Стойността на „Строителите“ като исторически труд също е вън от съмнение. За нейното написване Симеон Радев е използвал архивите на съответните държавни ведомства (включително и чуждестранни, където е имало нужда), достъпни във времето на написването й; частната кореспонденция на участниците в събитията; широк набор от български и европейски вестници от периода (особено тези, считани за официален орган на управляващите в страната); също както и исторически трудове и мемоари, засягащи съответната проблематика. За останалите бели петна Радев ползва разкази на очевидци, като когато е възможно ги съпоставя за да установи тяхната истинност. Анализът на събитията вътре в страната е безкрайно точен и детайлен. Заслужава споменаване и анализа на международната ситуация, разгледана изключително прозорливо когато има нужда от изясняване на външнополитическия контекст, в който българските държавни мъже са действали. Радев умишлено пренебрегва цифрите и ирелевантната за политическия контекст фактология. Макар вероятно това да е повод за критика от някои историци, то само допринася за повествователната мощ на произведението. Като важно признание за труда може да споменем личния възторг на Константин Иречек, първият съвременен историк, написал труд за България.

Така засягаме и литературната стойност на „Строителите“, която според мен е най-сериозното достойнство на творбата. Вече споменах, че Радев е изключителен разказвач и кара сцените да оживеят пред читателя. Не се случва често да се чувствам непосилен да изразя с думи това, което дадено произведение ме кара да чувствам, но това е един от тези моменти. Сцени, натоварени както с изключителна историческа, така и със символична значимост като приемането на Търновската конституция и избора на Александър Батенберг за български княз, неговото пристигане в българия и възторжения му прием; нощта на 9ти август 1886, в която той е низвергнат, са описани с подобаващото им чувство. Истината е, че връстник на тези събития, очертали хода на събитията за България, Симеон Радев няма как да бъде оставен равнодушен. Същевременно той не идеализира нищо, като от това печели историзма на труда. Например Радев не спестява как, силно почерпени след бурните празненства последващи приемането на Търновската конституця, избраниците в Учредителното събрание носят на ръце английския дипломатически агент, нищо, че неговата държава е виновник за това Санстефанска България да бъде разделена на пет. Този похват от една страна не може да остави читателя безразличен към случващото се, а от друга оставя историческата част незасегната.

Езикът на Симеон Радев носи остроумието на високообразованите българи от периода. Може би най-много напомня за Алеко, тъй като последният просто е най-добре познат. Остра ирония, но без злъч; явно показване и порицаване на негативните дела и черти на българските държавници, но без да ги съди; похвала и поздрав за позитивните такива, но без да ги идеализира и извисява. Речникът на автора е изпъстрен от цялата палитра на вече позабравени велегласия, и едно от малките достойнства на „Строителите“ е, че ни напомня колко богат всъщност е родният ни език.

Нещата, в които Симеон Радев е, смея да твърдя, ненадминат, в съответните времеви и географски граници, са образите на действащите лица и представянето на действието. Той прави нещо, което не е често срещано в исторически трудове – подробна психологическа картина на главните действащи лица от периода. Във време, в което върху политиката на страната влияят много тесен кръг хора, е от огромна важност да се прозре тяхната мотивация. Щрихите на автора са много точни и определено просветляват именно причините, поради които действат по избрания от тях начин. Сред тях бих отличил Каравелов, у когото е детайлно проследена трансформацията от едновременно бляскав и неугледен оратор с резки възгледи (сеещи недоверие у княза) до сериозен и вглъбен политик, който бива въвлечен против волята си в едни от най-черните страници на нашата история; княз Александър, достойният немски принц, който има единствения недостатък на младостта и съпровождащата я политическа наивност; решителният и прозорлив Стамболов, който счита себе си за човек на Провидението… Радевите образи са толкова ярки, че вече прочел трите тома, се чувствам сякаш познавам тези хора.

Макар и да е исторически труд, обхващащ сравнително кратък период, „Строителите“ е изключително динамично четиво. Историята подава ръка на Симеон Радев – периодът е изпъстрен с вълнуващи събития (три избрани княза, преврат, контрапреврат, Съединение, война, бунтове, екзекуции… пълен екшън!), но и авторът прави всичко възможно да извлече максимума от тях. Събитията около контрапреврата например, и в частност действията на Стамболов са готов сценарий за политически трилър – тъй като събитията се развиват на няколко места едновременно и за кратко време, Радев често сменя перспективата, създавайки изключителна динамика в своето повествование. Всички писатели от периода могат само благородно да му завидят за бързото перо.

Някога жадно поглъщах романите на Дюма-баща. Бях погълнат от неговите заплетени сюжети: интриги, предателства, доблестни постъпки, мерзости и кроежи от всякакво естество в исторически контекст. Впоследствие разбрах, че историческото покритие на неговите книги е тънко: „Вярно е, изнасилих историята. Но пък се родиха красиви отрочета.“ Всички тези достойнства, пречупени през нашата национална призма (Алековата, а не Вазовата), важат в пълна степен за „Строителите“. Но без да намаляват историзма на труда, а това го прави само още по-въздействащ. Защото върху тези страници е генезисът на нашата държава. Колкото и да ни втълпяват в училище числата 681, 811, 917, 1014, 1230 и съответстващите им имена… те нямат значение. Не и за съвременната българска държава. От Плиска и Велики Преслав са останали само основите на някои сгради и няколко реставрирани арки; средновековната крепост Царевец е всъщност възстановена при управлението на Тодор Живков за честването на 1300 години България, и това определено си личи във вътрешността на църквата. Затова и строителите всъщност са нашите „отци-основатели“, от чиито опит и най-вече безкористно родолюбие трябва да черпи вдъхновение всеки български държавник.

„Строителите на съвременна България“ е национално богатство. Във времена, в които националното ни самосъзнание е несигурно, а вярата в собствените възможности – силно разклатена, епохалният труд на Симеон Радев трябва да заеме полагащото му се място на едно от произведенията, които дефинират българската нация. Той е задължително четиво за всеки, имащ отношение към българската държавност както през 1880, така и през 2010.

 

______

 

Първите два тома на „Строителите на съвременна България“ са издадени за пръв път съответно през 1910 и 1911г. в рекордни за времето си(а за жалост и за сега) петцифрени тиражи. Отзвукът е силно положителен, но след националната катастрофа, последвана само от друга, общественото внимание логично е насочено другаде. След навлизането в дипломатическата служба на Симеон Радев той не намира време да обнови труда си с някои новоизлезли сведения и новодостъпни архиви, и той така и не стига своята редакция и второ издание.

Междувременно, през 30те години Радев почва да работи върху продължение на „Строителите“, продължаващо хронологията.

След 9ти септември Симеон Радев изпада в немилост пред властта. Вероятно само приятелствата му с дипломатическите агенти са го предпазили от лагер или ликвидиране. Чест прави на този достоен българин, че отказва примамливото за други предложение да стане академик(със съответната пожизнена рента) в БАН, ако за второто издание на „Строителите“ редактира своя труд, и особено частите, свързани с Русия. Симеон Радев така и не вижда второ издание на своя монументален труд, но усилено работи върху неговото продължение и своите мемоари, без да има надежда някога да ги види издадени. През 1967г. той умира, завещавайки десетки хиляди ръкописни страници на сина си Траян.

Траян Радев е достоен син на баща си. Млад, високообразован и „от буржоазен произход“, той не се отрича от името на баща си въпреки оказания върху него административен и психологически натиск. В мисия на живота му се превръща да опази наследството на баща си и да го издаде. С неговата намеса през 1973 „Строителите“ е преиздадена в оригиналния си вид, макар и в ограничен тираж, целящ да задоволи само историческите кръгове. След промените, още през 1990г. тя е издадена в подобаващите й твърди корици и големи бройки, но не успява да избегне на места откровено непочтителните бележки на Андрей Пантев. През 2004г. издателство „Захарий Стоянов“(разбира се, един от персонажите в книгата) я препечатва, за щастие изпускайки бележките. До ден днешен „Строителите“ очаква своята окончателна редакция с бележки, които осветляват читателя, а не омаловажават автора. Траян Радев, в силно напреднала възраст, успява да завърши подредбата и редакцията на ръкописа на баща си за добилия статута на „митичен“ трети том. През 2009г. чудото се случва – университетското издателство на СУ „Св. Климент Охридски“ издава третия том на „Строителите на съвременна България“, във форма, която подобава на съдържанието. За жалост през юни т.г. Траян Радев умира, и нямайки наследници, завещава архива на баща си, все още в огромното си мнозинство неиздаден, на българската държава. За жалост обаче, понастоящем той е засекретен.

Advertisements