Значи той я бе излъгал. За пръв път в дванадесетгодишния им брак. Когато преди три месеца ѝ каза, че три пъти седмично ще закъснява вечер заради допълнителен проект в работата, тя, като всяка жена, първоначално изпита вътрешен смут. Безкрайната му откритост в отношенията им досега обаче я накара да скрие истинските си чувства. Но когато в понеделник колега от банката го потърси у дома в девет вечерта, я обзе силна тревога. Всички съмнения, които се бе опитала да потисне като непристойни, сега изплуваха в нея, борейки се със съпружеското й доверие. Макар вероятността той да бе попаднал в задръстване или да види стар приятел по пътя да бе малка – Мария си даваше ясна сметка за това; не бе наивна, – тя реши да не прибягва до прибързани действия без да знае със сигурност. Затова не си даде вид като нещо да се е случило в близките два дни. В следващата вечер, когато Стефан трябваше да работи по своя проект обаче, тя позвъни в работата му. Любезно ѝ съобщиха, че си е тръгнал като всички служители, след края на работния ден. В този момент тя знаеше със сигурност.

Мария и Стефан се бяха оженили в средата на деведесетте напук на събитията около тях. Считаха себе си за богопомазана двойка, която трябва да бъде заедно, независимо от обстоятелствата. Фактът, че общият им месечен доход извикваше нуждата от родителски лишения за самото им съществуване не значеше нищо за тях. Любовта им щеше да ги храни, топли, глези и изпълни всичките им мечти, били те материални или не. И така, в един слънчев есенен следобед на 1995 си казаха „да“ в гражданското и в „Света Неделя“.

Стефан имà успех. Многообещаващ икономист на завършване, първоначално той рискува с работа в една от вълнообразно залелите страната през периода банки. Но не след дълго дойде и отлива, който отнесе със себе си и почти двугодишните усилия на Стефан. В този период обаче той бе успял да изгради контакти със служители в по-улегнали банки, които се оказаха от полза – видели неговите искрени професионални усилия, те му предложиха работа, която той прие. В последните десет години постепенно бе израстнал в йерархията и бе донесъл сигурност и стабилност на семейството си.

Мария нямаше този късмет, но тя и не се бе стремила към него. Студентските си години бе прекарала в плана да стане журналистка, и за известно време тя списваше няколко колонки в един от по-малките ежедневници. Постепенно обаче разбра, че за нещо повече в професията трябва да има политически гръб, а нейната професионална безпристрастност бе един от принципите на младостта ѝ, с който тя никога не се раздели. Тя продължи да реди тих коментар на събитията от осемнадесета, двадесет и втора и тридесет и първа страници, но вече лишена от амбиция и желание. То намаляваше пропорционално на успеха на съпруга ѝ, който вече си бе осигурил наглед стабилна работа. Едно събитие прекъсна изцяло нейното желание да работи: раждането на техния син. Тя реши да му се посвети с цялата всеотдайност, която търсеше излаз.

Не по-малко радостен от появата на потомството си беше Стефан. Макар и да му оставаше по-малко време, той даряваше всяка свободна секунда на сина си. На връщане от работа четеше книги с приказки, за да отбере по-хубавите, които да прочете на малкия вечер. През уикендите водеше семейството си на излети в провинцията, в които дори Мария ревнуваше от всецялото му посвещение на тяхното дете. Стефан, както всички родители, виждаше в сина си своя образ и подобие и се стараеше да направи всичко по силите си за да изпъкне той в него.

В тази малък остров на относително спокойствие семейството прекара следващото десетилетие – без сътресения, без изненади, с праволинейността и спокойствието, които бяха идеал на всяка държава в преход. Именно затова Мария изпита остра болка в гръдта си, когато й съобщиха, че Стефан не е останал в офиса си след края на работния ден. Може би в подсъзнателните си мисли тя бе допускала, че тяхната идилия няма да трае вечно, че отношенията между тях ще поохладнеят, но със сигурност не го бе очаквала така. От една страна тя смяташе, че би забелязала подобно охладняване, а от друга – че Стефан ще бъде откровен с нея дори в невярностите си. Явно обаче свикнала със съпружеската си преданост, Мария се бе отдала на неусетна самоизмама.

Първоначално тя не знаеше как да постъпи. Колебаеше се дали да не се открие пред него и да поиска обяснение. Това ѝ се струваше най-почтеното поведение. Постепенно обаче ревността завладя нейното съзнание. След като Стефан не е постъпил почтено, защо тя да го прави? И макар че никога не би го признала пред себе си, тя просто искаше да види жената, с която съпругът ѝ ѝ изневеряваше. В своите колебания Мария си даде горчивата равносметка, че нейната привлекателност в момента е бледа и залязваща сянка на младежкия чар, който бе запленил Стефан. Макар с подходящите средства и под удобната светлина скулите й да изглеждаха все така гладки, тя, както и съпругът ѝ, знаеше, че е въпрос на не повече от няколко години каньонът на бръчките да остави своя неизлечим отпечатък върху тях. Независимо от усилията, които полагаше да поддържа физическа форма, след раждането винаги оставаха видими няколко килограма в повече. Гледайки погледа си в огледалото тя не видя дори отражение на младежкия си блясък, който неведнъж бе карал Стефан да вършат щуротии в обезлюдените от мъртвите часове улици – една лятна нощ дори го бе накарала да танцува валс с нея в пълните фонтани пред НДК. Сега обаче наместо този младежки жар виждаше улегналия, уседнал и уютен взор на дългогодишна домакиня, която просто чака съпруга си да се прибере от работа, за да обсъдят новините от деня. Да, Мария остаряваше.

Но как да постъпи? В крайна сметка тя взе решение, на което преди две седмици би се смяла до сълзи. Реши да наеме детектив, който да проследи къде отива Стефан три пъти седмично, след което да пресрещне него и любовницата – тя простена при мисълта за тази дума – му там. След кратка справка в мрежата и телефонно обаждане, тя записа адреса на такъв човек. Явно подобни професионалисти се подвизаваха не само в книжките на Дашиъл Хамет, а и в родната ѝ София. На другия ден тя се запъти към офиса на г-н Марков, частен детектив, намиращ се в пресечка на „Искър“. Смяташе, че няма как да не види човек в протрит костюм и шлифер, с цигара в уста, бомбе на главата и цинични наблюдения. Явно обаче тридесетградусовата жега бе накарала г-н Марков да излезе доста далеч от клишето, тъй като я посрещна усмихнат и учтив човек в джинси и тениска. Мария обясни бързо каква е същността на нейния проблем, а на местата, в които направи пауза за да се изкаже по-дискретно, Марков даде доста добри предположения преди тя да е намерила точните думи. След като хонорарът за работата беше уточнен – петстотин лева, половината в аванс – Мария си тръгна и зачака.

След седмица, в която тя използва всичкия талант на актриса, с който природата облагодетелства нежния пол, тя получи обаждане от Марков, който съобщаваше, че е свършил своята работа. Когато се срещнаха в офиса му, той ѝ даде адреса, на който Стефан се отбиваше три пъти седмично след работа. Противно на своето неистово желание, тя не отвори сгънатия лист хартия, просто го прибра в чантата си, плати му остатъка от хонорара и се сбогува с него.

Вкъщи тя внимателно отвори листа, на който беше изписан адрес в „Обеля-2“. Първото чувство, което изпита бе, противно на нейното възпитание, злорадство. „Е, явно не я цени чак толкоз“, направи сравнение тя с четиристайния им апартамент в „Лозенец“. През уикенда тя успя незабелязано от Стефан да направи копие на всички ключове от връзката му, несъответстващи на нейните. Мария си каза, че Рубиконът е преминат и се приготви за окончателната мелодраматична сцена, която щеше да последва в понеделник.

На следния ден тя реши да отиде на въпросния адрес около час по-рано отколкото очакваше да се появи съпругът й. На третия опит ключът пасна и Мария задъхана влезе в апартамента. Тя хвърли бърз поглед на помещенията – беше гарсониера, като в едната стая почти нямаше обзавеждане с изключение на няколко стола. В другата имаше легло с матрак, но без чаршафи, малък диван, кресло, рафт с няколко книги и празно бюро, забутано в ъгъла. Нищо от обзавеждането не подсказваше, че това е апартамент, който заможен банкер държи за своята наложница. Мария си помисли, че по-скоро това прилича на място, на което двама иначе обвързани души идват, за да утолят бързо своята страст някъде измежду десетките си грижи и отговорности. Донякъде ѝ стана приятно, че с нея Стефан винаги правеше любов само в най-хубавите чаршафи, които имаха, и никога не бързаше за нещо друго след това.

Тези ѝ мисли обаче бяха прекъснати от звука на завъртян ключ в ключалката, при което пулсът на Мария се учести, и тя изпадна в паника. Предишния ден тя бе репетирала сцената дузина пъти: тя ще пресрещне двамата на леглото им – макар че, наистина, в нейните фантазии то беше покрито с чаршафи, – и със студена реплика ще ги покани да обсъдят трезво случващото се. Тези репетиции обаче се оказаха ненужни, тъй като, уплашена, тя последва своя инстинкт и се скри зад бюрото в ъгъла.

Тя чу Стефан да влиза сам, да заключва вратата след себе си и да се отпуска на креслото. Бюрото й даваше добро прикритие, и ако Стефан не седнеше да пише на него, което предвид обстоятелствата беше малко вероятно, той нямаше как да я забележи. Тя леко повдигна глава над бюрото, знаейки, че след като Стефан е седнал на креслото, той ще е с гръб към нея. Видя го да чете удобно облегнат, явно чакайки своята любовница да се появи. Тъй като тя закъсняваше, Мария имаше предостатъчно време да обмисли своето положение и комичността на ситуацията. Какво ѝ предстоеше да направи, да изскочи и да каже „Аха!“ когато тя влезеше? Или може би когато вече бяха в разгара на действията си? А защо не и след това? Защо въобще се бе скрила зад проклетото бюро, не можеше ли просто да се държи хландокръвно като в мислените си репетиции? Подобни въпроси, на които тя не можеше да си даде отговор, я занимаваха в продължение на неопределено време. Тя не носеше часовник, което само повече я влудяваше в момента. Може би се нижеха секунди, минути или часове; тя нямаше никакво мерило за това, освен прелистването на страниците от страна на Стефан. Той не показваше знаци на нетърпение, не чешеше вътрешната част на дланта си, не ровичкаше в килима с крак, не въздишаше тежко, както винаги когато бе нетърпелив. А и ако щеше да се забави, не беше ли логично тя да му се обади, за да му го извести? Или вече се бяха чули?

След десетки, може би стотици прелистени страници, той затвори книгата, върна я на рафта, след което излезе от стаята и от жилището. След като чу как вратата се заключва, Мария излезе озадачена от своето скривалище. На рафта видя една книга с отметка която отвори. Беше „Идиот“. Вгледа се в другите книги, които преди й се струваха просто декорация. В този момент тя прозря цялата суета на своята ревност: той бе наел жилище, за да чете Достоевски на спокойствие.

Advertisements