Tindersticks е една от моментно разпознаваемите групи. Характерният и неповторим бленд от рок, джаз, класическа и камерна музика, южноамерикански оттенъци и авангард поставят техните първи три албума сред най-добрите произведения на 90те. Експлоатирането на бурното им въображение обаче постепенно води до пресъхване на идеите им в началото на десетилетието. Не е изненада и временния разпад на групата през 2003 с напускането на Дикън Хинчклиф, който носеше голяма част от стремежа към грандиозност и широкоекранност в техния звук. През 2008, в осъвременен състав издават The Hungry Saw, албум, който с по-непосредствен звук осмисля тяхното наследство. Крачката напред идва с Falling Down a Mountain, издаден в началото на годината. Разбира се, последван е от турне, като на пръв поглед изненадващо то мина в непосредствена близост до южната ни граница – Солун.

В Principal Club Theatre, разположен на десетина километра извън града, групата, както и всички присъстващи, се почувстваха на точното място. Не твърде голям, но стилен клуб с маси и столове, както и място за правостоящи и балкончета (които за жалост бяха затворени). Публиката беше отбрана, но не и малобройна – около 300 души, знаещи точно за какво са дошли. Първоначалната ми изненада, че подобна класна инди група минава с две дати през Гърция се оказа напълно неуместна. Както организацията, така и обстановката бяха на необходимото високо ниво – необходима предпоставка за концерт на Tindersticks.

След пренебрежително малко закъснение от петнадесет минути(нали все пак са творци, чувствителни и важни?), в 21.45 групата излезе на сцената. Седмината, съставляващи групата към момента, излязоха в подобаващите на звука си сака и костюми, въпреки късното гръцко лято. Качеството на звука беше кристално и излагаше максимума от песните – значително постижение, имайки предвид броя на инструментите, на които свириха музикантите: бас, барабани, три китари, хамонд орган, пиано, два саксофона, чело, ксилофон, хармониум(!), мелодика, кастанети, дайре, триъгълник и метроном. Tindersticks винаги са държали на органичния звук и не правят синтезаторни компромиси. Освен че смениха такъв набор от инструменти, те са и виртуозни музиканти. Нещо повече, виртуози, които не се стремят към показност и поза, а такива, които правят всичко по силите си, за да допринесат към звука на симфонията, а не да го доминират.

В конкретния си състав Tindersticks правят отдръпване от бесните оркестрации на ранните си години. Присъствието само на един струнен инструмент, екзистенц-минимума за техните концерти, го показва. Така обаче те звучат по-сплотено, като истинска група, а не като сбор от музиканти. Не мисля, че може да се каже каквото и да е за медения баритон на Стюърт Стейпълс, перфекционизма на атмосферната китара на Нийл Фрейзър или прецизните клавири на Дейвид Боултър. Техните качества са доказани в последните 17 години, в който Tindersticks разширяват и размиват граници. С новите четири члена обаче групата е уцелила в десятката. Разбивайки клишето за барабанист, чернокожият Ърл Харвин е изключително прецизен на своя кит, без да иска да срути залата с показно удряне. Дан МакКина, освен че събира дамските погледи, е овладял басовите линии до съвършенство, а допринася и чрез своите беквокали. Последното важи и за Дейвид Кит, с когото в необходимите моменти създаваха прекрасна вокална хармония. Той, заедно с Тери Едуардс, челиста, бяха с главен принос към оползотворяването на широкия набор от инструменти. Групата, в която средната възраст е около 35, изглеждаше сплотена, енергична и в разцвета на силите си.

Сетлистът бе открит ударно с умопомрачителна версия на Falling Down a Mountain, звучаща много по-силно на живо. Хипнотичен неравноделен такт, над който саксофон и китари се търсят и гонят един друг, а Стейпълс леко мърмори единствената рима(Riding on a fountain, falling down a mountain.”) над съвършени гласови хармонии. Звуков импресионизъм. Това бе своеобразно заявление от страна на групата: Ние сме Tindersticks. Бяхме тук в последните петнадесетина години, но и през 2010 звучим така свежо, авангардно и изпълнени с живот, както през 1995.“ Чухме, грубо казано, половината от последния албум, и определено смятам, че би бил много по-силен, ако бе записан на живо. She Rode Me Down” беше както удължена, така и с разширен аранжимент, което я направи безкрайно по-въздействаща; Black Smoke” очевидно е много по-ефектна на живо; фактът, че хора, за които вторият албум е музикална библия пяха припев на Harmony Around My Table”(!) показва само колко силно е присъствието на сцената на групата. Освен нови песни, Стейпълс и компания не пренебрегнаха и своите класики, акцентирайки главно върху първия албум. City Sickness” и Marbles” прозвучаха, очевидно радвайки публиката, а какафоничната грандиозност на Tyed” беше възпроизведена със смайваща прецизност, надхвърляща многократно студийния запис. „Raindrops“ за мен бе гвоздеят на вечерта – в нейното кресчендо, в тремолото на челото и китарата на Фрейзър се събра копнежът на цяла вселена. От любимия ми втори албум прозвуча миниатюрата She’s gone”, както и безкрайно емоционалния инди-химн A Night In”. Сетлистът беше балансиран и оптимално подбран спрямо моментните забежки на групата, неусетно се редяха песни от различни периоди на групата от самото й създаване, без да варират в своето качество и изпълнение. Разбира се, първокласно. След вероятно най-дългото чакане за бис, на което съм бил свидетел (към 5 минути), групата показа, че оценява обстановката, изпълнявайки като бонус към задължителнатаCity Sickness” All the Love”. Така завърши един от най-класните, емоционалните и като цяло великолепни концерти, на които съм присъствал. Вътрешен катарзис. Съвършено изживяване.

Tindersticks са завършени творци. Петнадесет години след невъобразимия втори албум те все още звучат съвременно; в тях има поток от креативна енергия. Живите им изпълнения са изпълнени с чиста емоция, а вдъхновението се влива във всеки от присъстващите.

Advertisements