Извън традиционното разделение на изкуствата на изящни и приложни, може съвсем условно, за целите на настоящото изложение, да обособим самостоятелни и съставни. Към първата група се числят седемте изкуства, възникнали първи, а към втората – всички техни производни форми, които излизат извън класическите измерения и представи за изкуство. Такива например са илюстрациите към книгите – форма на изобразителното изкуство, неразривно свързана с литературата; комиксите, съчетаващи в себе си елементи на драма, литература и изобразително изкуство; интерактивните игри-филми и пр. Към този вид спада несъмнено и една от най-оригиналните форми на изкуство, която XX век ни даде – обложките на албуми.

Както много други форми на изкуство, обложките възникват по необходимост. Първоначално попмузиката е записвана на малки 45-оборотни плочи(наследници на 78-оборотните пионери в звукозаписа), които побират по една песен от всяка страна и имат размер малко по-голям от компакт-диск. В тези години на издателите рядко хрумва да сложат на обложката нещо различно от заглавието или, в редки случаи, снимката на музиканта. През 50те обаче на пазара навлизат големите 33-оборотни плочи, които освен че побират в себе си около 45 минути музика, са и 30 сантиметра в диаметър. Това оставя на издателя въпроса какво да прави с 900 квадратни сантиметра площ, така че да се забележи по-лесно от потенциалния купувач в музикалния магазин. Актуалният тогава джаз провокира към по-крещящи шрифтове и арт-фотографии на музикантите.


В този контекст заслужава споменаване албумът на Франк Синатра In the wee small hours, в случая не само заради великолепните му музикални достойнства. Един от първите тематични албуми въобще, съдържащ 16 меланхолични песни за ранните часове, на неговата корица виждаме портрет на Синатра в подходящи студени сини краски и среднощна градска пустош. До този момент никоя обложка не отразява и допълва музиката на плочата така всецяло, както тук.


Пионери в експериментирането на кориците, както и навсякъде другаде, са Beatles. Първоначално вземайки стандартната идея за групова снимка, те създават впечатлението, че може на обложката да има всичко. Или нищо. На корицата на HELP! стои откровено идиотска снимка на четворката; на Rubber soul – изкривена почти до неузнаваемост такава. Revolver ни гледа с калейдоскопичен портрет на групата, огледало на психеделичната музика, за да се стигне до вездесъщия Sgt. Pepper’s Lonely Hearts Club Band. Неговата обложка, една от най-известните в историята, е колаж на ливърпулците с, в общи линии, всеки, чиято снимка са намерили в редакцията. Хитлер, Едгар Алан По, Мерилин Монро, Фройд, Елвис, Джеймс Дийн са сред десетките лица, които остават в историята с този колаж. В този момент, 1967, както музикално, така и визуално, Beatles са направили своята заявка – в света на изкуството всичко е възможно, а всеки експеримент е повече от задължителен. След тази обложка за тях не остава нищо, освен да пуснат „Белия албум“ (всъщност неозаглавен, наречен така заради празната си корица). Последната страница в тази история четворката пише с Abbey Road, правейки тази улица най-популярната в света, като и до ден днешен мястото е сред най-желаните за снимка в Лондон.


Същевременно, по-напредничавите измежду художниците и визуалните творци осъзнават, че в лъскавите галерии техните творби ще останат непознати за аудитория, неносеща папийонки и пенснета. Във всепомитащата рокмузика, и по-точно в нейната материална опаковка те виждат възможност да изложат творбите си в далеч по-посещаваните музикални магазини, да получат широка видимост във всевъзможни вестници, списания и обяви. Пръв тук е Анди Уорхол, който дарява своя прословут… банан за дебюта на The Velvet Underground, “The Velvet Underground & Nico”. Днес е трудно да се каже дали бананът спомага за популярността на музиката или обратното, но при всички случаи одите на Лу Рийд за хероина и мазохизма никога не биха били така пълноценни без него.


Друг художник, Х.Р. Гайгър (впоследствие изрисувал извънземния Пришълец) става широко известен с корицата за албума Brain Salad Surgery” нa Emerson, Lake & Palmer. Прогресив рокът, представители на които са въпросното трио, безспорно е жанрът, допринесъл най-много за развитието на албумната обложка като форма на изкуство. Концептуалността на албумите в този стил предполага и възможност за по-тясна връзка на музиката с техните обложки. Първият албум от жанра, земеразтърсващият и светосъздаващият In the Court of the Crimson King, разполага с не по-малко впечатляваща визия. На корицата в крещящи цветове е представен шизофреникът от XXI век(за когото всъщност е и първата песен в албума), а от задната страна на плочата, неочаквано – неговият тил. Отгръщайки корицата, на площ от 1800см2 ни благославя лицето на пурпурния крал, евфемизъм за Велзевул. То е обгърнато от абстрактно пространство, върху което съвсем удобно са изписани текстовете на песните. Тази корица е едно от най-големите постижения на изобразителното изкуство през периода въобще, и е още по-впечатляваща, имайки предвид, че е единственото произведение на програмист. Или какъвто е бил еквивалентът на програмист през 1969.


Има и художници, чието цяло творчество се изразява в обложки. Най-ярък пример за такъв е Роджър Дийн, чиито абстрактни пространства и причудливи форми красят кориците на Yes, Uriah Heep и Asia, измежду много други. Неговите невероятно въображение и упорито постоянство са дали на изкуството му почти легендарен статут, като да имаш обложка от Роджър Дийн в днешно време се счита за белег на първокласност, както и своеобразна гаранция за качество. Неговите стилизирани лога на групите също се превръщат в стандарт.


Pink Floyd, група постигнала и пробвала всичко, разчита за визуализациите на своите концепции на абстрактните колажи на Сторм Торгерсон. Независимо дали е познатата на всички призма от Dark Side of the Moon, некомуникиращите гигантски статуи на Division Bell, летящото прасе от Animals или безкраят от болнични легла на A Momentary Lapse of Reason, концепциите са брилянтни, и никой не би могъл да си представи албумите без тяхната обвивка. При Floyd може да се говори дори за някаква мултимедийна форма на изкуство, при която звукът и визията се вплитат в неотделимо цяло.


Така например в на пръв поглед обикновената снимка, стояща на Wish You Were Here, се съдържа цялостната концепция на албума. Двама души се ръкуват пред студийно хале, като единият е леко наведен и… горящ. Важно е да се отбележи, че по това време не съществува Photoshop, и за направата на тази обложка човек наистина е запален. Завъртайки албума и вслушвайки се в Welcome to the Machine и Have a Cigar осъзнаваме какво всъщност виждаме на корицата – ръкуващият е шеф в музикалния бизнес, а горящият – музикант, като ръкостискането е алюзия към сключен договор. В контекста на визията на Floyd за безличността, която води музикалната индустрия и невежеството й относно същината на музиката, бизнесменът е Мефистофел, купил душата на музиканта и обрекъл го на адски мъки вовеки с цената на един прост record deal. Божественото, съзидателното начало у музиканта е потъпкано от единственото желание да продава. Тази концепция се допълва от колажите от вътрешната и задната страни на плочата – човек без лице в костюм, предлагащ плоча, и ръкостискане между роботски ръце. А ако това е било състоянието на музикалната индустрия през 1975, какво да кажем за месеците, в които най-популярните изпълнители са Кейти Пери, Лейди Гага и Кеша.


Дори и след залеза на прогресив рока, значението на обложките за самите албуми не намалява. Независимо дали става дума за образа на звук на Joy Division, стилизираните портрети на Дейвид Бауи, кадрите от класически филми на The Smiths или прелъстителните фотографии на Мадона(…през 80те), обложката е неразделна част от самия албум. Не би било уместно да не споменем и Марк Уилкинсън, рисуващ кориците на Marillion, сред десетки други. В дебютния албум на групата, Script for a Jester’s Tear, на обложката е изобразен шут, свирещ на цигулка. На пода на неговата стая обаче са разхвърляни няколко плочи, сред които A Saucerful of Secrets на Pink Floyd. В този момент, 1983, албумната обложка е станал достатъчно зрял жанр, за да препраща към себе си. Любопитен факт е, че в последно време Уилкинсън рисува плакати за турнето на Кайли.


През 90те, независимо от това, че компакт-дискът се е наложил като предпочитан формат, съответно със своите 10×10см площ за корица, вниманието към последната не секва. Нещо повече, това десетилетие ни е дало едни от най-запомнящите се обложки – голото бебе на Nirvana (между другото, вероятно най-популярният полов орган въобще), замъглената до неузнаваемост китара на Loveless (My bloody valentine), мастурбативното отчаяние на Dog Man Star (Suede), както и андрогенността на техния дебют; откровено подигравателната групова сватбена снимка на Different Class (Pulp), безкрайно истинната и все пак умилителна снимка на Gentlemen(The Afghan Whigs). О, да, 100см2 са предостатъчни за прекрасна обложка, макар и не в такива пропорции, като на плоча.


Последното десетилетие обаче носи в себе си и залеза на албумните обложки. Дигитализацията на музиката свежда изображението, което я съпътства, обикновено до 100×100 пиксела, което е пренебрежимо малко на съвременен монитор. За iTunes, Last.fm, както и за всички съвременни методи за сдобиване с музика обложката е от второстепенна важност, което се предава и на слушателите. Дори най-сериозните групи в днешно време като Radiohead, Sigur Ros или Coldplay не обръщат прекалено внимание на изображението отпред. Radiohead предпочитат абстрактни колажи; Coldplay стигнаха дъното, като просто пльоснаха най-известната картина на Дьолакроа за своя обложка. Сред групите, които правят изключение са Muse, ползващи услугите на Торгерсон, но само заради сантимента към това, което са слушали преди. През 2010г. изглежда албумната обложка е в своята кода.


И все пак, не всичко е мрачно – може би просто в днешно време вариантът за визуализация на албуми е различен. Тук не става дума за видеоклипове, които са ориентирани към промотирането на сингли, а за нещо новаторско и различно. През 2000г. Radiohead, издавайки Kid A, правят миниатюра от компютърна анимация за всяка от песните. Абстрактни като самата музика и наистина съвсем кратки, те са така въздействащи и съответстващи на музиката, както картините върху плочи преди четиридесет години.

Advertisements