Кризата в българското общество е и нравствена. Станал свидетел на всевъзможни неовъзмездени низости, българинът изпитва остър недостиг на ценности, който предава и на своите деца. Като следствие от това не са рядкост и фрапиращите ситуации на насилие и грубости в училище (вероятно съществуващи от десетилетия, но сега онагледени и във vbox). В тази ситуация няма как през определен период от време да не чуем глас, който да предлага задължително вероучение в училищата, което да възпита подрастващите в цялата плеяда от християнски добродетели. Защо не? Отговорът, сведен до неговата отчайваща простота може да видите малко по-долу, а сега ще трасирам леко обходен път към него.

Религията, в моята опростена дефиниция без претенции, е съвкупност от систематични вярвания и принципи, на които човек се уповава и които ръководят неговия жизнен път. Макар че по-голямата част от европейските общества не са религиозни, всеки има някакво верую, било то стриктно религиозно или друго, попадащо в горната дефиниция, което следва. И едно от най-съществените постижения на нашата цивилизация е свободата сам да си го избереш. Тук изниква и първият проблем със задължителното вероучение: защо ще се налага официалната религия в България, източното православие, като задължителна? Въпреки твърденията, че материалът би бил поднесен по незадължаващ и съвременен начин, не трябва да забравяме, че тук става дума за малки деца, които поставят Бойко Борисов, Батман и Апостол Павел на една реално-времева плоскост. Както и да се представят библейските притчи, голяма част от децата ще ги възприемат като безспорна истина.

Не трябва да забравяме, че българското общество е традиционно мултиетническо и мултирелигиозно. Освен православните християни (които ще пропусна да сложа в едни напълно заслужени кавички), в България живеят и много мюсюлмани, както и представители на други клонове на християнството, юдеи, секти, че и сциентолози. Изучаването на религия в училищата няма как да не сегментира обществото още в най-ранна възраст. Ако всички учат православие (което, мисля, би било противоконституционно), това би дискриминирало децата, чиито родители не го изповядват. Ако се изучава по-широк спектър от религии, или пък всеки учи религия по избор, не след дълго ще се стигне до ситуацията „Моят бог е по-силен от твоя!“. А веднъж достигната в такава възраст, тя ще носи само негативи с отминаването на годините.

Отвъд тези по-скоро практически аргументи против изучаването на религия бих желал и да изложа няколко принципни такива. Горната дефиниция за религия беше свързана с личното й възприятие от индивида. Като държавна политика обаче, нейната цел е да запълва дупки в Обществения договор. Простичко казано, религията е нужна за да може властимащите (исторически погледнато, по-често властимащият) да отвърне на всеки въпрос със „Защото така иска Бог!“. Ярък пример за това е всеизвестното божествено право на кралете, което гръмко известява, че властта им е дадена от Бога и те са отговорни само пред него.

През 2010г. обаче европейските общества, включително България, са правови държави, чиито обществени договори са прилежно, подробно и аргументирано уредени в Конституции. Съществен белег в тях е светския характер на държавата – „Кесаревото кесарю, божието богу“. Всички религии са равнопоставени пред държавата, а техните институции нямат политическа проекция. Известно изключение от това правило правят може би традиционно най-религиозните католически общества в Испания и Италия, но няма как да бъде направена аналогия с българското.

Функцията на образователната система е да възпита пълноценни граждани, имащи потенциала да бъдат полезни на обществото. В училище подрастващите трябва да се научат на практически умения, които да им бъдат от полза в бъдещата им дейност, както и достатъчно теоретични познания, за да могат да си обяснят на някакво повърхностно ниво света около тях. За изпълнението на тази цел изучаването на религия по-скоро пречи, отколкото помага. Помислете си само какво би могъл да каже даскалът по природознание на децата в трети клас, които току-що са учили религиозни вярвания за сътворението на света.

Искам да обърна внимание и на официалната религия в България и ценностите, които то възпитава– Източното православие. На всеки са известни „традиционните християнски добродетели“ – милосърдие, добрина, щедрост и пр. Нека обаче погледнем от друг ъгъл на нещата. Исторически, християнството бива провъзгласено за официална религия в Римската империя главно заради едно свое качество – това, че проповядва смирение. Последното гарантира верността на масите към всеки цезар, кесар, василевс, император, крал или цар. Щастието си те ще търсят в отвъдния живот. Православието от своя страна в последните няколко века е претърпяло най-голямо развитие в Русия, където е било и най-влиятелно. Изключително илюстративна е неговата роля по време на царизма – руският народ е мизерстващ, неграмотен, с кратка продължителност на живота и живеещ в потресающи условия, но въпреки всичко е силно, фанатично верующ в християнския бог и неговия наместник на земята – руския цар, почти до самия крах на системата. Като че ли Маркс е безкрайно прав като определя религията като „опиум за народа“. Естествено, ситуацията век по-късно е различна, но религията упоява. А християнската добродетел „смирение“ не трябва да бъде поощрявана по никакъв начин в образователната ни система.

Странна е изказаната позиция от ДСБ, подкрепяща вероучението. Явно твърде много са си повярвали, че са партия по европейски християндемократически образец, без да отчитат различията в българското общество. А именно, че в западна Европа християндемократическите партии защитават традиционните, консервативни ценности на тези общества, установени след векове католицизъм или протестантство. Нека някой ме обори, ако желае, но българското общество е традиционно атеистично или по-скоро арелигиозно, поне в последните 3-4 поколения. Тоест, това, което е консервативна политика например в Испания, в България би било равносилно на революция.

Това насочва към въпроса дали искаме да учим децата си на християнските ценности. Вероятно някои ще посочат, че в Библията или Корана са написани много верни неща и че проповядвт добродетели. Това безспорно е така, но наред с тях са възвеличани например историята на Йов или това, че падналият в бой с неверник ще седи на дясното коляно на Аллах в отвъдното. Тоест, всичко опира до интерпретацията. И този, които интерпретира някоя свята книга пред невръстните ученици ще има огромната власт да отсъди дали дадената религия е права или не. А после иди избии притчата за Содом и Гомора от главата на сина си.

Българската православна църква усеща, че в храмовете й има далеч повече туристи, отколкото вярващи. Но вместо да се опита да осмисли сериозно своята позиция в българското общество, тя се позори с изказвания за концерти на поп-звезди и се опитва да се наложи в малките, пластични умове. А църквата може да има място в обществото – макар и рядкост, съществуват и свещенослужители, които вършат традиционни християнски постъпки, които днес наричаме благотворителност.

Проблемът е налице – липса на ценности и дефицит на упование. Вместо обаче той да се задълбочава и да предизвиква други, каквото би станало с въвеждането на евентуално вероучение в училищата, трябва да се работи за неговото разрешаване. Като потенциално решение бих посочил увеличаването на часовете по литература в училищата, задължително съпътствано от фундаментално преосмисляне на тяхната концепция. Крайно време е над стилистичният анализ на поезия, обогатяващ речника на десетокласника с понятия като „амфибрахий“ и „хорей“, да бъде отслужено опело, просто защото той не върши работа. Трябва да се мисли върху проблематиката, която текстът засяга, а не да се дисектира неговата форма. Учебният план в този си вид също е абсурден – не е редно, нито пък ефективно, в него да присъстват библиографиите на Вазов и Елин Пелин, които са в най-великодушното определение, което съм склонен да дам, с местна значимост(О, какво светотатство!), а достиженията на световната литература в последния век да се пренебрегват. Трябва да се замислим на какво възпитаваме бъдещето на нацията си с „Андрешко“. Добре балансирана и съобразена с вълненията на средния подрастващ програма по литература би била по-ефективна и възпитателна от всички часове по вероучение и проповеди.

Но нека не се отделяме от същината на въпроса, която се изчерпва в две думи: религията разделя. Религията разделя. Религията. Разделя. РЕЛИГИЯТА. Разделя.

Advertisements