Отдавна съм се отказал да търся вяра у хората за своята наистина необичайна история. След като докторите ме разнасяха по всевъзможни научни конференции, направиха ми безброй тестове и изследвания и ми зададоха всички въпроси, за които някой някога може да се сети, те са така объркани относно моето състояние, както и в самото начало. Едни смятат, че имам нова, неизследвана форма на визуална агнозия, каквото и да се крие зад това понятие, други – че всичко е плод на моето необичайно чувство за хумор, целящо да направи сензация от несъществуваща болест. Аз самият не знам дали някой друг е изпитвал подобно състояние, а и не се интересувам особено от това. Нямам желание и да направя когото и да било известен на свой гръб. Затова, без да изисквам вашето доверие, ще разкажа своята история от самото ѝ начало.

За целите на този разказ тя започва преди няколко години, когато бях двадесетиеднагодишен студент-второкурсник в университета. Никога не съм бил особено старателен в учението; дори трябваше да изчакам една година да падне балът, за да вляза. Конкретната специалност няма значение, достатъчно е да кажа, че тя е една от по-желаните сред връстниците. За жалост обаче аз не се интересувах особено от нея, и мотивацията ми да я запиша бе изцяло свързана с моите родители. Ако запишех висше в специалност, която им се харесваше, то това означаваше да се ползвам от тяхното финансово благоволение още четири години; значително по-благоприятна перспектива от това да си търся работа, която бих могъл да върша с незавидната си диплома за средно образование. И така, изненадващо донякъде дори за мен самия, на кандидат-студентския изпит извадих изключителен късмет, което ми позволи да се накича с бленуваното от моите родители за мен прозвище „студент“.

Първата ми година в университета бе трудна. Не можех да общувам пълноценно с колегите си, които искрено се интересуваха от материята. Другите не виждах често. Така или иначе, независимо дали заради моята отдръпнатост или тяхното безразличие, не можах да създам приятелства или дори сериозни познанства в студентската среда. В края на първия семестър спрях да посещавам лекции, които така или иначе не ме вълнуваха особено. Изпитите през първата година минах благодарение на невероятен шанс, който остави броя на невзетите на ръба. Втората година обаче Фортуна обърна взора си встрани, и след гръмкия ми неуспех на поправителната сесия се оказах развенчан от студентските си креденции.

Това ме изправи пред единствената алтернатива да си търся работа. Родителите ми, дълбоко разочаровани и горко обидени от нехайството ми към бъдещето и несериозното ми отношение към студентството, отказаха да финансират моето бездействие. Така, поне до далечната и не особено реална перспектива да взема изпитите си догодина и да продължа своето следване, трябваше да намеря дейност, с която да преживявам. Търсех работа, която нямаше да ме уморява физически, и щеше да ми остави възможно най-много свободно време. След няколко неуспешни интервюта за бездейни канцеларски длъжности, се явих на такова за служител във фотографско студио на няколко преки от жилището ни. Надали резултатът щеше да бъде различен, ако собственикът на студиото не се бе оказал далечен роднина на баща ми. Приятно изненадан, аз се оказах с половиндневна работа, която осигуряваше достатъчно добре моите необходимости.

Тук трябва задължително да спомена, че фотографията никога не ме бе вълнувала особено. Разбира се, правех снимки на годишнините на родителите си или на рождените дни на своите съученици; с обезателните забележителности в именитите градове и печално известните знаменитости, които виждах по улицата, но самата фотография като такава не ме вълнуваше. Никога не следях за перспективата и ъгъла; оставях автоматичния фотоапарат да извършва максимума на своите възможности. Финалния резултат не възприемах като нещо повече от онагледен спомен, а пътят до неговото извличане ми бе напълно неизвестен.

Сложната процедура по проявяване на филма, която очаквах, се оказа твърде остаряла за фотостудиото. Целият химически фетиш към лентата бе заменен с безлични машини, а моята дейност се изчерпваше в пасивното им опериране и предаването на снимките на клиента. Смея да твърдя, че изпълнявах своите задължения ако не старателно, то поне задоволително. Моят далечен роднина беше доволен от работата ми, и изглеждаше, че за момента съм намерил своето място.

Работата първоначално ми харесваше. Или по-скоро не ми беше неприятна. След няколко седмици обаче еднообразието на моите задължения ми натежа толкова, че аз почнах всъщност да гледам снимките, които обработвах. Студиото ни не целеше да привлече сериозни фотографи, затова огромното мнозинство от снимки бяха съвсем обикновени онагледени спомени на нормални хора. Двойка на сватбено пътешествие, снимала се до Айфеловата кула, площада „Сан Марко“, катедралата „Свети Петър“ или „Ла Саграда Фамилия“; група тийнейджъри в заведение, снимали се във всички възможни комбинации; шестдесетият юбилей на главата на семейството, насила усмихнал се криво. Женска компания в бар или дискотека, целейки чрез позата си да излязат от клишето, но по този начин отчаяно влизащи в него; мъжка компания на море, планина или ски, окаяно опитващи се да влязат в стереотипа на холивудския звездоструй; пенсионери, решили да разнообразят всекидневната празнота на дните си с туризъм, очевидно провокиращ повече старческите им болести, отколкото приключенския им дух.

Това занимание за мен бързо изгуби своето очарование. Едва след няколко седмици бях видял толкова сходни снимки, че само по една от тях можех да кажа какво има на останалата част от лентата. Известно време се вглеждах във фотографиите, мислейки си защо всички те, правени от хора които нямат нищо общо помежду си, са толкова идентични. Какъв бе смисълът да се прави дадена снимка въобще, ако стотици, хиляди хора са я правили преди теб? Какво отличава снимката от предишната и теб от другия?

Ниската заетост и машиналността на работата ми ми позволяваха да се вглъбя изцяло в тези си мисли. Разглеждах десетки идентични и несвързани фотографии, мъчейки се да осъзная какво ги обединява. С часове стоях на тезгяха след работно време, впил поглед в тези иначе тъй обикновени снимки. Тези терзания ме измъчваха до една зимна вечер, в която непроницаемостта на тази загадка се разпръсна, озарявайки ме с проникновението на отговора.

Всички тези обикновени хора, вършещи обикновени дела и ходещи по едни и същи места (макар и не винаги обикновени), не бяха обединени от своята обикновеност; това би бил твърде очевиден отговор, при това съвършено грешен. На снимките, които те правеха, ги обединяваше тяхната поза. Независимо дали това бе щастливата брачна двойка или плакатното семейство с две деца; младите дами, позорещи се в произволен бар или застаряващите господа, събрали се за по едно малко след работа; напереният седемнадесетгодишен красавец или повехващата четиридесетгодишна кокетка, сега разбирах, че подсъзнателно съм опознал техните пози до най-малкия детайл. Възприемах за даденост лекото докосване на дланите на дългогодишните съпрузи, издаващо близостта, прерастнала в навик и оставила страстта като далечен спомен; не осъзнавах и лекото извиване в крайченцата на устните на красивите млади жени, съпътстващо всяка малка неискреност към другите на фотографията и тези зад обектива; властната, самоуверено поставена мъжка длан на рамото на момичетата от компанията, които са споделили неговата постеля.

Колкото повече изяснявах за себе си тези детайли, толкова по-малко можех да се концентрирам върху самите снимки. Известно време не можех да хвърля дори периферен поглед върху изображенията. Това създаваше сериозни трудности при работата ми, и след няколко погрешно върнати от мен ленти на клиенти, началникът ми проведе мрачен разговор с мен, в който ми отправяше последно предупреждение. Първоначално мислех да напусна, тъй като съсредоточаването върху фотографиите ми струваше огромно напрежение и ми причиняваше силно главоболие. Разговор с непримиримите ми родители обаче ме накара да размисля. Впрегнах всички свои усилия в това отново да отличавам хората на снимките както преди. Първоначално успявах само за много кратко време, едва за секунди. Необходимостта от по-пълноценен поглед обаче бе твърде силна, затова с всичката си воля си наложих по-продължителен взор.

Главоболието ми изчезна. Напрежението спадна, отново гледах фотография без да изтисквам от себе си всяко усилие. Нещо обаче бе различно. Знаех какво трябва да има на снимката – близък план на мъж с дъщеря си в семейния двор. Но не ги виждах. Или по-скоро не и като цялост – виждах детската усмивка, русите й къдрици, начеващата плешивост и пръста, сочещ обектива, но не и позата, която двамата бяха заели.

Трябваха ми доста часове, докато се уверя, че това не са странно манипулирани снимки и че само аз ги възприемам по този начин. Нещо повече, аз осъзнах, че виждам през хората в снимките, и знаех какво има зад тях.

Откритието породи противоречиви чувства у мен. Разбира се, отново можех да върша задоволително работата си, но какво бе станало с мен, за да не мога да отличавам хората? Защо съзнанието ми бе решило да ме лиши от възможността да разпознавам тези нормални, обикновени и посредствени хора? И как бе възможно въобще да виждам какво има отвъд тях, нещо, което по всички закони на физиката обективът не отпечатва на фотографията? Тези мисли тревожеха моето безсъние, но тогава не ги споделих никому.

В следващите няколко седмици свикнах със своето състояние. Макар и виждайки изображенията по различен начин, можех да се справям достатъчно добре с тяхното отличаване благодарение на техните местоположение и детайли. Бях почнал да възприемам това за даденост, когато проявяването на един албум снимки от училище ме порази. Разбира се, аз не виждах тийнейджърите, снимали се с имбецилни физиономии в тяхната цялост – само случайния изплезен език или обиден жест; това не ми направи впечатление. Но на задния план на снимките, съвсем ясно виждах как учениците скучаят, общуват или, както се изразяваха когато бях в гимназията, трещят. Аз не просто отличавах техните действия или бездействия, аз ги виждах така, както бяха снимани, така, както виждах снимките преди няколко месеца, така както всички ги виждат.

Причината за това ми се изясни бързо, както вероятно вече и на вас. Хората на заден план не позират; те не знаят, че обективът увековечава тяхното моментно състояние. Те са истински, или поне толкова истински, колкото и извън матова или гланцирана хартия. Изпитах инстинктивна, почти детска радост, че виждах; виждах неудачника на последния чин, който отнесено рисува в тетрадката си; виждах неугледния зубрач, жадно гледащ момичето пред себе си; виждах отегчения и самодоволен хубавец, замечтано гледащ през прозореца. Трескаво отворих друг плик и почнах да поглъщам в детайл всяко лице в тълпата, всеки случаен минувач, всеки човек, показал се на своите тераса или прозорец. Възбудата ми бе толкова силна, че когато погледнах часовника, чувствайки умора, минаваше полунощ.

Манията ми не отмина с нощта. На другия ден продължих своите жадни наблюдения със същото усърдие. Като че ли за пръв път възприемах истинската същина на изображението. Хилядите снимки с еднакво съдържание и пози се отличаваха единствено по своя фон, по това, което е попаднало в тях без умисъл. Идеите на хората зад обектива бяха поразително еднакви, но обстоятелствата около техните обекти бяха различни.

Желанието ми да осмисля новото си откритие бе толкова силно, че правех второ копие на всяка снимка, което отнасях вкъщи. Извън минимума сън, който ми трябваше, и часовете работа, използвах всяка секунда за тяхното изучаване. Сега изначално прозрях и ролята на самата фотография – със своите ъгъл, ракурс, цветови баланс и контраст човекът зад обектива показваше своето отношение. Но не към хората на преден план, застинали в своята поза, или към забележителностите, които ги съпътстват, а именно към случайните обстоятелства. Фотографът трябва да е изключително смел, за да изкаже искрено мнение, когато човекът стои пред него и е надянал своята стандартна усмивка, още повече когато последният си плаща. Но нищо не го спира да говори или крещи зад гърба на хората, когато те няма как да чуят лекото прищракване на неговия апарат. Тогава той е наистина свободен да се възхищава и осъжда, да се подиграва и хвали, да скърби и разтапя.

Прозренията подействаха като катализатор на моите действия. Стените на стаята ми бяха окачени с пластове снимки на произволни хора и места, без никаква последователност. Дни и нощи просто се оглеждах около себе си, търсейки следващата улика, следващото просветление за техния смисъл. Не мога да съм сигурен точно колко време трая моето лутане между четирите стени и стотиците изображения, но би трябвало да е достатъчно дълго, тъй като можех да извикам всички образи в съзнанието си до най-малкия детайл. Тогава почнах да свързвам образите на заден план едни с други. Макар че следните описания може би ще изглеждат неправдоподобни и със сигурност са недоказуеми, съм така убеден в тяхната истинност, както в собственото си съществуване. Лицето на прозореца на хотел в „Златни пясъци“ бе това на човек в тълпата на новогодишния концерт на „Княз Александър“. Невзрачният гимназист, седящ в ъгъла бе излизащ от католически храм във Варшава. Забуленото женско лице в Кърджали бе забързана красива млада жена пред Народния театър. Нещастния просяк на „Алабин“ бе щастлив студент, говорещ си със своите колеги в двора на Университета. С трескава бързина изграждах такава мрежа от съответствия на лицата от снимките. Правех връзка между лицата на отделните изображения и хората с които си общуваха. След няколко безсънни денонощия бях изплел своята паяжина в която всяко истинско лице бе свързано с останалите под някаква форма. Всички асоциации правех наум, тъй че не бих могъл с математическа точност да кажа дали популярното схващане за шестте степени на разделение е вярно, но то бе достатъчно близо до истината.

Образите на всяка нова снимка, която проявявах в студиото вплитах мигновено в своята мрежа. Това продължи още няколко седмици (читателят ще трябва да прости моята разбираема несигурност във времето), докато съзнанието ми не повтори своята подигравка с мен, този път с по-голяма жестокост. Отново започнах да губя образите. Разбира се, не виждах тези на преден план, но сега в продължение едва на няколко дни изгубих всички лица и образи от задния план; тези, които с такова настървение бях изучавал и свързвал внимателно месеци наред. Тяхната деконструкция се повтаряше – от тях в моя поглед бяха останали само отделните елементи, но не и тяхната цялост. Извън всякаква разсъдливост виждах и какво има отвъд тях.

Паниката, в която изпаднах бе всеобхватна. Вече не губех нещо, което ми бе безразлично и безинтересно, тъй като бях извлякъл глъбинното познание на тези образи чрез собствените си лутания и терзания. Не можех да се разделя с единственото нещо, което осмисляше моето съществуване в последните месеци. Затова с неохота реших да потърся лекарска помощ. След редица кабинети, които смених, докато отида на точния специалист, се оказах при психиатър. Не се плашех от това, че правех впечатление на помрачен, и спокойно разказах историята си. Човекът срещу мен не се впечатли особено, а и надали ми повярва. Знаех обаче, че мога да докажа своята правота, тъй като странното ми състояние можеше да се установи чрез прост практически тест. С явната неохота на лекар, угаждащ на нестабилен пациент, психиатърът се съгласи да направи снимки на скрити обекти зад хора. На другия ден, след тяхното проявяване, без затруднение разпознах вилиците и ножовете, чашите със сок и уиски, книгите и албумите, които психиатърът бе скрил зад образите на, както той сподели, своите съпруга и две дъщери.

От този момент спрях да принадлежа на себе си. В продължение на много месеци, може би дори година, бивам разнасян като любопитен екземпляр от рядка пеперуда по многобройни конференции и събирания с произволни учени и лекари. Направени ми бяха всевъзможни психически изследвания, сканираха цялото ми тяло, установиха многократно правдоподобността на странната способност, произтичаща от моето състояние. Изгледите обаче са все така смътни и озадачаващи; независимо от своите титли и практика, докторите не могат да кажат нищо за него.

Откак станах карнавална знаменитост за научните среди имам много време да осмисля преживяното. Не трябваше да прибързвам с лекарската помощ. Ако бях продължил да разсъждавам за причината на своето състояние по същия аналитичен начин, щях рано или късно да стигна до правилното заключение. Макар че знам, че няма да ми повярвате, съм убеден в следното, единствено възможно обянение. Спрях да отличавам образите на заден план, тъй като и те позират, въпреки че не съзнават, че влизат в този конкретен кадър. Независимо от това, че те са на заден план за този обектив, те са на преден в нечии друг. Обективът, през който виждаме образа не е единствен; около него има безброй други, които гледат от безброй други ъгли с безброй други ракурси, така че всеки е на преден план за безброй обективи, за които позира. Веднъж усвоило техните пози до най-дребния детайл, моето съзнание не е имало друг избор, освен да разгради и техните образи на съставните им елементи, разкривайки ми какво има отвъд тях.

Мисля, че състоянието ми се влошава. Започнах да виждам и хората извън фотографиите по този начин. Но вече ми е все по-безразлично чия е ръката, която отваря вратата на болничната ми стая или чии са устните, обясняващи абсурдността на моето положение. Не съм споменал на докторите за това развитие. От тях отличавам вече само косата и престилките. В последните дни възприемам хората в тяхната цялост само докато спят. Родителите си и тези, които виждам по-често, разпознавам само по гласа. Не знам как всичко това ще свърши.

Advertisements