Има и такива познанства. Първоначално забелязваш някоя физиономия някъде без да познаваш нейния притежател, след което периодично виждаш това лице на различни места. Отново и отново се питаш откъде познаваш този човек, без да си даваш сметка, че всъщност никога не сте се представяли един на друг. Докато най-накрая случаят не предоставя възможността на някое напълно неочаквано място да размените няколко думи и да наваксате общуването, пропуснато през месеците – или годините – на визуално разпознаване. Такъв човек за мен е Джон Ъпдайк.

За първи път го видях в един от онези скучни и непонятни за мен часове по литература в шести клас. Неловък подрастващ младеж, виждащ задаващия се пубертет в далечината, се чудех как да прекарам времето, в което вероятно сме учели „Под игото“, „На браздата“ или „Серафим“ (по това време дори чисто словесно неразбираеми за мен). Необятният простор на моята скука явно бе достигнал такива крайности, че реших да погледна какви други неща има в учебника. Тъй като този, по който учехме тогава бе извън тираж, се бе наложило да уча по алтернативна книга, с известни разминавания с учебния план. Едно от тях явно бе интересната илюстрация на крокодил, която прихвана моето внимание от задните страници в раздела „второ равнище“. Там бе поместен разказът „Алигаторите“ на Джон Ъпдайк. Името ми хареса, стори ми се интересно и необичайно. Ъп-дайк. Ъпдайк. Тъй като другата възможност бе да препрочета някой друг раз-каз за кра-ви (крави.) на Йов-ков или Пèлин, се зачетох в този с хубавата картинка.

Беше ученическа история за това, как ново хлапе в класа си проправя място и се интегрира в новата среда. Езикът беше непосредствен и остроумен, и звънецът, който ме свари на средата на разказа, противно на очакваното предизвика у мен съжаление, че няма да мога да го дочета сега. Довърших го щом се прибрах и останах много изненадан. Значи все пак съществува литература, която е разбираема за мен и с която мога да осъществя връзка. Разбира се, на тринадесет вече бях прочел томовете на Карл Май и Жул Верн, бях се потапял в дълбините на земните недра, бях летял в космоса и стрелял индианци, но никога не се бях чувствал така, сякаш някоя от тези книги е писана за мен. Никога не бях виждал себе си на страницата.

Така впечатлен от възможностите на изкуството, жадно прочетох малкото информация за автора, която беше поместена в учебника. Американски съвременен(!) писател, съпричастен към проблемите на средната класа(какво, по дяволите, е средна класа?). Автор на „Кентавърът“(Кен-та-въ-рът. Ще запомня това заглавие.). Това бе първата ми среща с Ъпдайк. Той бе доказан, известен, уважаван писател, който случайно бе изпуснал няколко думи, които един малък, неловък, неугледен пубер жадно погълна.

Запомних заглавието, както и автора. Няколко години по-късно, вече малко по-зрял юноша в десети клас, за жалост все още запазващ характеристиката „неугледен“, бях започнал да чета и по-сериозни книги от „Винету“ и книгите-игри. Интернет революцията се бе случила и в България, и бях добил малко по-пълна картина за живота и творчеството на Ъпдайк. Освен „Кентавърът“, неговата най-известна творба явно бе „Заеко, бягай“. Затова и когато я видях издадена на български език, не се поколебах да я купя.

Прочетох я бързо. Стилът бе изключително динамичен и разчупен, и макар че историята бе за един по-скоро обикновен човек, прелиствах страниците неусетно. „Заека“ всъщност е ученическият прякор на жител на малък град в Щатите, който в тези свои години е показвал голям потенциал, загатващ нещо значимо. Той обаче, както и мнозина от представителите на средната класа, е бил окован и ограничен от отговорностите, които е трябвало да поеме. Именно за опита да се изтръгне, да избяга от тях намеква заглавието на романа. Невъзможността да бъде истински свободен и фалшивият избор между идентични отговорности е представен от Ъпдайк с подобаващата смесица от трагизъм и ежедневие. Затваряйки задната корица на „Заеко, бягай“ бях разбрал, макар и тогава да не можех да го опиша с тези думи, че той е извлякъл същината на едно противоречие, което е универсално, независимо дали си от Пенсилвания, „Уест Енд“ или „Овча Купел“ – това между свободата и волността от едната страна, и задълженията и обвързаностите от другата. Битката с неизбежната посредственост. И до ден днешен смятам, че „Заеко, бягай“ (издадена през 1960) е шедьовърът на Ъпдайк, както и една от най-добрите американски книги в следвоенния период.

В следващите месеци имах периодични срещи с Ъпдайк, макар и с противоречиви резултати. Издателската къща, представила „Заеко, бягай“, бе решила да издаде цялата поредица за Заека, още три романа. Написани, грубо казано, през десетилетие, те отразяваха промените в американския бит в тези години, видени през очите на някогашното многообещаващо златно момче, Заека. Разликата е огромна още във втората книга от поредицата, „Заека се завръща“(Rabbit redux, 1971). Заека е изгубил каквато и да е искра от миналия си потенциал, и се е превърнал, до голяма степен, в оправдание на прякора си. Най-стряскаща, дори брутална, е разликата в езика. Няма да е преувеличение, ако кажа, че всяка втора дума в книгата е вулгарна(а шансовете тя да започва с „п“ са огромни). Все още смятам, че тази моя среща с Ъпдайк бе ненавременна. Критиката хвали силно този роман, като дори получава и „Пулицър“, но като че ли той бе твърде много за десетокласник.

Последните две части от поредицата, „Заека богат“(Rabbit is rich, 1981) и „Заека се укроти“(Rabbit at rest, 1990), смекчиха тази среща. Деликатно осмивайки простите удоволствия на американеца (съответно на всеки, чиито мироглед се формира от холивудските продукции), те показват, без да осъждат, празнотата на този lifestyle. Мисля, че Ъпдайк умишлено е искал да затвори цикъла с последната книга – темите, както и сцените там са много по-близки до първия роман, написан тридесет години по-рано. Почти в самия край на книгата, Заека играе баскетбол за пръв път от десетилетия, което го кара да си спомни предишните си, безвъзвратно изгубени перспективи. Изгубил е битката с посредствеността, но не чрез едно голямо сражение, както си я е представял, а чрез хиляди малки компромиси. Вече не е пълният с енергия и копнеещият за свобода Заек, който виждаме на игрището в първите страници на „Заеко, бягай“. Този негов дух е постепенно усмиряван, докато от него не е останал само сянка на спомен.

От тези години датира и друга моя случайна среща с Ъпдайк. Прелиствайки от скука стари литературни списания в библиотеката на баба ми, се натъкнах на няколко негови стиха. Дотогава не знаех, че пише и поезия. Стори ми се странна и непоетична – възпяваше всекидневните битови обекти в бял стих. Кратки оди за кухненските маси, микровълновите печки, хладилниците и пералните. Не възприех тези творби тогава, но все пак тогавашната ми реакция към „Цветя на злото“, прочетени в час, бе „Какво ме занимават с глупости“, така че се съмнявам в своята тогавашна преценка.

Новината за кончината на Ъпдайк преди година възприех като скръбна вест на много далечен роднина, който не съм имал възможността да опозная добре. Разбира се, от време на време съм го мяркал по сватби и семейни поводи, знаех кой е, но не ми бе близък. А и за мен един писател е жив, докато има какво да извлека още от книгите му. А така и не бях прочел „Кентавърът“.

Разбира се, запомнил заглавието толкова отдавна, аз бях търсил тази книга. Липсата на ново издание обаче дълго време препятстваше тази моя дългоочаквана среща с Ъпдайк. Минавайки покрай антикварите около Университета преди няколко седмици обаче забелязах старо издание на „Кентавърът“, чиято цена бе доста под стойността на книгата. Изпитвайки радост, че в крайна сметка ще задоволя своето юношеско любопитство, вкъщи отворих страниците на романа.

Случаят този път бе благосклонен към мен. Надали щях да проумея тази книга преди няколко години. Кентавърът всъщност бе начален учител, преживяващ тежка вътрешна криза. Книгата се концентрира върху необичайната връзка между него и сина му, като често сменя погледа между двамата. Още по-необичайни са и пасажите, в които героите се виждат като митологични персонажи – Кентавърът Хирон е жертвал себе си за да може Прометей да даде огъня на човечеството, и именно върху този мит гради своята история Ъпдайк. Повествованието е едновременно сложно, комплексно и многопластово, и от друга страна, непосредствено, човешко и близко до всеки. Макар и несъвършен, „Кентавърът“ е значим и забележителен роман. Връзката между обикновеното и митологичното е нещо твърде красиво, за да го осъзнаем, а тази книга обръща взора ни именно натам.

Е, Джон Ъпдайк, радвам се, че най-сетне се запознахме. Отне ни доста време, – ако все още мога да смятам, девет години – множество случайни срещи, откраднати моменти и пропиляно време, но като че ли в крайна сметка си заслужаваше. Случаят не върши ненужни неща. Май станахме добри приятели, Ъпдайк и аз.

 

______

Все още не съм се помирил с Вазов и Елин Пелин. Йовков оцених много по-късно, четейки неговите „Старопланински легенди“.

Advertisements