Учиш. Растеш. Получаваш диплома. Намираш си работа. Правиш компромиси. Остаряваш. Мечтаеш. А ако вложиш колосален труд и имаш грандиозен късмет, може би имаш зрънце шанс да промениш съдбата си.

Именно така са се развили нещата с групата, която остави най-силна следа през 2010 – The National. Висшисти от Бруклин с целодневна работа, те се събират през 1999, свирейки през уикендите в гаражи. Първите им два албума, макар и да предизвикват позитивни отзиви, не им намират подходяща аудитория, като тяхното музикално начинание остава неделна авантюра. С Alligator и последвалия го Boxer обаче групата прави стабилна и невъзвратима крачка напред. От една страна те са намерили своя звук, дали са си ясна сметка кое в музиката им досега им приляга и кое ги дърпа назад. Това е посрещнато от отсрещната страна, слушателите, подобаващо. От нискоразредна банда, свиреща в съботите по малки барове,  The National стигат до статус на уважавани независими творци с постоянна аудитория. Историята често свършва дотук. Десет години след тяхното формиране обаче, те издадоха High Violet – албум, който ги направи големи.

Завъртайки албума, това, което прави мигновено впечатление е колко добре звучи той. Продукцията наистина е малко чудо – широкият набор от инструменти (вариращ от хармониум до бял шум) е записан и мастериран брилянтно, позволяващ на слушателя да чуе всеки детайл и приканващ го да усили звука до неговия предел. Това придава допълнителна дълбочина на плочата, като при всяко следващо слушане разкрива нови малки парченца от пъзела.

Но не дълбочината е новостта тук – тя присъства и в предишните творби на групата, особено при повторни слушания. Това, което дърпа The National напред е новооткритата непосредственост на тяхната музика. Песните ловят слуха от раз, като не оставят друг избор на слушателя освен повторно да ги пусне. Елегантните мелодии са съпътствани от оригинални аранжименти с вече споменатия богат подбор на инструменти. Те обаче никога не звучат хаотично или като кръпки, защото са вплетени неусетно в ядрото на техния звук, което си остава алтернативния рок. И все пак, те се стремят да достигнат до пределите на собственото си въображение, напомняйки по този начин за Radiohead и Tindersicks, от които са очевидно повлияни.

Тази музикална иновативност съответства на поетичните амбиции на Мат Бърнинджър. Без да има претенциите да бъде Бодлер или Байрон, той има изключително остроумно перо, което пречупва клишетата. Той притежава редкия талант с него да уцелва точната находчива фраза, която да се запомни и запее от слушателя. Имайки предвид, че членовете на групата са били счетоводители е нормално, че значителна част от текстовете на Мат са насочени именно към средния работещ в офис човек. В Bloodbuzz Ohio се съдържа вероятно най-великия стих, посветен на сложна лихва в историята на поезията („I still owe money to the money to the money I owe”), както и проблемите, които среща при прехода в средна възраст и съответните отговорности („The floors are falling down from everybody I know”; „I won’t follow you into the rabbit hole.”). Разбира се, The National пеят и за по-възвишени неща като любов, stalk-ване (Anyone’s Ghost) и параноя (Afraid of Everyone). Още с откриващата албума фраза („It’s terrible love and I’m walking with spiders. It’s quiet company.”) пробваме вкуса на ястието – както всеки човек в положението на Мат, той има своите тегоби. Но той не се впуска в самосъжалителен хленч за тях, запазвайки голяма доза самоирония (доближаваща като въздействие Морисей), като това прави албума колкото меланхоличен, толкова и приповдигнат. Дори песни като Sorrow няма как да не предизвикат усмивка – „Sorrow found me when I was young./Sorrow waited, sorrow won.”

Макар че целият албум е изключително постоянен и липсва пълнеж, като първи сред равните бих отличил няколко песни. Вече споменатата откриваща песен Terrible Love е аршин за това как група трябва да започне албум през 2010. Демонстрирайки по малко от всичко, което групата е подготвила в High Violet, тя е негова своеобразна увертюра. Afraid of Everyone поне за мен е песен на годината. Вплитаща в себе си херувимски беквокали и хармониум, първоначалният лек бийт достига колосални размери в нейната кода. A фразата “Your voice is swallowing my soul” е обречена да огласява многохилядни зали и стадиони на живо. Bloodbuzz Ohio, първият сингъл на групата от албума, е показен за това докъде са стигнали за десетилетие. С елегантна, леко осезаема оркестрация и кресчендо от дисторшън, нейното най-голямо достойнство е, че не достига своята логична експлозия. The National са познали силата на премереността.

High Violet е звукът на 2010. Той оставя слушателя с удовлетворение и надежда. Удовлетворение, че съществуват такива групи, за които изкуството има респираторни функции и които срещу течението правят и успяват с такава музика. Надежда, че те ще бъдат повече през новото десетилетие и че ще обърнат тенденцията.

The National осъществиха своята мечта. Трети пореден великолепен албум, който този път обаче бива оценен подобаващо. Достигане почти до върха на Билборд, масова известност и редовни участия при, например, Летерман. The National са големи. Остава да видим как бившите счетоводители, рекламни и PR агенти ще понесат бремето на величието. Но тук и сега, те са непогрешими.

______

2010 бе силна година за музиката. Албумите на Gazpacho, Anathema, John Zorn, Arcade Fire и Tindersticks заслужават споменаване и хвалби. Ако искате да чуете само един албум, който да събира в себе си съвременния звук на годината обаче, това е High Violet.

Advertisements