Има ли творецът срок на годност? Съществува ли момент, в който той трябва да каже „Дотук!“ и да се оттели в самоналожена забрава? По-добре ли е на определена възраст той да спре да твори от страх да не поругае своето собствено творческо наследство?

Очевидно така е смятал Ленърд Коен, спирайки своята активна музикална кариера в началото на 90те, когато наброява шестдесет. Издавайки по един непретенциозен албум във всяко десетилетие оттогава, по всичко личи, че той ще изживее старините си далеч от светлината на прожекторите. Съдбата обаче изиграва една от своите наглед лоши шеги – Ленърд с горчивина осъзнава, че мениджърът му го е мамил с години наред, взимайки материалните плодове на една от най-знаковите кариери на миналия век. Парадоксално, най-успешният бард след Боб Дилън се оказва на ръба на фалита. В тази ситуация Коен, вече на 74, е принуден да се съгласи да направи мащабно прощално турне от Ванкувър до Белград.

Макар обстоятелствата да напомнят за други изпълнители, желаещи да направят последна вноска преди пенсия, тук резултатът не може да бъде по-далеч от това. Очевидно е дори само от времетраенето на концертите – около 160 минути ( толкова продължава заснетото в Лондон DVD, което провокира настоящия текст и което препоръчвам горещо всекиму, независимо до каква степен е запознат с творчеството на Коен). Ленърд никога не е бил кичозен и винаги е отварял себе си в своята поезия по безкрайно откровен начин. Затова и не е изненадващо, че той си е дал ясна сметка какво – на такава възраст – може, и какво – не. Затова Коен е събрал широка палитра от прекрасни инструменталисти, които да интерпретират и обогатят неговите песни, датиращи от последните пет десетилетия. На фона на бенда, включващ разнообразни инструменти от контрабас и арфа до електрически орган, и опиращ се на своите верни беквокалистки, Ленърд лее своите стихове. Да, гласът му е паднал до басов регистър, но е все така магнетичен и успокояващ. Когато подема своя химн „Suzanne” сам с китарата, например, Коен кара всички да настръхнат само с две ноти. А щом се напрегне и закове (относително) високите тонове, това ги прави само по-въздействащи, тъй като са очевидно изстрадани.

Песните на Коен се разпростират в 40 години, от дебютния му албум през ’67 (когато вече е на 32 и е установен и издаден писател и поет), до последния през 2004. Логично, те обхващат огромен спектър от чувства и настроения – примесената с горчивина сладост на „Hey, that’s no way to say goodbye”, смиреността на молитвата „If it be your will”, цинизмът на „Everybody knows” (Everybody knows that you’ve been faithful / give or take a night or two), сравнението на музикалната индустрия с фашизъм на „First we take Manhattan” (then we take Berlin). Концертът на барда е калейдоскоп от емоции, обединени най-вече от своята искреност. Над всяка от тях обаче е истинската радост на Коен от живота. Достигнал подобна достолепна възраст (преборвайки най-вече себе си; в скорошно интервю споделя, че е можел да помогне на Кърт Кобейн ако е имал възможността да говори с него навреме), той е запазил своята жизненост. Отвъд ниското бомбе и строгия костюм искри бистрия поглед на поета, а всеки път когато на устните му заиграе усмивка е очевидно, че след всички години на терзания е преплувал до щастливия бряг.

Най-прочувствена обаче е реакцията на публиката. Надали се случва често 74 годишен изпълнител да изпълни лондонската О2 (23 000 души) до нейния предел, но тук това е налице. Нещо повече, в годините на отдръпнатост Коен е спечелил почитатели и от най-младото поколение. Сред лицата на зрителите се виждат както побелели връстници на барда, така и подрастващи. Всички обаче знаят, че това е последната им среща с Ленърд, и му оказват дължимата почит за неговото творчество, както и за великолепното му представление. След два часа и четиридесет минути взаимна любов и няколко биса, Ленърд Коен слиза от сцената така, както се е качил. С поезия, стил и достойнство.

Тук възнамерявах да направя съпоставка с родните връстници на Коен. Тези, които през 60те и 70те са пълнели родните зали, но не са усетили, че моментът на тяхната слава е отминал. Тези, които безнадеждно и жалко се опитват да се адаптират към свят, към който не принадлежат и който не разбират, по този начин губейки каквато и да било реална представа за себе си. Тези, които поругават и заличават собственото си наследство и достойнство, предизвиквайки у мен и връстниците ми груб присмех, а у по-възрастните – съжаление. Да, мисля че е кристално ясно за кого щях да говоря. Но сега осъзнавам, че е безпредметно. Просто защото те никога не са били творци, а продукти и инструменти. А когато интересът към подобен продукт изчезне…

„Благодаря ви, че пазите песните ми живи“ – прочувствено завърши Коен. И такива ще останат, защото творецът има възраст, но творчеството – не. Ars longa.


Advertisements