В навечерието на оскарите, няма как да не бъда доволен. Реколтата очевидно е добра. Сред номинациите за най-добър филм има поне няколко, които превъзхождат незабележителните победители от последните години (Slumdog Millionaire, The Hurt Locker… добре, че тази година няма филм за концлагер). Макар все още да не съм установил лично качествата на всички филми, те изглеждат многообещаващо. Каквато и да бъде преценката ми спрямо тях обаче, тя със сигурност няма да промени мнението ми, че наградата за най-добър филм трябва да отиде при The Social Network.

Преди всичко, защото изобразява историческо събитие, към което всички сме съпричастни. Интернет революцията и съпътстващото я пренасяне на различни сфери от живота във виртуалното пространство не подминаха никого. Проекцията на социалната активност в мрежата, и facebook, като нейна най-ярка и, понастоящем, всемогъща форма, е събитието, което ще се запише в историята на наскоро отминалото десетилетие. И именно затова често задаваният въпрос за The Social Network “Наистина ли е станало така?“ е излишен. Независимо от неговия отговор филмът извлича същината на събитието, междувременно ненатрапчиво казвайки универсални истини.

Марк Зукърбърг (във филма брилянтно изигран от Джеси Айзънбърг) се оказва в центъра на виртуалния водовъртеж. Дистанциран, гениален и незрял студент в Харвард, той е твърдо решен да проникне в общество, достъпът до което му е отказан по рождение. Зукърбърг не крие своите амбиции и чувства – непоклатимо е уверен в собствените си способности и саркастично, арогантно и превъзходително го напомня на околните. Великолепният и остър диалог няма как да остави зрителя равнодушен – той едновременно го кара да се усмихне благодарение на язвителните подмятания и да се дразни на арогантността, с която са поднесени. Динамиката на сценария и нелинейността на сюжета също допринасят за това всяка от 120-те минути на филма да бъде вълнуваща.

Но това, което прави лентата завършено произведение на изкуството е детайлът. Например малките, почти неусетни визуални стъклени прегради между Марк и околните, нагледно отразяващи неговата неспособност да общува. Или загатнатата безскрупулност на тайните общества с гръцки букви – нека само си припомним една от първите сцени, в която за купон на такова общество с автобус са докарани момичета, чиято единствена цел е да се пласират по-високо. Или гласно изказаната истина, че огромният катализатор за популярността на facebook е либидото. Неусетно добрата музика, варираща от студени бийтове до минимализъм на пиано върху лек drone, също е един от дребните щрихи, които правят разликата.

Тонът на филма отразява чувствата на Зукърбърг. Студените цветове и цялостната атмосфера са нетипични за университет – място, където млади хора общуват и се забавляват. Очевидно е, че наблюдаваме действието през очите на дистанцирания млад гений. Голямото постижение на Финчър е, че успява да покаже и достойнствата, и недостатъците на героя, извличайки от тях необходимото за да претвори историческото събитие.

Зукърбърг, осъществявайки facebook, вярва, че това ще е неговият удар; че така ще се докаже на всички. И го прави. Но надеждите му за последствията от това се сгромолясват – макар и успехът да му гарантира място в елита, той не сваля бариерите. По време на купона по случай милионния член на facebook, Зукърбърг е сам в стъкления офис на компанията, а единственият приятел, който е имал, го съди. Интернет не премахва преградите. Те просто се проектират във виртуалното пространство. А в, бих казал, историческия финал на филма, той отново е зад витрина, чакайки пред монитора съобщението, което никога няма да пристигне. F5, F5, F5. F5…

Advertisements