Титла за Нийл Хенън! Наистина, той не принадлежи към списъка с Елтън Джон, Клиф Ричард, Боно, Боб Гелдоф и Том Джоунс, удостоени с рицарско звание от Кралица Елизабет II. Много повече обаче би му прилягало баронство и място до барон Лойд-Уебър в Камарата на Лордовете. Това би било само материализиране на личностните достижения на Нийл – аристократизъм и благородство.

Роден в малкия северноирландски град Лондондери преди четири десетилетия и израсъл в скромно семейство на пастор, нищо не предвещава бляскавото бъдеще на Нийл. Дори фактът, че учи в училището на Оскар Уайлд и Самюъл Бекет тогава би бил отписан като съвпадение. Нормално северноирландско момче, което свири непретенциозно с приятели в неделя, повлияни от популярни групи тогава, като U2 и REM. Завършвайки гимназия, Нийл трябва да се яви на своите зрелостни изпити, да кандидатства в университет и да си намери препитание като счетоводител, рекламен агент или брокер на недвижими имоти. Той обаче решава в същия ден да отиде на концерт на REM в Дъблин. „Трябва да избираш между музиката и учението!“, му заявява назидателно неговият класен. И Нийл прави своя съдбовен избор.

Нийл Хенън решава да се занимава сериозно с музика заедно със своите приятели, посетили концерта. Името на групата идва от случайно подбрана книга от лавицата на бащата на Нийл – The Divine Comedy. Тогава незавършилият тийнейджър дори не я е чел. Идеята обаче се харесва на всички и името остава. След повече от година труд, през 1990 излиза техният дебют, гръмко озаглавен Fanfare for the Comic Muse.

Със сигурност, албумът показва потенциал. И загатва за таланта на Нийл като текстописец. Съвсем нормално за тйинейджърска група обаче, той не разкрива много отвъд това – звукът им е по-скоро подраженчески на техните влияния (jangle попът на Смитс и REM), а като цяло албумът не оставя трайно впечатление. Все пак талантът им е забелязан в зората на бритпопа от някои мениджъри и The Divine Comedy подгряват турнетата на Suede и My Bloody Valentine. Когато обаче те свършват, Нийл и компания трябва да посрещнат горчивата равносметка. Интересът към тях е нулев, продажбите – също. Имали са своите 30-40 минути на голяма сцена преди хедлайнерите, сега е време тийнейджърите да срешат косите си, да вземат своите изпити и да си намерят истинска работа. А за техния флирт с музиката ще разказват на внуците си. Е, може би ще свирят и в неделя.

За разлика от своите приятели обаче Нийл не следва този път. Да, той се връща в Лондондери. Затваря се в таванската си стая, мисли и чете. А когато три години по-късно се завръща, промяната е зашеметяваща.

Нийл си е дал сметка каква музика иска да прави и как ще бъде отличен от своите връстници. Наместо лекият китарен звук, той се решава на по-изтънчени и сложни аранжименти, изобилстващи от цигулки, чела, духови инструменти и клавесин. Това обаче не е за сметка на достъпността на неговата музика – това са поп песни, но в далеч по-красива обвивка. Това, което впоследствие ще бъде наречено chamber pop.

Нийл прави всичко възможно да придаде на тази изящна форма необходимото съдържание. В годините, прекарал предимно в таванската си стая (период, който по-късно той самоиронично ще опише в Songs of love: “While they search for a mate / My type hibernate / In bedrooms above, / Composing their songs of love.”) Хенън израства. Не на височина – и до ден днешен той си остава безкрайно симпатичен нисък мъж, а културно. Чете безобразно много класика от последните два века (точно колко може да чуем в The Booklovers, която ще се появи след година), гледа черно-белите шедьоври на европейското кино, както и слуша плочи на съвременни композитори като Майкъл Найман и Филип Глас. Всичко това, което никоя образователна система никъде не би могла да даде.

Когато през 1993 The Divine Comedy (макар че запазва името, оттук нататък групата винаги ще е малко повече от псевдоним на Нийл) издава своя втори албум, символично озаглавен Liberation, Нийл не е неориентиран младеж от северноирландската провинция. Предвидливо подстригал дългите си коси и сложил костюм и черни очила, той вече е един от уверените британски музиканти с идеи, които ще вдъхновят цяло поколение.

Liberation наистина е освобождение. Очевидно е, че това е музиката, която Нийл винаги е искал да прави – елегантните камерни аранжименти пасват съвършено на остроумните му текстове. Сред тях вече има вдъхновени от Скот Фицджералд (Bernice Bobs Her Hair) и Чехов (Three Sisters). Албумът пък свършва с прекрасна интерпретация на поема на Уърдзуърт. Всичко това обаче остава достъпно и леко за слушане. Нийл дори прави и опит да се хареса на по-широка аудитория с Europop – песен, която е изчерпателно описана от заглавието си. Фактът, че се проваля в случая е ирелевантен.

Ниските продажби се компенсират от универсалното одобрение на критиците. И на някои от идолите на Хенън – Скот Уокър и Майкъл Найман. Влиянието на Найман е толкова силно, че следващият си албум той ще му изпрати с полу-шеговитото послание да не го съди. Важният пробив за Нийл идва от страната, чието име е синоним за стил и елегантност – Франция. Той е поканен да изнесе концерт в престижната парижка La Cigale – доста по-различна атмосфера от малките клубове, в които е свикнал да свири. След исторически концерт на 6.XI.1993, профилът на The Divine Comedy се вдига значително.

Следващият албум, Promenade, следва бързо линията на успеха за Нийл. В своята основа той е още от същото, но е по-концентриран от своя предшественик. Популярността и съответно продажбите скачат многократно. Но трябва още нещо на The Divine Comedy за да оставят своята трайна следа.

Нийл го намира в младия, тогава 22-годишен композитор, диригент и мултиинструменталист Джоби Талбът, когото среща случайно. В него има стремеж към широкоекранност, грандиозност и съзнателна помпозност, която ще обогати звука на The Divine Comedy. Двамата, подпомогнати от няколко сесийни музиканти, както и цял симфоничен оркестър, дават всичко от себе си за появилия се през 1996 Casanova. И точно тук потенциалът, който Нийл е показвал в досегашните си творби ще блесне всецяло.

Casanova, прелъстителен като своето заглавие, си поставя амбициозната задача да обхване междуполовите взаимоотношения. И наистина, Хенън е в своя поетичен вихър. Фино ироничен в The Frog Princess, „реверанс“ към бившата му френска приятелка (всъщност жабарите са французи); евтино съблазнителен в Something for the Weekend и Charge, леко злъчен в A Woman of the World, безкрайно влюбен в Songs of Love. Не би било пресилено да сравним написаното от Нийл за Casanova с цикъл от Байрон – то е също толкова славно, остроумно и мъжествено, по безкрайно забавен самоироничен начин. А в един от своите патетични монолози Нийл показно излага своя манифест: Rise up little souls, join the doomed army! Fight the good fight! Wage the unwinnable war! Elegance against ignorance! Difference against indifference! Wit against shit!

Музикално, стиховете са съпътствани от възможно най-подходящите славни мелодии. Симфоничният оркестър придава bravado и мелодраматизъм когато са нужни, а леките препратки не могат да не предизвикат усмивка – като например началните акорди на Марсилезата в The Frog Princess. Талбът е толкова уверен в себе си и своя размах на композитор, че дори си позволява малък „антракт“ преди последната песен, в който Нийл прочита имената на създалите албума под лек оркестрален съпровод. А когато заемем своите места за кодата, ни зашеметява с безкрайно грандиозния финал.

Малкият шедьовър, който е Casanova има и късмет. Водещият от BBC Крис Евънс чува случайно Something for the Weekend у свой приятел. Моментално оценил нейните качества, той прави всичко по силите си, за да достигне до възможно най-много хора. Всяка сутрин в ефира на BBC The Divine Comedy звучи по два пъти. Някои неща са толкова добри, че трябва да се натякват.

Натякването е успешно. Casanova и Something for the Weekend влизат в класациите, а Нийл и Талбът не губят и секунда от инерцията. Те бързо написват и записват A Short Album About Love, вероятно най-славният в целия каталог на The Divine Comedy. Отново прилежно описан от своето заглавие, в своите 32 минути той е пълно доволство. От първата песен, вероятно най-заразително щастливата в историята (In Pursuit of Happiness) до последните акорди на I’m All You Need, Хенън и Талбът са в своето форте. Завършени творци, правещи музиката, която харесват.

Това време за The Divine Comedy Нийл днес описва с усмивка като „времето, когато не знаех стойността на парите“. Той има предвид турнето, последвало краткия албум за любовта, в което обикаля Европа, съпровождан освен от групата и екипа си, от цял симфоничен оркестър. Надали обаче това да пееш песента на своя идол Make It Easy on Yourself в пълен аранжимент на живо има парична цена. Любопитен факт от турнето е, че в Германия The Divine Comedy подгряват Radiohead – вероятно най-голямата смяна на настроения в рамките на един концерт в историята на музиката.

Не се знае дали присъствието на Том Йорк е навело Нийл към по-мрачни мисли, но е факт, че следващият албум, Fin de Siècle, е много по-съзерцателен и угрижен. Макар на плочата да присъстват лекомислените Generation Sex и National Express (която се превръща в най-успешният му сингъл въобще), тонът е далеч по-замислен. Баладите са за изгубена или неосъществена любов, а не за намерена. The Certainty of Chance завършва с един от най-паметните монолози в историята на киното – този на Ален Кюни от La Dolce Vita. Желанието на Нийл за мир в родната му Ирландия е отразено в Sunrise, която все пак завършва албума с лъч светлина.

Сред феновете на албума е Роби Уилямс, който кани Нийл да работят заедно. Нийл записва беквокалите в историческата No Regrets. Друг негов почитател е Ян Тиерсен, с когото малко по-късно записват Les Jours Tristes, част от саундтрака на Amélie. В този период той записва дуети и с Том Джоунс и Уте Лемпер. Реализира и детската си мечта – свири на една сцена с REM. Успехът и популярността му са легитимирани със смяна на лейбъла – The Divine Comedy вече са част от каталога на EMI.

Нийл е уморен от цигулки, оркестри и лекомислен хумор. Става все по-отдръпнат и угрижен, отново си пуска дълга коса и зарязва костюмите. Търси нова посока в своя музикален път. Именно такава трябва да бъде Regeneration, издаден през 2001. За пръв път от десетилетие аранжиментите на Нийл са тези на стандартна алтернативна рок група, а не тези на камерен оркестър. Тонът на творбата е все така замислен, а звукът е съзнателно променен с избора на Найджъл Голдрич (Radiohead) за продуцент. Текстовете също са рязък завой спрямо досегашните – вместо закачливите остроумия за дамите и леките задявки с бивши гаджета, Нийл размишлява в стихове за същината на изкуството (Note to Self), неспособността да задържи каквото и да било между пръстите си (Lost Property) и агностицизма (Eye of the Needle). Да, това е непознатата страна на Нийл Хенън.

Тази рязка смяна на звука обаче остава недооценена от почитателите. Може би просто не са свикнали да получават нещо различно от това, което са очаквали. Това е моментът и в който Талбът официално напуска – това просто не е неговата музика. Като че ли това е моментът, в който Нийл ще последва стъпките на своя идол Скот Уокър, ще се вглъби още повече в себе си и ще твори също толкова вглъбена музика. Ще навлезе в своята музикална зрялост, ще бъде пълноценен член на елитарния кръг британски музиканти, които-

Всички тези размисли обаче са прекъснати от едно прекрасно събитие, което провокира нов рязък завой в творчеството на Нийл – ражда му се дъщеря, която го изпълва с абсолютно бащинско щастие. Той и семейството му се връщат обратно в Дъблин – „Не можех да понеса риска първите думи на дъщеря ми да са на кокни“. Там, подпомогнат отново от Талбът и още около стотина музиканти, той сътворява най-големият си шедьовър – Absent Friends.

Още с неговото завъртане е очевидно, че Нийл се е върнал към своя стар стил, и му е придал нов живот и зрелост. Откриващата заглавна песен всъщност е тост към липсващите негови приятели, сред които са Оскар Уайлд, Стийв МакКуин и кучето Лайка. Стилно и приповдигнато начало. Мелодиите в албума струят като в най-добрите оперети на Лехар, Калман и Щраус, съвършено подхождащи си с остроумията на Хенън, които макар и първоначално да предизвикват усмивка, дават и материал за размисъл. Всички песни в албума са първокласни, но Our Mutual Friend трябва да бъде ясно откроена.

В нея най-ясно личи как Нийл е съзрял достатъчно, за да развие идеите на своите идоли, а не просто да ги прилага. Съдържаща едва четири акорда (Cm/Eb, F, Bb/D, Eb) , ако не броим моста (в Gm), тя има съвършен аранжимент. Минимализмът на Майкъл Найман в четирите акорда е постепенно развит до бляскава и славна кода, която би могла да продължи цяла вечност, без някой да забележи. Текстът също е един от върховете на Нийл – история за случайна свалка, запознанство чрез общ приятел и преспиване на триъгълника у него. На другата сутрин обаче, лирическият герой e с главоболие и се опитва да открие тоалетната. За жалост е неприятно изненадан – „..but all I found was her, wrapped around another lover…” В този момент идва вероятно най-величественият punchline в съвременната музика – „No longer then / Is he our mutual friend!”. Остроумие и горчивина, поднесени с целия стил на ренесансово палацо. Затова и бих казал, че Our Mutual Friend е не просто най-добрата песен, която Нийл е правил, но и едно от най-великолепните камерни произведения въобще.

Последната песен в албума, Charmed Life, Нийл посвещава на дъщеря си. Трудно, и дори невъзможно е човек да остане безразличен към цялата любов, с която тя е изпълнена. Тя, както и целият албум, е прекрасно животоутвърждаващо преживяване, което оставя усмивка и топлина у слушателя.

Албумът е посрещнат топло както от публиката, така и от критиката. Последван е и от турне, което ни дава единственото (засега) концертно DVD на The Divine Comedy. Елегантно и прекрасно колкото самата музика, то трябва да влезе в тълковния речник като синоним на взаимна любов между изпълнител и публика.

Оттогава насам Нийл прави това в което е най-добър – интелигентна, остроумна и смислена музика. Вече съвсем спокойно може да погледне назад и да озаглави албум „Victory for the Comic Muse”. Вероятно ще остане в историята и като единственият музикант, дръзнал да направи концептуален албум за квинтесенциалния британски спорт (и непонятен за всички останали), крикет. Последната му творба пък носи заглавието Bang! Goes the Knighthood, в която в свой типичен стил се задява със световната икономическа криза, неспособността на днешната младеж да се изразява и алтернативните сексуални практики. Двадесет години след появата си на сцена, Нийл Хенън е далеч от това да бъде изчерпан, и никога не отегчава. Последното му, все още продължаващо турне е абсолютна противоположност на това, което е правил в миналото. Хенън свири сам на пиано, изпълнявайки акустични версии на своите песни. Без всички цигулки, оркестри и китари може би виждаме по-добре колко прекрасни са самите песни, а не обгръщащите ги аранжименти. А когато Нийл удари грешен акорд, няма никакво значение – „Какво пък, всички тук сме приятели.“

Нийл Хенън прави своя решителен избор и го отстоява до ден днешен. Доказвайки, че поп музиката може да бъде повече от безсмислени рими в прости мелодии, той всъщност илюстрира нещо много по-значимо. Това, че аристократизмът и благородството са достижими личностни качества, а не наследствено предаван ген. Светът без Нийл Хенън би бил безкрайно по-сив.

 

_____

 


Advertisements