Да ти донеса нещо за пиене докато чакаш?“ Не, това не е въпрос на майка ми, отправен сутрин. Нито реплика на близък приятел, комуто съм на гости. Всъщност, така се обърна към мен сервитьорка в кафе, която виждам за пръв път. И не ми направи особено впечатление.

Опитах всичко отсам откровената грубост. Изговарях курсива на учтивото местоимение и го обособявах с драматични паузи, поставях ударение на главната буква, акцентирах върху множественото число и повдигах вежди. Уви, всичко това не успя да възстанови откраднатото от отсрещната страна разстояние и да ни постави под знака на равенството на „Вие“. Затова и сега просто отвърнах с лекото раздразнение, от което не мога да се отърся, „Един чай, ако обичате.“

Не познавам тези хора, нали? А и не съм толкова известен, че да ме разпознават. Визуално отразявам всеки ден от почти двадесет и трите си години; очевидно е, че не ми говорят като на по-малък. Нито пък посещавам определено заведение достатъчно често, че да установя особено близък контакт с персонала. Защо тогава ме заговарят на „ти“? Толкова ли свойско излъчване имам към тях? До такава степен ли родителите им са пропуснали да ги възпитат в елементарна учтивост? Трябва ли да бъда с вратовръзка и ръкавели, за да я получа? Оставете дистанцията помежду ни, дами и господа, това е всичко, което имаме.

Излизам от блока и бегло кимам на жена, чието име не зная и към настоящия момент, но имам представа, че живее над нас. Наместо отсрещен поздрав обаче получавам агресивна тирада да съм бил спрял с моето „дрънчене“ („дрънча“ на клавишни), и че „нямало само мене да слушат“. Толкова съм втрещен от тази засада, че не успявам да отвърна нищо преди жената да ми обърне гръб, мърморейки грубости под носа си. Ах, госпожо с неизвестни за мен име и фамилия, не е като през годините да не съм търпял гръмовните нощи с „шопската салата“, с които Вашата нискокачествена уредба ме е удостоявала. Не е и като често неохотно да не ставам косвен свидетел на Вашите свади с, предполагам, най-близките Ви хора, с които взаимно си отправяте реплики, от които би се гордял всеки гумаджия на „Сточна гара“. Не, дори с всички тези непожелани от мен впечатления, аз бих разбрал Вашата молба. Ако всъщност беше молба. Не срещу съдържанието й роптая, а срещу нейната форма. И именно заради липсата на такава мога само да Ви пожелая кресчендите от асиметрични акорди да бъдат обратнопропорционални на Вашето здравословно състояние, а остинатите на моето „дрънчене“ да тревожат безспир Вашия сън.

Късно през нощта. Неприятният подтекст от дългите вечери винаги е прибирането с такси. Спирам произволна кола, казвам своята дестинация и се качвам на задната седалка диагонално на шофьора. Вероятността да ме заговори така е най-малка, но моята надежда пак остава в рамките на добрите пожелания. Тук дори не става дума за говорене на „Вие“. Бих искал просто сключеният помежду ни в устна форма договор за превоз да бъде изпълнен, без да получавам като неуговорена добавка подробните житейска история и философски възгледи на таксиджията, включващи в общия случай политическите формации („тия“, „ония“ или в по-редки случаи, „наште“), Държавна сигурност („Аз сички ги знам бе, ти за къв ме имаш.“), другите коли на пътя („Е па глей го тоя, Шумахер!“) и образователните несгоди („Ама то така е, кат’ не учйх…“). Ако пък в края на нашата одисея съм спечелил благоволението на шофьора с целенасочено гледане през прозореца, получавам и безценен житейски съвет: „Учи, че си’ебало майката, ей!“. Това пълноценно общуване обикновено ми струва пет лева. И вадейки банкнотата от портфейла, обикновено си мисля, че е трябвало да остана пò до късно, като тя допринесе за още едно малко.

Понякога пускам телевизора. Просто така, да видя новините докато вечерям. И бивам изумен от протокола и граматиката на министър-председателя: „Дянков, ти ми кажи…“; „Трайков, ти не трябваше…“. Въобще, как бих могъл да искам от персонал в заведение или шофьор на такси да спазват каквито и да било норми, след като самият премиер прави граматическа революция с всяка своя фраза? Наистина, като по-малки ни учеха, че в професионалните среди за да покажат добронамереност, хората биха могли да говорят на малки имена и същевременно на „Вие“. Вече по-зрял, понякога сам показно използвам този похват. Тук обаче нещата са диаметрално противоположни. Кой знае, вероятно Борисов се стреми да постигне същия ефект, но по свой си начин. А е твърде вероятно и просто да гледам телевизия твърде рядко, за да съм наясно с последната граматическа реформа на БАН.

„Какво се правиш? Хората просто искат да са дружелюбни.“, ще кажат раздразнено някои от вас. Но ще грешат. Защото тук „ти“ от говоренето на „ти“ не произлиза от „Ти си ми приятел“. То е извадено от контекста на „К’ъв си ти бе?“, „Знам те аз тебе!“ и „Ти ли бе?“. Не е трудно да се разчете в израженията и погледите на хората.

А моето хладно „Вие“, намекващо, че „Вие сте ми чужд“, е безкрайно по-уместно и коректно. От учтивост. От дистанция.

Advertisements