Господи Исусе! Знам, че всичко за мен е решено и каквото и да направя сега не ще може да заличи вече стореното, но, Боже, не мога да бъда отнесен към недрата на пъкъла без да се изповядам пред Теб. Знам, че разкаянието ми няма да донесе опрощение, и твоя слух, Господи, е всичко на което сега мога да се надявам. Помни смирението на грешника и не въвеждай другиго в изкушение.

Историята ми, Господи, започва в най-мрачната нощ на моя живот. Бях достигнал Твоята  възраст, Христе, и се бях провалил. Във всичко. Това бе моментът, в който осъзнах, че отсега нататък няма да има смисъл да се залъгвам какво ще постигна и какво ще направя с живота си, какъв ще бъда и докъде ще отида; че оттук нататък всичко ще бъде поглед назад, изпълнен със съжаление, а не взор напред, искрящ с надежда. Кариерата ми бе в постоянен застой и за мен бе очевидно, че няма да се изкача по-високо от това ниско стъпало в стълбицата; че никой не би ми го позволил. Жената, на която бях възложил всичките си очаквания и усилия за малкото щастие, с което даряваш всички ни, Боже, ме бе низвергнала. Да, бях се провалил. Бях се провалил не просто в собствената си жалка кариера или в посредствения си личен живот; бях се провалил напълно в това да бъда себе си. И никога нямаше да успея.

Тези мисли ме навестяваха във въпросната вечер преди дванадесет години, когато стоях буден в мъртвите часове, превит в леглото си в едностайния апартамент, който наемах в „Надежда“. Изнервен от невъзможността си да заспя, ставах и пушех на прозореца, загасях фаса си в перваза и го хвърлях навън, малка мъждукаща светлинка в непрогледната нощ, която изчезваше мигове след като я бях освободил; лягах отново и повтарях процеса. Дишах тежко и стисках своите очи в тиха безнадеждна ярост, надявайки се сънят да ме отнесе поне за няколко часа далеч от действителността. Наум ругаех Теб, Боже, защото това не се случваше, и мъчението ми се точеше с часове. Всяка секунда усещах как капчици лепкава пот се стичат по лицето ми, сливайки се със солта на безгласните ми сълзи. Едничките картини, които изникваха, щом затворех очи, бяха начини, по които да приключа със себе си. Това бе мрачна нощ, Господи. Нощ, създадена от Лукавия с едничката цел да манифестира своето предрешèно изкушение.

Отваряйки очи с намерението да погълна поредния облак никотин, на стола срещу леглото си видях седнал човек, който ме наблюдаваше с безизразно лице. Скочих на крака, крещейки към непознатия; исках му сметка кой е и заплашвах с полиция. Насреща ми той само се усмихваше и изчакваше да свърша със заканите си. Когато това стана, той се изправи, бавно закопча своето сако, и изрече с мек басов глас:

  ̶  Аз съм Дяволът, приятелю.

Разбира се, не повярвах, и приканих странника в стаята ми да престане със своите шеги. Той се намръщи, въздъхна и поклати глава. Мигом усетих как пространството около мен изчезва. Наместо познатите ми под, стени, таван и захабени мебели виждах само безмерна и пълна чернота. Бях сам в нищото, дори моят спътник бе изчезнал. Тогава усетих горещина – светкавична, плътна вълна от задушаваща топлина, която ме обви. Около мен вече не бе празно пространство, от всички страни се виеха високи огнени езици, доближавайки ме, без да ме докосват. Чувах невъобразими звуци, които не бих могъл да опиша дори като стенанията на милиони душѝ. Картината на този ад бе завършена от натрапчивата миризма на изгоряло месо и мърша.

Всичко това продължи едва секунда. Нямах време да осъзная случилото се, когато отново стоях в малката си стая, озадачен, а срещу мен непознатият.

 ̶  Никой не ми вярва отначало. Затова трябва да съм подготвил решително доказателство, не смятате ли, приятелю? Между впрочем, дали са ми много имена – Мефистофел, Дявол, Велзевул, Сатана, Демон… Но наистина бих предпочел да ме наричате Лукави, като че ли най-много ми приляга.

Моят смут бе всеобхватен – това създание ме бе превело за мигове през преизподнята, която повеляваше, а сега стоеше любезно срещу ми и ми говореше на „Вие“. Чак сега се спрях върху неговата външност – той бе висок, слаб, с издължено, продълговато лице и прилежно оформена заострена брада; бе облечен в строг тесен черен костюм, който би могъл да бъде от което и да е десетилетие на миналия век; носеше бяла риза и старовремска червена връзка, вързана по турски. Бях озадачен и ужасът от скорошното ми пътешествие не бе преминал, така че всичко, което успях да смотолевя бе:

̶    Защо… сте дошъл?

Лукавият леко повдигна глава, погледна ме озадачено и с леко недоумение отвърна:

̶    Но приятелю… разбира се, че за душата Ви.

Ситуацията постепенно ми се избистри. Лукавият бе избрал най-подходящия момент, в който да ме откупи – бях стигнал абсолютното дъно. Мигом прецених, че впоследствие така или иначе ще го последвам, тъй че го поканих да седне и се подготвих да проведа най-любезните преговори, в които съм участвал.

Чак сега забелязах, че моят гост възприемаше какъвто образ пожелае. Тялото му не бе статично, заключено в своята форма, а бе в постоянна метаморфоза. Когато се усмихваше, устните и лицето му се удължаваха и брадата му добиваше остър връх; щом се смръщеше, веждите му се сгъстяваха, кожата му ставаше гладко избръсната, устните му се стесняваха и присвиваха. Очите му следваха неговите настроения – техният отенък непрекъснато се менеше – от топлите тъмни оранжеви и златисти нюанси, когато бяхме в съгласие, до вледеняващите пулсиращи сини брилянти, които се взираха в мен, когато изразявах недоволство. Но нищо не бе тъй смразяващо, както съвършеното черно, което те възприеха, когато той в цялата си сериозност и тържественост положи подписа си върху изготвеното съглашение.

Фауст бе продал душата си за абсолютно познание. Аз бях много по-скромен, Господи – исках просто нещата, в който се бях провалил. Лукавият съчувствено ме изслуша, пишейки договора с перодръжка върху пергамент – както сам сподели, за правдоподобност. Когато чу, че срещу душата си исках и низвержението ми да бъде преобърнато във възвисение, той повдигна вежди и въпросително отбеляза:

̶   Приятелю, нужно ли е да назоваваме една жена в договора? Предвид другите клаузи, това ще се случи от само себе си.

Настоях, описвайки колко много значеше тя за мен. Сега знам, Господи, че излъгах. Излъгах Лукавия в опит да се излъжа сам, че се продавам не за себе си, а за някого другиго. Исках да си внуша благороден мотив за своето падение, да облека низостта си в ангелска туника. Тогава успях да заблудя себе си, но не и Лукавия.

̶  Е, нека бъде така, щом искате… Предполагам, че една подклауза не би навредила…

Нямахме други разминавания, дори за срока в който трябваше да пропадна в недрата на преизподнята. Дванадесет години ми се сториха разумно време, в което можех да постигна всичко и да изпитам всички земни наслади. След като положи своя подпис, Лукавия стисна ръката ми и излезе през вратата на стаята ми. Изчезна без да отвори входната.

***

На другата сутрин се събудих със странно усещане. Не знаех какво се е случило и дали не си бях въобразил всичко това, или пък не бе просто чудат сън. Внимателно огледах стаята си, но не забелязах никакви следи от предполагаемия посетител. Вероятно искайки да не повярвам на собствената си мерзост, заключих снощния епизод за години напред като странен сън. Никому не казах и дума за това.

Успехът ми не бе мигновен. Той бе така плавен и неусетен, простирайки се върху месеци, че в неговата крайна фаза вече бях забравил за разговора със среднощния си посетител. Девет месеца след съдбоносната вечер бях уважаван човек с положение и месторабота на жълтите павета. За свое удобство се преместих недалеч от там. Ежедневният ми път за работа приличаше на сцена от „Вълшебникът от Оз“.

Лукавият бе прав. Не бе необходимо жената да бъде клауза от договора. Разбира се, като създание с нюх към успеха не след дълго тя дойде при мен, при това с намерението да се застои. Чистата истина обаче е, че тя ми омръзна. Да, Господи, моето самозалъгване относно мотивите, с които продадох душата си, бе само суета. Романът не продължи повече от няколко месеца, след което последваха други идентични.

В тези дванадесет години, Боже, престъпването на смъртни грехове се превърна в мое ежедневие. Това не се случи изведнъж, като гмуркане в разврата; ако това бе станало рязко, щях да се отвратя. Напротив, постепенно с издигането ми в социалната стълбица се научавах да затварям очите си за едни неща и да отварям сетивата си за други. Като неопитен плувец, който малко по малко навлиза в морето, но веднъж изгубил почва под краката си никога не би могъл да си я възвърне.

О, Господи, защо твоите изкушения са тъй прекрасни и така невъзможно прелъстителни? Дори сега, знаейки тяхната ненавистна същина, почти вкусвам тяхната сладост. Прости ми, Боже, но не мога да се разкая искрено. Вината ти са твърде прелестно опиващи за да ги отрека; плътта е твърде удовлетворяваща, за да я отхвърля. Не, Христе, пред теб съм искрен – дванадесетте години на разврат и охолство бяха най-прекрасното нещо, което съм изживявал!

За пръв път техният завършек предвкусих преди девет месеца. Отивайки сутрин на работа, забелязах, че някои от паветата наместо своя обичаен златист отенък са тъмночервени, почти морави. Макар това първоначално да ми направи впечатление, не обърнах голямо внимание на този факт, мислейки си, че са оцветени поради поредната рекламна кампания, която съм изпуснал.

Едва няколко седмици по-късно, вървейки с мой колега връз тях, осъзнах значимостта на тази промяна. Когато отбелязах, че новият цвят на паветата е любопитен, той ме погледна странно и ме попита какво имам предвид. След разгорещен спор и допитване до минувачи, разбрах, че някои от паветата са морави за мен, но за всички останали те са останали златистия подарък за княжеската сватба.

Първоначално подсъзнателно не исках да осъзная истинската причина за това, Господи. Макар че бях преминал всички офталмологични изследвания без най-малката забележка от страна на лекарите, и въпреки че десетки пъти бях разчитал цифрите, образувани от цветни петна на профилактични прегледи, се вкопчих в натрапчивата идея, че имам рядка форма на далтонизъм, която изкривява цвета на паветата.

Говорих и убеждавах дузина лекари, Христе, карах ги да търсят из дебелите книги с редки случаи за подобен на моя, крещях и ги ругаех за собствената им некомпетентност, но получавах единствено негативни отговори и съвет да се посъветвам с психиатър. Тогава погледнах и отвъд границите на страдалческата ни родина, тънеща в неграмотност и насилвана от мъчители като мен; отчаяно търсех някой, който ще потвърди с медицински изрази последната подсъзнателна преграда пред спомена за моето падение.

В деня преди поредния полет до следната столица, в която трябваше да срещна предполагаем авторитет за своето зрително състояние, съзрях смразяваща гледка. Червените павета вече не бяха произволни точки в златистата тъкан – те образуваха фигура. Огромният, ухилен образ на моя някогашен среднощен посетител, изграден от стотиците малки правоъгълници, предвещаващи моя крах; тези на очите му пулсирайки в своята бледоморава багра.

Знам, Господи, че Лукавия бе искал да напомни за себе си без да ми даде и зрънце надежда, нито и най-пренебрежимата възможност за самозаблуда. Неговият образ, манифестиран тъй показно върху десетките метри бе имал целта да ме смрази от уплах, да изкрещи в ухото ми, че часът, в който ще се присъединя към неговото подземно царство, е близо, и че не бих могъл да направя каквото и да било за да го избегна.

Да, Боже, той постигна всяка от тези свои цели за части от секундата. Мигом си спомних онази мрачна и безнадеждна нощ преди дванадесет години, когато Лукавия влезе непоканен в дома ми за да придобие полагащото му се. Пред очите ми изникна нашето съглашение, с всяка негова клауза и подклауза, неговите архаични правопис и словоред, неговата педантична пунктуация, моят автентичен подпис. Лукавия бе изпълнил своите задължения с мълчалива безукорност, сега очакваше от мен същото. И колкото и да исках да приложа някой от заобиколните похвати – които ми се отдаваха така добре! – с който да го измамя, Христе, знаех, че съм съвършено безсилен.

От този момент нататък се чувствах напълно прекършен. Суетата на довчерашните ми удоволствия вече не можеше да ме теши и да затваря очите ми за приближаващата бездна. При лекомислените подмятания на своите колеги, които преди предизвикваха смеха ми, ставах крайно раздразнителен и ги нападах с цялото си словесно безсилие. Това ми поведение не бе толерирано дълго и няколко дни по-късно бях посъветван да изляза в отпуск.

***

Оттогава насам стоя заключен в стаята си с изглед към паветата, стоя на перваза и наблюдавам стотиците цветни комбинации, с които нявгашният ми посетител напомня за себе си. Ако преди фигурите се образуваха от червените правоъгълници в златистата тъкан, то сега те са жълти в моравото море. Понякога фигурите образуват неприлични думи и знаци, грубо подигравайки се с моята съдба; понякога те показват огнените езици, които трябва да ме обгърнат навеки; понякога виждам формата на бесило, подканващо ме да изпреваря своята участ. Не, Лукави, ще получите само и единствено уговореното в съглашението, нито секунда по-рано от уречения час.

Понякога той се опитва да ме подмами и явявайки се лично. Произволни минувачи се обръщат към мен, мигом съзирам как техните обикновени в своята различност лица се преобразуват в неговото, в неговия единствен и истински образ. Студените, съвършено сиви очи без какъвто и да било цвят; грубата, черна брада на злостен сатир; безизразната широка усмивка и жълтите зъби отвъд нея; едва забележимите два рога обърнати назад измежду къдравата му коса. Той няма нужда от премяна за мен. Заел е облика, който ще наблюдавам смирен в своята безнадеждност навеки.

И всички тези минувачи, взиращи се осъдително в лицето ми! Кои сте вие, мними мои съдници! Нима това, че разпознавате моя лик ви дава право да ме съдите? Какво знаете вие за моите грехове и моите съглашения? Вие ли ще бъдете мои съдник, произволни господине, Вие, който всеки ден обявявате търг за своята душа, на който никой не се отзовава? Или пък Вие, госпожице с ориенталски дрехи, ежедневно компенсирайки липсата на душевност, която да продадете, с най-старата материална сделка? Вие ли, жалки лицемери, които хвърляте камъни, но вътрешно изпитвате най-първична завист и при първа възможност бихте сложили подписа си под съглашение като моето, без дори да прочетете условията? Нещастни, окаяни актьори, нима смятате, че дори за миг залъгвате когото и да било, още повече себе си? Нима–

Прости ми, Христе, за тези словоблудства! Гневът и гордостта ми оправдават мястото, което ще заема във вечността, и сега усещам, как то не би било различно и без подписа ми върху предложението на Лукавия. Дори в настоящия момент усещам в себе си скверната мисъл, че съм печеливш от нашата сделка. Не, Господи, краят ми е достатъчно видим, за да спра със самозаблудата – никога не бих бил достоен за Твоята обител.

***

Часът е мъртъв. Не виждам смисъл от своето будуване на прозореца, затова слизам долу, в моя личен ад, разграфен в морави, пулсиращи правоъгълници. Всичко е обвито от мириса на сяра и червения пушек, отразяващ павираното море. Само камбанарията на Невски е видима в далечината, като далечен златист мираж. Знам, Господи, че когато нейните камбани секнат своя звън, отброяващ последния ми мъртъв час измежду живите, ще изпълня своето задължение към Лукавия. Чуй моята единствена, последна, безгласна молитва. Слава Тебе, Господи! Слава Тебе, Господи! Слава Тебе, Господи! Слава Тебе–

Advertisements