“Не искам да повторя своята невинност. Искам удоволствието да я изгубя отново.“

Именно за този цитат от Скот Фицджералд се сещам, гледайки британската лента от 2009 An Education. Следвайки традицията на класическите образци на bildungsroman като Sons and Lovers, This Side of Paradise, и, най-вече, The Catcher in the Rye; и опирайки се на повлияните от тях филми като Metropolitan, Rushmore и Almost Famous, An Education по очарователен и интригуващ начин ни представя универсалната тема за съзряването.

Историята следва шестнадесетгодишната гимназистка Джени (съвсем правдоподобно изиграна от Кери Мълиган, тогава на 23), която има трудности с вписването в обществото. В силно консервативното британско общество в началото на 60те години,  същото, което Пинк Флойд ще съкрушат в своята историческа Стена. Просто защото Джени е твърде изключителна, остроумна и неконформистична за него. Наместо изучаваните в училище архаични викториански романи и творби на латински, тя би предпочела да чете господата Сартр и Камю, да слуша мосю Брел и мадам Пиаф на своя грамофон, и да изразява своето несъгласие със света, пушейки цигара. Разбира се, във време, в което последното изразява бунт, а не конформизъм. Тя обаче успява да съчетае всички тези интереси с училищните изисквания, които ще й позволят да изпълни волята на родителите си и да бъде приета в Оксфорд, измъквайки се от еднообразния свят на нискоквалифициран труд в Източен Лондон. Джени приема своите задължения за даденост до момента в който по случайност не се запознава с мъж, въплъщаващ в себе си нейните наклонности – чаровен, интелигентен, остроумен и културен. Чрез него тя се докосва до света на стойностните концерти, изисканите джаз клубове, ценителските вечери и вълнуващите екскурзии.

Така очертавайки основните сюжетни линии и конфликти, надали е трудно човек да се досети за тяхното развитие и развръзка. Просто защото са били правени десетки пъти преди. Това, което отличава An Education от подобните на него обаче, е неговата дълбочина. Сценарият умело бяга от стереотипите, представяйки ни истински, многопластови персонажи. Така например бащата на Джени не е просто обикновен дъртак, който не разбира други освен плоските шеги и никога не е ходил на концерт – той също така е и безкрайно загрижен родител, искащ да избави детето си от усилието, което е принуден да полага ежедневно за да издържа семейството си. Дори второстепенните персонажи са щриховани в детайл – Оливия Уилямс прави донякъде тъжно (просто заради възрастта) продължение на ролята си от Rushmore, играейки застаряващата класна на Джени, също толкова интелигентна, остроумна и образована, но претърпяла провал. Ема Томпсън очевидно вече се чувства комфортно, играейки жени на своята възраст, в случая строго фригидната директорка на училището. А един анонимен симпатяга ни разсмива, бидейки неловкият ухажор-връстник на Джени, и съответно контрапункт на зрелия играч.

Всички тези детайли са акцентирани не само от първокласното изпълнение на актьорите, но и от великолепния диалог. Филмът е почти театрален в това отношение, разчитайки именно на думите да придадат смисъл на образа. Те са нюансирани, остроумни, разсмиващи и провокиращи размисъл едновременно. Въобще… So delightfully British!

В подобен тип филми щастливият край е неизбежен. Достойнство на режисуратана Лоне Шерфиг е, че той не стои като кръпка, целяща да удовлетвори масовия зрител, а като логичен завършек на тийнейджърските търсения. Изкупление за греховете на младостта, които всеки извършва по пътя си към съзряването.

Щастливо обстоятелство е, че филмът е успешен – той донася на създателите си три номинации за Оскар (сред които най-добър филм и най-добра главна женска роля) , както и в пъти повече приходи. Но по-важно е, че An Education ни учи, без да поучава. И ни оставя с усмивка.

Advertisements