76 убити. Десетки ранени. Тази стряскаща равносметка на събитията от 22 юли трябва да ни накара да погледнем трезво на тенденция, която Европа често обича да скрива под килима – възхода на десния екстремизъм.

За жалост крайнодесните идеи имат традиции на Континента. Като такива, в годините след войната те винаги са имали формации и структури с варираща степен на подкрепа и легалност. В последното десетилетие те напомниха за себе си пред европейските урни, печелейки стабилно парламентарно представителство и позиции в демокрации като Холандия, Австрия, Норвегия, Дания, Швеция, Финландия. Това позволи на тези политически формации в много страни да подкрепят правителства на малцинството, по този начин държейки управляващите като постоянен заложник на анти-имиграционната реторика. Дори някои лидери на по-умерени формации, искащи да привлекат крайно настроения електорат възприеха част от тези възгледи. Резултатите от тези процеси са очевидни – не харесваме чужденци, особено мюсюлмани или хора с по-тъмен цвят на кожата. Не искаме да строят храмовете си тук. Не искаме да слушаме техния език, нито пък да ги допускаме в своя ексклузивен клуб.

Обикновено подобни възгледи остават само намеци, особено от партии на власт, но понякога, когато щетите няма да засегнат прекалено много хора, се стига и до действия. Ограничени, но с крайно мащабно медийно представяне. Забраната за носене на пълно пълно покритие от жени-мюсюлмани, обхващаща според експерти не повече от няколкостотин жени в цяла Франция и Белгия, в последната година периодично е гореща новина. При всяко придвижване на проектозакона между двете камари и по пътя към неговото приемане. Репатрирането на български и румънски роми, всъщност обхващащо нищожна част от тази етническа група на френска територия, бе отразено като съвременно велико (обратно) преселение. Щом става дума за омая на електората, някои лидери са склонни дори да погазят и една от основните свободи на Съюза.

Тези тенденции, разбира се, не са пряко свързани с трагичната смърт на десетки жертви миналата седмица. Не Герт Вилдерс или Никола Саркози са накарали помрачения Брейвик с години внимателно да планира и изпълни своето дело. Но колкото и крайнодесните лидери да се дистанцират от подобни действия пост фактум, те носят отговорност за това, че са създали среда, в каквато подобен акт изглежда възможен и обясним. Между манифеста на Брейвик, подробно изложен на около 1500 страници, и крайнодясната идеология със сигурност има допирни точки. Няма съмнение, че оправдава своето насилие с призив към традиционните християнски/национални/норвежки ценности, както и че фразата „земята на нашите бащи“ фигурира често. Дори по-голяма вина, разбира се, носят и управляващите в Европа, които съвсем съзнателно предпочетоха да толерират подобна реторика на омразата, вместо да се опитат да потиснат и обърнат тези тенденции, с риск за собствената им популярност.

Периферното ни местоположение в Европа в случая не бива да ни успокоява – в България тази тенденция е ужасно крещяща. Разбира се, не срещу чужденците е насочен националният ни шовинизъм – те са твърде малко, а срещу български граждани от турски произход, както и срещу и роми. Какво като са живели векове по тези земи. Какво като едните ежедневно се тровят по тютюневите насаждения. Какво като никое правителство не е направило ефективни стъпки към пълноценната интеграция на другите. Защо не покажем своето отношение под стихове на Ботев, революционни песни и развяващи се трибагреници.

Моделът тук е очевиден – „Атака“ възприема гневните викове срещу малцинствата, печелейки подкрепата на по-неразсъдливите, и със своите дузина депутати поддържа ГЕРБ на власт. Които, от своя страна, често без елементарно предвиждане понякога възприемат част от аргументите на своите ортаци. Така се създадоха изкуствени проблеми като въпроса с новините на турски език, шумът от високоговорителите на джамията Баня Баши; псевдотермините „циганизация“ и „турцизация“; апокалиптичните демографски прогнози.

В подобна среда лесно предвидим бе сблъсъкът пред Баня Баши на религиозна основа. Още повече, че това не бе първият абсолютно ненужен псевдо протест на това място. Очевидният риск от насилие обаче неколкократно бе пренебрегван от Столична община (естествено, доминирана от ГЕРБ), и в България за пръв път от повече от двадесет години се случи междуетнически сблъсък. За щастие, той се размина без жертви, но трябва да ни накара да се замислим. Защото насилието поражда единствено ответно насилие. Инициативата за оставяне на цвете пред джамията бе похвална, но тя не е достатъчна. Гражданското общество е коректив на държавата, но то не я представлява. Половинчатото порицание на премиера не е адекватна реакция в подобен случай. Просто защото има и по-ценни неща от това да разчиташ на абсолютно мнозинство в парламента, и етническият мир със сигурност е едно от тях. А конкретният конфликт има дълга история – не е нужно да се връщаме до Балканската война за да си спомним, че в България през осемдесетте години има тероризъм. И това със сигурност не е време, което искаме да повторим.

В последните години често чуваме думата „популизъм“. Но тя не е точна. Да кажеш на хората това, което искат да чуят, да послъжеш малко с цифрите, да обещаеш малко повече, отколкото е реално изпълнимо… това е популизъм. Когато изкарваш на показ хорската омраза, когато я подклаждаш с дългогодишни тлеещи конфликти, когато търсиш и използваш низките страсти на обикновения човек за свой личен, безскрупулен политически дивидент… Това е демагогия.

Advertisements