It’s the farthest place I’ve ever been, it’s a new frontier for me.

Дейвид Силвиън за втори пореден път започва творба с тази фраза, и тя отново въплъщава истината. Died in the Wool е замислен като вариации върху предишния Manafon, но метаморфозата, която са претърпели песните е толкова радикална и впечатляваща, че новият албум е самостоятелно и завършено произведение сам по себе си, без непременно да извиква каквито и да било сравнения.

Силвиън принадлежи към тесния и елитарен кръг на творци, загърбили поп славата за високото изкуство. Подобно на своя творчески събрат Скот Уокър, той плавно се разделя с имиджа на ню уейв икона на популярната през 80те група Japan, за да реализира все по-абстрактната си музикална визия в своята богата солова кариера. Последната стъпка в този път е абсолютно спонтанната джазова импровизация Manafon, която достига освободеността на новатори като Стравински и Шонберг. Да, човекът, изпял Adolescent Sex в началото на своята кариера, днес може да бъде сравняван само с класически композитори.

Именно освободеността на произведенията в Manafon ги прави изключително привлекателни за преработка, какъвто е и оригиналният замисъл на Силвиън. Той обаче умело избягва опасността от простото ремиксиране и преопаковане на песните като събира нов колектив от музиканти-съмишленици за преобразяването на песните, сред които се откроява авангардния японски композитор, отговорен за оркестрациите Дай Фуждикура (при това далеч не само заради името си). Именно оркестрациите са ключът към разбирането на албума, и нишката, с която той може да бъде разплетен. Недостъпността на Manafon и абсолютно импровизираните вокални линии на Силвиън тук са вкарани в, макар и бегла и атонална, оркестрална рамка, която дава на слушателя възможност да вникне (относително) по-лесно в творбата. Петте песни, които произхождат от Manafon са преаранжирани почти до неузнаваемост – на практика единствено вокалите са запазени в своя първоначален вид. Аранжиментите са забележителни не само заради елегантните си оркестрации – всяка бегла линия на саксофон идва точно на място, а леката и почти неусетна електроника придава допълнителна дълбочина на албума. Това не е новост за Силвиън, но всеки малък шум в отпуснатия бийт е на своето точно място, като усещането за това се наслагва с всяко слушане. Макар да е предимно акустичен албум, Died in the Wool е пример за това какво трябва да бъдат качествен звук и миксиране през 2011.

Първоначалната концепция на Силвиън еволюира – Died in the Wool включва и пет нови песни, освен вариациите върху предишни произведения. Творецът отдава почит на едно от своите големи влияния като поет, Емили Дикинсън, претворявайки в музика две от нейните красиви поеми – I should not dare и A certain slant of light. В тях се откроява по-ортодоксално разбиране за музиката, като атоналността отстъпва на хармонията – чудесен начин слушателят да бъде въвлечен в сложната тъкан на цялостното произведение. Самият звук тук обаче е по-авангарден и електронен от всякога, което само внася допълнителна дълбочина към иначе непосредствените мелодии на тези песни.

С Died in the Wool Силвиън доказва, че върви само напред по пътя си на творец. Макар и взимайки някои от своите предишни творби, той ги преобразява така всецяло, че те стават авангард за самите себе си. Силвиън постига безукорно своята цел – отвежда ни до ръба на музиката. Отново.

През 2011 се случиха премного музикални събития, също както и излязоха чудесни албуми. Макар и да има далеч по-успешни, популярни и шумни такива, Силвиън е от друга вселена. Died in the Wool е високо изкуство.

Advertisements