Вчера беше твоят юбилей. Не мисля, че някой го отбеляза. Нямаше шумни изказвания като тези за показните патриарси, никой не се възползва от възможността да се отърка в далечното отражение на твоите слава и сплин. Ти не остави потомство, а имената на всички, с които дружеше, са отдавна забравени, или са нищо незначещи букви в твоите биографии. Опасявам се, че е твърде вероятно днес да съм твоят най-близък човек.

Чувал бях името ти – изискват от днешните даскали да ни го казват – и преди, но не се запознах с теб преди да бъда на седемнадесет. Прочетох всички твои стихове, поместени в учебната книга, дори тези, които не подлежаха на обсъждане в клас. Не ги разбирах. Може би ги чувствах, и със сигурност ги чувах. Никога преди и рядко след това не ми се случи тъй бързо и непосредствено музиката да струи в и от мен, твърде вероятно е ти сам да бе сложил акордите и нотите в междуредията, и просто никой дотогава да не ги бе забелязал. Песенната форма дойде светкавично от само себе си – бързах да запиша всяка идея, която редовете ти вдъхновяваха. Сега съжалявам, че от свян и срамежливост – нещо, немислимо за днешния Аз – оставих два от най-красивите ти стиха извън окончателния си замисъл. Сред тях, днес добре разбирам, бе и най-великолепния стих написан на нашия език, „Жъртвоприношение“, който възвисява младия, често суров български език до медноструйното съвършенство на френския, езикът на Бодлер и Маларме.

Тези песни не ме напуснаха със своя запис, колкото непосредствен, толкова и несъвършен. С години в ума си избистрям техните детайли, с далечната мисъл някога музикалната им форма да приляга напълно на тяхното стилистично съвършенство. Те се преобразуваха в мен, и всеки път щом излязат изпод пръстите ми на клавиши в страна тъй маргинална като моите копнежи, усещам как са отрасли с мен, години след като се загнездиха в съзнанието ми.

Днес ми се струва, че разбирам поезията ти. Мисля също така, че я познавам. Като че ли брънката, която ни свързва става все по-силна и неделима. Все по-малко вярвам в традиционните схващания за времето и неговото линейно течение. Въпреки че ни разделя век, имам чувството, че те познавам, че те повтарям. Черпя от твоята увековечена памет, четейки строфите ти, които прилежно пасват в пъзела на моето себепознание. Влиянието ти не е еднопосочно – аз видоизменям написаното от теб и схващането за него със своите звуци; надявам се само някога да успея да въплътя в музикална материя това, което се рее в ума ми денем и в съзнанието ми насън.

Отиде на война по собствена воля, но никой не възпя твоя подвиг. Ти сам направи всичко по силите си за да обезславиш войната, в която погина. Другите дезертираха от фронта, ти сам избяга от живота; нищо освен твоя ужасяващ, първичен страх от живота – от живия живот; от живота, който се живее и не се описва в стихове – не те накара с широкия си почерк да впишеш своето име в списъка с доброволци. Отдаде това, което никога не успя да овладееш за идея, в която никога не бе вярвал. И макар саможертвата да бе като на Ботев, никой не я митологизира.

И сам не се виждаше в този гръмогласен пантеон, нали? Надали щеше да се съгласиш с когото и да било от другите на този дребнав Олимп дори за ред от чистото изкуство, което ти извлече – и преживе те те поучаваха с назидателен тон. И какво ли толкова загуби – 125 години след първия плач няма звън на фанфари и салюти, макар да ги заслужи, а просто няколко виртуални новоредия. Но ти постигна своето – и това е достатъчно.

Advertisements