Има истории, твърде ужасни за разказване. Такива, които вадят на показ първичното, животинското, кривото и перверзното у човека; които от срам и смущение по-скоро бихме желали да забравим, отколкото да предадем. И все пак, това познание не остава неизказано – в самозалъгващ порив ние сме претворили себе си във върколаци и вампири, в нимфи и фавни, в еднорози, архангели и таласъми; придали сме им чертите, които таим в себе си, и мислим, че така разказани, тези истории не се отразяват повече върху нас. Придаваме им изкуствен оптимизъм, рамкираме ги в приличие, и с тях забавляваме децата си – това са просто приказки. И все пак какво се случва, когато някой се опита да проследи обратно тази нишка, да вземе приказката от детската книжка, по силуета на липсващите парчета от пъзела да вмъкне отрязъците неизказан фройдизъм, и да стигне до чертите на човешкия първообраз?

Именно това прави по блестящ начин Жан Кокто в своя приказен шедьовър от 1946, „Красавицата и Звяра“. Всички толкова сме се прехласвали по пъстрата анимация, очарователните човекоподобни фигури и славните песни от адаптацията на Дисни, че когато Кокто пред нас постява очевидното, не можем да се отърсим от рисувания предразсъдък и да възприемем напълно това, което се случва.

А очевидното е следното – „Красавицата и Звяра“ е в своята същност дълбоко сексуална история, която трябва да се въведе в благоприлични рамки, преди да се разкаже на децата. Това разбира се не значи, че филмът на Кокто е извратена порнография – дори да бе искал, никога не би могъл да направи подобно нещо през 1946. Но в сценария и диалога той е вложил онези намеци и двусмислици, които правят от тази версия филм, който може да бъде гледан от всички, но разбран само от възрастните.

Филмът главно противопоставя две картини – тази на провинциалното ежедневие в ранния Ренесанс, и тази на тайнствения свят във владението на Звяра. В истинския живот Красавицата е обикновена буржоа, принудена да върши къщна работа, която понася с усмивка. „Дори паркетът иска да бъде Ваше огледало“, ѝ казва нейният ухажор, когато вижда как лицето ѝ се отразява в почистения под. Но този живот е скучен, муден, еднообразен – Кокто го моделира върху стила на старите холандски майстори, художници като Вермеер, които ще работят години върху портрет на млекарка, която отлива мляко в съд. Тези художници, чиито творби са толкова отегчителни, че бързо ще погледнете къде в музея има експонати с век-два по-нови.

На тези еднообразие и тесногръдие Кокто противопоставя един от най-приказните светове, които са пресъздавани на екран. Нещо повече, той не попада в каквато и да било клиширана представа за приказност, още по-малко в тази на Дисни, а е естетизиран по наистина уникален начин, неподражаван оттогава насам. Пространството във владението на Звяра е проекция на неговия вътрешен свят – той контролира всичко в него, дори времето, деня и нощта. Това е пресъздадено чрез изключителни ефекти – разбира се не технически, тъй като в този период това не е до такава степен възможно, а изключителни в своята идейност. Така наместо човекоподобни свещници, часовници и мебели, в света на Кокто има ръце, които държат канделабри, отварят врати и обслужват хранещия се, а бюстовете и статуите се движат и наблюдават присъстващите. Пространството е химера, която може да се движи около Красавицата, а бляскавите костюми и накити могат да се материализират дори с една сричка или поглед на Звяра.

Красавицата сама отива в неговото владение (на вълшебен бял кон, традиционна алюзия към съня), но абсурдната любовна история на Дисни се разгражда от представата на зрителя още с първата среща. Тук виждаме изострено фройдистка игра на превъзходство, в която ролите често се сменят, също както и причиняващият жестокости. „Вие ме галите както се гали животно“, забелязва звярът в една от покъртителните сцени. „Но Вие сте животно!“, отвръща безжалостно Красавицата. В друга сцена виждаме как Звяра буквално изгаря от страст пред вратата ѝ, последвано от неговото безумно извинение „Простете, че съм звяр“. Тази история е точно толкова дълбока, зряла и изкривена, колкото бихме желали да погледнем.

Костюмите и сценографията заслужават специално внимание, макар че вече бяха споменати. Дрехите са силно повлияни от испанския ренесанс, и изобилстват от бижута и накити по тях. За щастие, в новореставрираната HD версия, всеки техен отблясък е ясно отличим, което допринася за сюрреалната атмосфера на тези сцени. Над всичко обаче е гримът на Звяра. Всъщност, това не е грим, нито маска – всеки косъм по лицето на Звяра е ръчно добавян върху изражението на Жан Маре, и дори върху клепачите на очите. По-късно той споделя, че махането на тези косми му е причинявало огромна болка, но стоически е издържал в името на изкуството на Кокто. Нито за съвременниците, нито за нас е тайна, че двамата са били обратна двойка – и Маре наистина влага всичко от себе си във всяка сцена и във всяко космато движение на своите скули. Всъщност това е, което остава. Сцените със Звяра са колкото отблъскващи заради стряскащата му външност – дори днес появяванията му пред Красавицата и баща ѝ спират дъха – толкова и красиви заради преливащия детайл, който е концентриран в тях.

Маре всъщност играе тройна роля – Звяра, Авенан (ухажора), и, в последните няколко минути от филма, принца. Но всички помнят Звяра. Едва ли някога преди или след това в киното, дори и при немите филми, един сведен поглед или потреперване на устните са значели толкова много. Жозет Де, от своя страна, е прекрасната вечно двусмислена Красавица, която редува изражение на безкрайна струяща топлота с това на хладна императрица, често дори в същата сцена. В своите пищни костюми тя често наподобява някои от сфинксовете на художниците-прерафаелити.

Но никаква дисекция на филма и никое негово описание не могат да предадат неговата атмосфера. Просто защото Кокто е създал нещо изцяло свое, нещо неподражаващо на никого в своята естетика. Затова и „Красавицата и Звяра“ е един неповторим сън, по-близко от който надали някога ще бъдем до света на фантастичното.

____

Половин столетие по-късно, лентата вдъхновява композитора-минималист Филип Глас да напише опера. Фразите в нея са съвършено съгласувани с филма, а скорошните му издания на DVD и Blu-Ray съдържат опцията той да бъде видян с идеално синхронизираната опера. Това отваря изцяло нова страна, и е само по себе си неповторимо.

Advertisements