Намериха ги в парка на Семинарията. Ранобудният протодякон, който сънливо се насочваше към духовното средище в религиозен уплах не можа да сдържи неколкократно нарушение на Третата Божа заповед, прошепвайки „Исусе Христе!“ докато се кръстеше. Гледката, която в мрачните сини краски на ранното утро се яви пред него предразполагаше милост свише за този грях.

На заскрежената от ранната пролет трева лежаха седем млади момичета; седем голи, мъртви, бледосини тела. От страната на сърцето на всяка от тях бе бликнала дебела виолетово-черна струя кръв, образувайки съсирени локви до телата им. Клепките им не бяха затворени – празните, блуждаещи погледи се рееха в произволна точка от пространството, сякаш уплашено търсеха изход от последния си зловещ сън.

Но още по-стряскащ бе мъжът, клекнал до тях. Висок, с къса къдрава коса и почти ориенталска брада, блестящ в тъмното сив поглед и без дрехи, той галеше мъртвите тела до себе си, без да дава вид, че осъзнава какво се случва извън този смъртен седмоъгълник. Вперил поглед в мъртвите момичета, той издаваше тихи, меки мъркащи звуци, наподобяващи тези на огромна хищна котка от безмерната северна степ.

Няколко минути трябваха на протодякона за да се опомни и да потърси помощ. Въпреки неговата мудна и наплашена реакция, мъжът не се бе отдалечил когато той се върна, довеждайки всички, дошли в Семинарията в този безбожен час – двама йеромонаси, един архимандрит, четири студента по богословие и две чистачки. Непознатият с нищо не показа, че е осъзнал присъствието на кой да е от тях, а половин час по-късно, когато полицията дойде и го отведе, той не оказа съпротива. Остана безмълвен и безучастен, докато двама недоспали полицаи го покриха с одеало, заключиха го в белезници и го отведоха до патрулката, унило ругаейки мрачната сцена.

Мрачното събитие първоначално предизвика повсеместен потрес. Подобно мащабно нещастие не бе дори въобразимо и допустимо извън по-отвращаващите филми на ужасите. След първичната покруса обаче, жадната за трагедия и сензация журналистика безжалостно се впи в скръбта на близките на жертвите. Натрапчивата преса ежедневно излизаше с цинични заглавия, спекулиращи с убийствата, и нагло навлизаше в личното пространство на близки, роднини и съседи. Кадри от техните печални излияния безочливо заливаха трапезите от всички канали, а понятие за свян не фигурираше в репотерския речник. Поради своята гротескна необичайност, историята излезе от националните граници и бе тиражирана и от световните новинарски агенции.

Властимащите не закъсняха с възможността за политически дивидент от станалото. Обявиха седемдневен траур, по един за всеки от седемте цвята, погинали преди своя цъфтеж. По националната телевизия посвещаваха по един час на всяка от тях, а до символа на канала и черната лента бе сложен малък лик на едно от момичетата, който се сменяше дневно.

Опозицията оползотвори шанса да атакува полицейската политика на вътрешния министър, критикувайки липсата на безопасност в малките часове. На тези обвинения бе отвърнато с нападка за времето, когато опозицията е била на власт, превръщайки този спор в безкрайна игра на пинг-понг с огледални хилки.

Но всички, близки на жертвите, общество, журналисти, политици и кибици се обединиха около едно – заклеймяването на тайнствения мъж, открит до телата. Когато се изказваха за него, всички прибягваха до овехтелия си речник от архаизми – наричаха го изчадие, чудовище, изрод и мерзавец; по-религиозните от тях използваха възможността да направят препратка към библейската митология, сравнявайки го с демон, Лукавия, Дявола или Велзевул.

Предварителното разследване бе проведено в абсолютна тишина и обществено неведение. Не се оповести никаква информация за мъжа, нито за момичетата – извън тази, до която жадната журналистика се бе добрала по обходни пътища. Никой не бе разпознал мъжа, или поне никой не го бе разгласил. В подобен облак се проведе първият публичен процес срещу предполагаемия извършител.

Пред Съда се бяха събрали стотици граждани на протест в защита на смъртното наказание. Когато непознатият слезе от полицейската кола и бе ескортиран до правораздавателното здание, само наличието на добре обучени и въоръжени полицаи го спаси от сигурен линч.

След десетки минути молби за тишина и ред в съдебната зала от страна на съдията и разсилните, вредилите се за процеса на десетилетието най-сетне стихнаха. Тишината обаче не се запази дълго, тъй като щом обвиняемият бе подтикнат да стане от съдията, пропуските в долното му облекло изскочиха по смущаващо явен начин, грозно предизвиквайки правосъдието. Това предизвика нова серия от възмутителни викове и възгласи от аудиторията, които не можаха да бъдат усмирени още четвърт час.

Когато това в крайна сметка се случи, адвокатът поиска противно на протокола правото да произнесе встъпителна реч, с която да сподели част от необяснимите, по думите му, обстоятелства. Обвиняемият така и не бил разпознат, и вместо име от околните служители на реда му бил подхвърлен прякора Сивия, заради цвета на очите. Той не просто не пожелал да се идентифицира, той не можел. Всеки път когато му задавали въпрос или го подканяли да говори, той отвръщал на непонятен за никого език. Първоначално мислели, че говори на турски, или някой арабски диалект от близкия Изток или северна Африка, но опитите да го определят с помощта на филолози пропаднал. Постепенно разширили потенциалните места на произход на Сивия, но никое от предположенията не пожънало успех.

Така адвокатът се оказал в абсурдната и безпрецедентна ситуация да защитава човек, с когото не може да комуникира, човек без самоличност или минало. С нищо не показвал, че идва отнякъде или иска да отиде някъде; просто седял кротко в килията и се хранел тихо, когато му носели храна. Не давал вид да има каквато и да била собственост, а дори костюмът, който носел в момента, бил на по-възрастния брат на адвоката. Не бил сигурен дали Сивия е бил наясно с това как трябва да закопчее своя панталон и дали отвратителната сцена е била преднамерена. Така или иначе, обвиняемият не демонстрираше какъвто и да било смут от станалото.

Съдията щеше да прекъсне делото за допълнително разискване още тук, ако съдебният лекар не бе настоял да изкаже открития от огромна важност. Съдията се съобрази с него, приканвайки го да бъде лаконичен. Лекарят сухо изложи резултатите от медицинските изследвания и аутопсията – момичетата починали от прободна рана от неоткрита кама в сърцето, а в телата им били намерени седем различни остатъка от генетичен материал, никой от които не съвпадал с този на обвиняемия. Сред възгласи на крайна почуда заседанието бе прекратено.

Това, разбира се, не означаваше, че Сивия не бе извършил престъплението. Но премахвайки мрачното петно на насилствения полов акт от него, всеки се питаше дали, и защо, той би извършил подобно седморно убийство. Мотивът, който всички предполагаха и с който бяха свикнали, сега им убягваше. Нещо повече, загадката се заплиташе все повече, а самоличността на Сивия стана повод за всевъзможни мълви и предположения. Заговори се, че той е източен принц, когото ще отърват със сложен сценарий; че е луд, загубил паметта и езика си от отвратителното си деяние.

Суеверните слухове също не закъсняха. Сравненията с адово изчадие вече имаха опората на мистериозния език, който говореше, и все повече покълваха сред населението. В ефира често излизаха набедени и самозвани оракули и пророчици, разяснявайки на зрителите видението, което са имали, бидейки особено многословни в детайлите на ада, предполагаемия произход на Сивия. Чуха се и отделни гласове от Църквата, заклеймяващи обвиняемия като антихрист, но поради неизвестността относно миналото му, и съответно това дали е бил кръстен, нямаше как да го анатемосат.

Междувременно неизвестният език, който говореше Сивия, стана повод за разгорещени спорове между учените, и за усилени изследвания относно неговите произход и автентичност. Предположенията се простираха от диалекта на шепа шерпи в Непал до изгубеното слово на изчезнали инки или ацтеки в Южна Америка; от наречията на северните варвари до тези на месопотамските цивилизации, забравени островни народи или пустинни племена. Но никое от изследванията не доведе дори до частичен успех – те дори не можеха да уловят каквато и да е близост до езика на непознатия.

Математическите методи на група учени обаче показваха, че това е реален, работещ език, а не мистификация – той следваше определена сложна система в която бе вплетена отвлечената му граматика. Учените можеха да отбележат наличието ѝ, но не и да разберат нейното устройство. Каквито и опити да правеха, те така и не достигаха до малката осъзната преведена частица, която щеше да разплете нишката на загадъчното слово. Те не откриха розетски камък.

В подобно неведение процесът трябваше да продължи. Тъй като булото около самоличността на обвиняемия явно нямаше да се вдигне скоро, съдията даде ход на мъчителната необходимост от разпити на близките на жертвите.

Седемте момичета всъщност бяха на възраст между дванадесет и деветнадесет години. Никой не знаеше да са се познавали помежду си. В последната им нощ, всяка от тях бе отишла на среща с приятелки на обичайни места и по обичаен начин, след което се бе разделила с тях по обичайния път към дома. Показанията на родителите бяха предвидимо прочувствени, и неколкократно се наложи процесът да бъде спиран за десетина минути за да могат да успокоят емоциите си. Загадката се заплиташе, тъй като по думите на роднините и познатите, всички бяха примерни момичета, с отлични оценки и поведение в училище, харесвани и уважавани от своите връстници. Не бе ясно как коя да е от тях би попаднала в подобна ситуация.

Но тогава показанията с разтреперан глас и просълзени очи на приятелка на една от жертвите смутиха присъстващите. Тя, нейната интимна довереница, каза, че въпреки че е била прилежна и дружелюбна ученичка, нейната приятелка, едва петднадесетгодишна, е имала значителен брой произволни похотливи похождения, които срещала в определени заведения. Щом чу тези думи, бащата на момичето рязко се изправи и я нарече лъжкиня. През сълзи момичето сподели, че жертвата е водила таен дневник, който е скрила в стаята си. Съдията прекъсна процеса докато го донесат.

Бащата почна да чете на глас, но само след няколко изречения гласът му отмаля и продължи наум. След не повече от минута той очевидно спря дори това, като просто невярващо разлистваше страниците. Върху тях с почерка на прилежна ученичка, ограничен речник и случайната очебийна правописна грешка в детайли безсрамно бе описан честия позор на дъщеря му. Понечи да каже нещо, но гласът му пресипна още на местоимението, след което просто седна и зарови глава в тежките си длани.

Смущаващото откритие даде смелост и на други приятелки на жертвите да говорят за подобни поверителни откровения. Макар другите да нямаха пълно описание на опита на своята похот, вече нямаше причина защо да не се вярва на такива твърдения. Оказа се, че седемте момичета, въпреки своите крехки години, предпочитаха да задоволяват плътта си волно, без да се ограничават в бройката любовници, и без да им придават постоянност. Връх това те винаги бяха поставяли булото на приличие, не бяха се откривали никому, освен на най-интимните си приятелки, и бяха вършели съвестно всичко, което семействата им бяха очаквали от тях. Макар родителите да бяха разтърсени и в сълзи, никой от тях не си помисли да съди покойниците.

Подобни поразителни разкрития бяха предопределени за скандал. Безсрамните страници на жълтата преса жадно попиха всяка дума от свидетелските показания и щедро попълваха празнините. Изневиделица изскочиха самозвани любовници на жертвите, самодоволно описвайки в обширни беседи пренебрежимите подробности на предполагаемите им интимности. Заглавията бяха лишени от свян, също както илюстриращите ги колажи. По-малко от седмица след заседанието на книжния пазар вече имаше не по-малко от три версии на порочния дневник, почващи с изреченията, прочетени от бащата и разминаващи се във всичко останало, освен всестранната безнравственост.

Евтините упражнения по вестникарски разврат предизвикаха реакция и от другата крайност. За пръв път в последните десетилетия представители на Църквата присъстваха толкова често в обществените внимание и ефир. Скромни свещеници и висши духовници използваха случая да заклеймят земната суета, словесно отлъчвайки седемте покойници. Несвикнали на подобно внимание и рядко получаващи такава трибуна, те провъзгласяваха Църквата и Христа като единствен избавител от изкушенията на Лукавия, които бяха погубили младите момичета. И някои вярваха. Вездесъщата църковна миризма на восък се усещаше вече не само в храмовете, а и по улиците, алеите и сокаците, които ги обграждаха. Грегорианските напеви можеха да се чуят не само в уречен ден и час, а почти по всяко време, във всеки храм. Клирът самодоволно посрещаше прегрешилите си чеда обратно в своето лоно.

Сред всичко това процесът продължаваше. Неуспехът съпътстваше всеки опит да се изяснят самоличността на Сивия и неговия език, а разследванията около последните часове на момичетата също не доведоха до нови разкрития. При случайните въпроси на съдията към обвиняемия адвокатът му понякога просто не знаеше какво да каже и как да го защити; самият той често бе не повече от близък зрител на процеса.

При подобно постоянно объркване настъпи и последното заседание. Обвинението изложи своята теза, заявявайки, че дори и Сивия да не е насилил момичетата, той е единственото свързващо звено помежду им, и той единствен е можел да извърши седемте убийства по идентичен начин. Обстоятелствата бяха необикновени, почти свръхестествени, но здравият разум можеше да достигне единствено до това обяснение.

Когато адвокатът стана за да произнесе своята заплетена заключителна реч, за изненада на всички, Сивия стана и почна да говори. Вероятно по някакъв начин бе усетил, всички погледи впити в неговия, че се очаква някаква изява от него, и затова използва шанса. Никой не го прекъсна, дори неговия защитник.

Езикът му не беше по-разбираем от преди. Сравнително ясното повторение на почти отчетливи гласни и съгласни го правеше земен и реален, език, който всеки може да обърка в тълпата, въпреки всеобщия неуспех да го определят. Той говореше бавно, с почти равна интонация, понякога спадаща в края на фразите му. Наред с това използваше и движения, подобни на жестове. Те не приличаха на маниерите, придобити в западните общества, нито на тези от ориенталските привички. Наподобяваха замасите на авангарден балет в своята рязкост, поне на пръв поглед не съответстваха на казаното, и не следваха никаква последователност. Внезапни, остри извивки в китките и лактите; абстрактни, случайни размаси на раменете в пространството.

Тогава за миг той погледна към мен. Седях отляво, до прозореца, на втория ред на препълнената трибуна. Безмерният му сив поглед се впи безпощадно в моя, без да имам възможност да го отвърна или отклоня. За нищожна частица от време той се взря в глъбините на душата ми, узна най-поверителните ми тайни, изпи познанието, което бях събирал капка по капка с години. И сивият ирис, опиващ моето съзнание, докато той го четеше и прелистваше, безразлично, случайно търсейки нещо, което да плени интереса му. В този миг, с този поглед, той ми казваше, че сме едно, че с всичките си неразбираеми странности той е просто мой двойник, мой и на всеки друг; че това, което не разбираме от своите слова не е нищо повече от излишно було, с което покриваме мислите и идеите си; че само премахвайки го ние може да достигнем до истинското, глъбинно познание и да го извлечем, така както той бе погледнал в мен и извлякъл моята мистерия. Той ме гледаше умилително, дружески, съучастнически. Мислех, че в окото му напираше сълза, когато усетих как топла струя се стича по бузата ми и безшумно капва на дланта ми. Той извърна поглед от мен. Погледна другиго.

След неразбираемата и загадъчна реч на Сивия, съдията обяви заседанието за приключило и насрочи дата за обявяване на решението. Три дни по-късно отново бях заел традиционното си място, с отмаляваща възбуда очаквайки присъдата.

Съдията не се бе сблъсквал с нищо, което дори бегло да наподобява този казус в своята двадесетичетиригодишна практика. Нито в обширните кодекси, нито в специалните закони; в никой член, никоя точка или алинея той не бе срещал норма, която да приложи към обвиняемия, който до самия край на процеса останал непознат. В последните седмици той бил чел томове съдебна практика в надеждата да намери късче право, което да го отведе към решението на случая, но безполезно. Затова той, без претенция за правота, и без желание за прецедент, бе взел най-малко грешното решение; единственото, за което не бил убеден в своята юридическа кариера.

Обвиняемият бе обявен за невменяем. Защитата не обжалва.

Отведоха лудия в психиатрията. Три дни по-късно не откриха и следа от него в стаята му, като че ли се бе изпарил вдън земя. Никой повече не чу за него.

Advertisements