„Изгубен в празен кадър влизам“

Кадърът трае тринадесет песни, простиращи се върху четиридесет и девет минути вглъбеност, откровения и екзистенциализъм. Повече от десетилетие след своето издаване, дебютният албум на Остава не е изгубил и кварк от своя обезоръжаващ емоционален заряд, а звукът му е завинаги запечатан музикален кадър на своето време.

Преди всичко, Пинг-понг удивлява със своята смелост. Макар деветдесетте да са време, в което групи като Radiohead, Suede и Blur да доминират световните вкусове, тук този стил остава известен предимно в рамките на малцината млади меломани. По това време обаче те имат своя телевизия (ММ), което спомага за популяризирането на жанра, групата, и, в крайна сметка, издаването на албума. А в него няма никакви компромиси.

Качеството на песните е отвъд всякакъв спор. Достатъчно непосредствени за да грабнат ухото и изкусно завършени до минискулен детайл, творбите от Пинг-понг могат спокойно и достойно да заемат мястото си до образците на жанра идващи далеч отвъд балканските граници. Сред тях, без да има слабо звено, има бисери, които, незаслужено позабравени, блестят по-ярко от другите. Един от първите хитове на групата, Мъничко човече, неусетно се вмъква под кожата на слушателя със своята тиха лудост, леко дисонансни китари, слаб бийт и разпознаваемия висок фалцет на Свилен Ноев. Поля от слънчогледи, в която Стенли удря рамо на тогава прохождащата група, грабва със своята четиристишна мантра и едва доловимо вплетена електроника; Моята борба обезсилва със своята проницателна искреност и оригинален атонален припев; Празен кадър въвлича слушателя в ефирния сюрреален свят на албума, а акустичният микс, с който той завършва го оставя с жажда за още от същото, принуждавайки го да завърти диска отново. И, разбира се, Камера, събираща всичко най-добро от произведението в себе си. Привидната простота на песента и мелодията; незавършените дисонансни фрази на китарата, събиращи разпада на цяла вселена в себе си; финият фалцет на Ноев и неустоимата смесица от сладост и горчивина в изпятата фраза „Ела с мен, тя казва и сладко намига / Ела с мен, красивите мигове снимам“.

В текстовете, макар и несвързани помежду си, се повтарят определени мотиви – кадри, снимки, камери, филми, декори, грим и кино; лудост, слънца, болка, храмове и празнота. В стиховете често се промъкват бегли игри на думи и фрази, които остават у слушателя и извън музиката. Болезнено самоироничните „пинг-понг е главата ми / играеш си с нея“ и „мъничко човече / мъничко обречен“; мъчителните „посей, отгледай болката и отрежи“ и „с болка тревата запя“; умислените „защо земята с мен не се сдобри?“ и „всеки търси своя път / да премине чист отвъд“ са само част от примерите. И макар прочетени на хартия вероятно те да изглеждат депресиращи, както при всяко истинско изкуство, те се издигат над настроението и меланхолията, за да предложат поглед в трето лице отстрани, тъй както камерите и обективите, които използват като мотиви.

Критиците на групата често ги обвиняват в подраженчество, неоригиналност и открито плагиатство. Макар да е очевидно, че Остава са прекарали своята младост внимателно слушайки The Bends, Loveless, Dog Man Star и The Queen Is Dead, а Свилен Ноев щателно да е изучил техниката на пеене на Брет Андерсън, и макар те да носят тези влияния на ревера си, значението на Пинг-понг е отвъд това, че адаптират тази музика на български език. Сливайки идеите на своите кумири, те създават вдъхновен албум, който донякъде прилича на своите влияния, но не ги повтаря, а развива. Пинг-понг е завършено творение без компромиси в качеството си – албумът е повече от сбор на достойнствата на песните в него.

Макар историята впоследствие да е двусмислена – групата достига универсална популярност, но с цената на постепенно разводняване и захаросване на звука във всеки следващ албум – тогава, с Пинг-понг, Остава докосват бога.

Advertisements