Морисей е абсолютна класа. Никой следящ творческия му път и публичните му изяви не би могъл да го отрече – едва ли кой да е друг би могъл да си позволи да отговори на въпроса кой ще издаде първия тираж на неговата автобиография с „Penguin Classics”, и да бъде възприет полу-сериозно. Масово признат за съвременния наследник на Оскар Уайлд, за своя петдесети юбилей той бе сравняван с Кийтс, Байрон и Шели, просто защото днес няма други толкова секси поети като него. И все пак, въпреки всички огромни очаквания, той е способен да ги изненада и надмине на своите концерти.

Подгряващата изпълнителка заслужава новоредие. Макар никой да не е дошъл за да слуша Кристийн Йънг, тя прави изненадващ, стряскащ и много силен четиридесетминутен сет. Сама на пианото и с дръм машина, всичко опира до нейния глас. А той е силен, дързък, красив, нереален. Хаосът в музиката ѝ се балансира от съвършените честоти на нейните височини, и в тези странни, дисонансни моменти е безкрайно красиво, красива. Да, Кристийн определено заслужава да бъде на турне с Морисей. Жалко само, че последва бърз преход към действителността, тъй като се налага сама да разглоби и прибере апаратурата си.

След няколко британски клипа от 60те, лампите отново угасват. Прожектори, произволни фрази и най-сетне Морисей на сцената. Още с първото си изпълнение той надвишава с огромен скок иначе високите ми очаквания. Няма друг изпълнител, който да открие концерта си с песен като Last Night I Dreamt that Somebody Loved Me и да предизвика толкова усмивки и аплодисменти, толкова радост у публиката. И, бога ми, как го обичат те! Usher Hall, престижна концертна зала предимно за класическа музика, е изпълнена почти до крайния си предел от около 4000 души, сред които връстниците на поета са малцинство. Средната възраст е около 25, а дори се забелязват и самотни неугледни тийнейджъри по ъглите. Всеки знае текстовете на песните и пее с усмивка на уста, а помежду скандират името му като на футболен мач. Смятах се за фен, но не мисля, че попадах дори в топ1000 на феновете в залата. Бил съм на немалко концерти, но никой от тях не се е доближавал до това колко отдадени бяха почитателите на Морисей.

Групата му, представена като „a bunch of love-hungry bachelors, whose names, so far as I can remember…”, всъщност включваше и жена-китарист, по-скоро лелка-китарист, по пеньоар. Морисей винаги е имал чувство за хумор. Звукът е силен, груб, китарен, пънкарски. По дяволите, в този човек има толкова живот. Мигновеното му остроумие се проявява с всяка реплика, а неговата персона има достатъчно сценично присъствие за цялата сибирска равнина. Той диша на сцената.

Класиките от соловата му кариера се преливат с тези от Смитс съвсем неусетно, а залата в унисон пее всички. Everyday Is Like Sunday е все така очарователна и несериозна,  I’m Throwing My Arms Around Paris е обезоръжаващо остроумна (…because only stone and steel accept my love), Shoplifters of the World Unite е още по-ефектна в твърд аранжимент, Speedway кара дори хората в балконите да станат и да се поклащат в такт. А когато бендът подеме по-тих ритъм и се чуят първите акорди, напомнящи за Джони Мар, а Морисей изрече вероятно най-великата си фраза, „Oh mother, I can feel / the soil falling over my head”, всичко затихва и няколко хиляди гласа се сливат в съкрушено съзвучие. Не съм слушал I Know It’s Over, може би най-любимата си песен на Смитс, от толкова време, но думите сами излизат, без лапсус, простодушно и наивно, така както на седемнадесет. Чувството от Please, Please, Please Let Me Get What I Want е идентично.

Морисей се завърна към тежкия, раздут звук с източните мотиви и напеви на I Will See You in Far-Off Places, след което като класен, който е чул звънеца, но има какво още да каже, заяви „You don’t get off so easily”. Последва, разбира се, Meat is Murder, съпроводена от приятен подробен видео материал на платното от умъртвяването на животни за хранително-вкусовата промишленост. Е, преди година-две той слезе от сцената и прекрати концерт, защото в дъното някой правел барбекю, така че май наистина се отървахме леко.

Бисът е за вероятно най-големият хит на Смитс от 80те, How Soon Is Now? Морисей по традиция позволява на феновете от първия ред да се качат на сцената и да го прегърнат – далеч не само камък и желязо го обичат. Неустоимият груув на песента е още по-силен на живо с няколко китари, тимпан и гонг, и държи дълго, дълго по пътя наобратно.

Концертът на Морисей е преди всичко изживяване. Песните му може да са прости, незрели и juvenile; но самият той излъчва невъобразима класа. Безспорно изгубеният поет на XIX век, който погрешка се е родил в нашето време, Морисей слиза от Олимп за да покаже колко красива всъщност е чудатостта, да спаси животи и да вдъхнови.

Advertisements