Чистота, простота и сериозност. Така Брет Андерсън се отърсва от шумните и саморазрушителни остатъци на Suede, които блестящи с изящността на своята съблазън пречат на развитието му като творец почти цяло десетилетие. Дори след закъснелия разпад на групата през 2003 и отчаяния опит за повторно запалване на искрата с Бернард Бътлър в The Tears, първият му едноименен солов албум звучи както всичко досега. Критиците го отписват като носталгична някогашна звезда, а феновете се примиряват с това песен или две да им напомнят за по-славни времена. Всичко това кара Андерсън да си даде късна, горчива и трезва музикална равносметка, наречена Wilderness.

Преди всичко, този албум грабва със своята непосредственост. Написан и записан едва за седмица в дома на Андерсън, той е запазил проблясъка вдъхновение, който съпътства креативния процес в неговото развитие. Слушайки деветте прости песни, имаме чувството, че той свири и се отваря пред нас, че пред очите ни развива своите музикални идеи; нещо, което не е търсено в шумните шедьоври на миналите му творби. Самите песни са удивително прости, едва от няколко акорда всяка. Наместо мътния електрически китарен звук, белег на Suede, тук той е почти сам – само деликатно чело приглася на изсвирените от Андерсън акорди на пиано или акустична китара. Разбира се, това отново поставя гласа му в центъра на вниманието. Но за разлика от отминалите опуси, в Wilderness той не крещи всяка нота с последната капчица емоция, която може да изтръгне от нея. Тук Андерсън използва сдържаността на баритонния си регистър – белег за зрелостта, постигната твърде късно, и по трудния начин.

Липсата на поза във вокалите позволява на слушателя да се вглъби в думите. А те, както и музиката, са прости, истински и откровени. Може би You’re the rose within my soul / You’re the reason why the rain falls или I think I’ve kept her details in my phone / If I’ve lost them I won’t mind, she won’t know не съперничат по оригиналност и поетичност на Ленърд Коен или Боб Дилън, но изпяти от Андерсън в подобен минималистичен аранжимент звучат по-истински от всички апокалиптични метафори, които е ползвал преди. Импресионистичните му портрети на жени пък се обогатяват с още един горчив и болезнен образ – The Empress, вероятно най-истинският от Indian Strings насам.

Дори след години въртене, Wilderness не омръзва. В простотата, откровеността и непосредствеността на своята изповед, Андерсън е докоснал чистото изкуство; такова, на каквото се наслаждаваш сам и с чаша коняк. Wilderness бе отваряне на нова, чиста страница за него и основата, на която изгради смелата си солова кариера. А за малцината щастливци, докоснали се до тази преднамерено откъсната творба, тя остава един от универсалните албуми за равносметка и вглъбеност.

Advertisements