В центъра на Единбург символично е наредена мозайка на сърцето на областта Lothian. Един от най-сърцатите ѝ синове, Дерек Дик, по-добре познат просто като Fish, пренесе късче от северния си хъс в Пловдив, на някогашната Римска арена.

Ако човек трябва да опише Fish с три думи, това със сигурност ще бъдат сърце, поет, голям. Започвайки от последната, очевидно е за всеки балканец, че той е поне с глава над всеки от своята група, и въпреки че всички го гледаха отвисоко от амфитеатралните трибуни, той изглеждаше внушително. През годините често е манифестирал своя най-голям талант, а именно реденето на думи. Изящните, поетични метафори, които като че ли принадлежат на друго време, красят неговите текстове с елегантност, с която малцина могат да се мерят. От 1983, когато излиза дебютният за Marillion Script for a Jester’s Tear, до 2007, годината на последния му засега албум, 13th Star, Fish влага цялата емоция и сърце на които е способен, носейки чувствата си на ревера. А за наличието на последното, присъстващите на ветровитото време на Античния театър в Пловдив се убедиха още с посрещането на поета – излизайки на сцената, двуметровият колос падна на колене я целуна.

Може би за разочарование на феновете на някогашния, старомоден Marillion, Fish не изпя много песни от тези години. Assassing и Lavender трябваше да удовлетворят техния глад. И не, не изпълни „Кейльитоу“, както се провикна местен зрител. За сметка на това обаче той направи широка разходка из богатата си солова кариера.

Макар концертът да бе обявен с оркестър, едва половината от песните бяха изпълнени със симфоничен съпровод – при това само със струнната секция на Пловдивската филхармония. Звукът също можеше да бъде по-добър, тъй като китарата на Франк Ъшър и оркестърът бяха приглушени спрямо останалите инструменти.

Така или иначе, песните въздействат. Сред най-запомнящите се моменти бяха десетминутна версия на The Perception of Johnny Punter, в която Fish канализира целия гняв, на който е способен; все така актуалната анти-консуматорска Vigil; и една от най-съкровените любовни песни писани някога – Cliché. Но този концерт произведе два съвършени момента, които дълго ще отекват в паметта на посетилите го. A Gentleman’s Excuse Me за пръв път в историята бе изпълнена така, както е написана – с оркестрален съпровод (Fish бе поласкан, че за пръв път пее на живо с филхармония именно на подобна сцена), и ако на другите песни струнните инструменти бяха само заден щрих, то тук заеха полагащото им се главно място. Fish закри концерта с изключителна удължена версия на Lavender, която след продължително соло кулминира в Blue Angel, оставяйки очарованието от блясъка на, по моему, най-великолепния му стих (The sky was bible black in Lyon…).

Самият Fish, разбира се, бе на ниво. Достоен шотландец, той не пиеше вода между песните, а българско вино – от бутилката. Между своите изпълнения разказваше пространни истории, вариращи от лични драми до anti-establishment речи за Че. Може би не всички хванаха силния му шотландски акцент, но надали някой остана равнодушен към отзивчивостта и радостта, с която той посрещна своите фенове.

Изпълненията му очаквано не бяха съвършени – годините, алкохолът и цигарите са оставили своя отпечатък върху гласовите му струни – но той се раздаде до последната капка пот, на която бе способен. Гласът може да е спаднал, тялото – остаряло, и масовата слава – поотминала, но Fish не остави място за колебание – сърцето все още е там, все още е Heart of Lothian.

Advertisements