(…)Бях безличен китарист. Удрях акордите. Знаех само няколко от тях. Седях със своите приятели от университета, пиейки и пеейки фолклорните и популярните тогава песни, но никога не си бях и помислял, че съм музикант или певец.

Един ден в началото на шестдесетте (…) се скитах из този парк, който познавах от своето детство, там имаше млад мъж, който свиреше на китара. Свиреше на фламенко китара, обграден от няколко момичета и момчета, които го слушаха. Обикнах начина, по който свиреше. Имаше нещо в него, което ме плени. Беше начинът, по който аз самият исках да свиря, знаейки, че никога няма да мога.

Стоях там с другите слушатели за няколко минути и когато настъпи тишина, подходяща тишина, го попитах дали би ми давал уроци по китара. Беше млад мъж от Испания, и ние можехме да общуваме само на моя развален френски и неговия развален френски. Не говореше английски. И се съгласи да ми дава уроци по китара. (…) Уточнихме часа и цената.

Той дойде в къщата на майка ми на следващия ден и каза:

– Нека чуя как свириш. – опитах се да изсвиря нещо. – Не знаеш как да свириш, нали?

– Не, не знам как да свиря. – отвърнах.

– Първо, нека настроя китарата ти. Съвсем разстроена е. – той взе китарата и я настрои. – Не е лоша китара. – не беше изработената от Конде, но наистина не беше лоша. Той ми я подаде обратно. – Свири сега.

Не можех да свиря по-добре.

– Нека ти покажа няколко акорда. – каза. Взе китарата и извлече звук от нея какъвто не бях чувал. Изсвири поредица от акорди с тремоло. – Сега ти.

– Дума да не става! Не бих могъл да го направя. – казах.

– Нека сложа пръстите ти на прагчетата. – и той сложи пръстите ми на прагчетата, – Сега, сега свири.

Беше каша.

– Ще се върна утре.

Той се върна утре, сложи ръцете ми върху китарата, постави я в скута ми по подходящия начин, и пак почнах с тези шест акорда – прогресия от шест акорда. Много, много фламенко песни са основани върху тях.

Бях малко по-добър този ден. На третия ден – напредък, някакъв напредък. Но вече знаех акордите. И макар да знаех, че не мога да координирам пръстите с палеца си за да създам верния мотив на тремоло, знаех акордите, знаех ги много, много добре.

На следващия ден той не дойде. Той не дойде. Имах номера на неговия пансион в Монреал. Обадих се за да разбера защо е пропуснал уговорката, и те ми казаха, че е сложил край на живота си, че се е самоубил.

Не знаех нищо за мъжа. Не знаех откъде в Испания бе дошъл. Не знаех защо бе дошъл в Монреал. Не знаех защо свиреше там. Не знам защо той се бе появил там. Не знаех защо бе сложил край живота си.

Бях дълбоко натъжен, разбира се. Но сега разкривам нещо, за което никога не съм говорил пред хора. Тези шест акорда, този мотив на китара бяха основата на всички мои песни и всичката ми музика. (…) Всичко, което сте намерили за благоприятно в моето творчество идва от там. Всичко, всичко, което сте намерили за благоприятно в моите песни и моята поезия е вдъхновено от тази почва.

 ____

Тази проникновена история, разказана от Поета в Испания, дава интимен поглед към неговото творчество, което, така заченато в трагедия, винаги, дори и в най-щастливите и радостните си моменти, таи частица скръб; капка дуенде в себе си. Макар в по-късните си години Коен да е открил своя modus vivendi, дори и на 78, в Old Ideas, едва дванедесетия си студиен албум, той напомня за титлата, която извоюва със своя музикален дебют 45 години по-рано – Майсторът на еротичното отчаяние. Неговите концерти обаче – изживяващи ренесанс след почти двадесетгодишно прекъсване на живите изяви – са силно, вдъхновяващо преживяване, което, без каквото и да било преувеличение, е съвършено неповторимо. Думите на британския в. Гардиън за концертите му в Лондон (две дати на Уембли, пред общо 200 000 души) по-рано тази година са достатъчно красноречиви: “Ако видите само един концерт до края на живота си, нека това да бъде Ленърд Коен“.

Така в пореден порив на музикално поклонение се озовах в Букурещ, на монументалния площад пред още по-монументалния дворец на Чаушеску, където Коен, с лице към двореца, изрече своята омая пред около двадесет и петте хиляди, уважили културното събитие на десетилетието в Румъния.

Общите впечатления са две – колко кристално чист е звукът, как може да се отличи всеки от инструментите в малкия оркестър на Поета, как се чува всяко негово придихание, хриптене, всеки негов нисък стон и всяка частица словесна мъдрост; и колко равнодушни са румънците. Огромното мнозинство не реагираха на неговите речетативи – което означава само, че не знаят английски достатъчно добре – и с изключение на няколко песни, които явно са популярни по техните станции, бяха сдържани в своите реакции. Със съжаление трябва да отбележа, че някои от тях посрещнаха Барда с пуканки и хот-дог. Е, и на тях той е отделил два реда: “Take the only tree that’s left / And stuff it up the hole in your culture”.

Коен добре знае какво може и какво не на своята възраст. И за да компенсира чисто физическата отпадналост на гласа си – нима той може да падне по-ниско? – се е обградил от музиканти виртуози, които със стил и елегантност – равни само на безупречните черен костюм и федора, с които излезе на сцената – красяха иначе простите му, шестакордни песни със своите фрази. Виещите и ридаещи сола на молдовския цигулар, безукорните клавиши на Нийл Ларсен, съвършените китарни фрази на каталанеца, великолепните гласове на сестрите Уеб и на Шарън Робинсън; всички те красяха песните на Коен, давайки им свежест и живот, без никога да ги натоварват или правят кичозни. На този фон Поетът изричаше глъбинните мъдрости, изстрадани през своя дълъг творчески път.

Ленърд Коен е един от малцината, които имат само класики в своето творчество. Дори песни, излезли едва преди осем месеца са неразривна част от неговия пъзел – та нима някой вече може да си представи неговия образ без стиха „I’d like to speak with Leonard / He’s a sportsman and a shepherd, / He’s a lazy bastard / Living in a suit” (Going Home, 2012)? При тези обстоятелства – дванадесет албума класики – не е физически възможно да няма пропуски при живото изпълнение. Дори когато концертът е три часа и половина. Да, Коен изпълни тридесет (!) песни с антракт, като очакваният негов втори бис бе препятстван от вечерния час за публични изяви в Букурещ (не, нещата не отиват на добре).

Трудно е да се опише хипнотичното въздействие, което песните на Коен имат на живо. Съвършената комбинация от думи и звук, от музика и мъдрост обземат всички сетива и въздействат на всички нива. Предсказанията в The Future, писана след краха на комунизма в Европа, като че ли вече са се сбъднали; цинизмът на Everybody Knows е все така верен и саркастично забавен (Everybody knows that you’ve been faithful / Give or take a night or two); четиридесетипетгодишните Sisters of Mercy и Hey, That’s No Way to Say Goodbye все още носят точната пропорция между сладост и горчивина; по-късните му песни като In My Secret Life, Amen и Waiting for the Miracle доказват дълголетието му на поет, който дори и в късната си възраст все още е очарован от по-тъмната страна на човешките чувства. Първата част на концерта е закрита с приповдигнатата молитва Anthem: “Ring the bells that still can ring / Forget your perfect offering / There is a crack in everything / That’s how the light gets in”.

Втората част на концерта Бардът започва с минимален съпровод. Сам свири Tower of Song, след което взима своята китара и с ниския си, магнетичен тембър запява: „Suzanne takes you down…”. Тези две ноти изпети от този глас ме карат да настръхна. Съвършена, проста песен, пропита в дуенде. Молдовският цигулар накара инструмента си да ридае на The Gypsy’s Wife, a Коен упражни своя френски в The Partisan. Съблазънта на I’m Your Man не оставя никого в съмнение, дори и ако румънците не разбират напълно нейното значение: „If you want a father for your child / Or only want to walk with me another mile / Across the sand / I’m your man”. За сметка на това обаче канализират религиозността си в Hallelujah. Коен и музикантите му излизат на бис, чиито гвоздей определено е First We Take Manhattan. Има нещо величествено, нещо изключително подходящо тази песен да бъде изсвирена точно пред двореца на Чаушеску. След кавър на The Drifters, група, дори по-стара от самия него, Бардът напуска сцената. Но хипнозата още държи.

Макар през годините Коен задълбочено да е изследвал всеки въобразим вид негативни емоции в своите стихове, в концерта му има нещо животоутвърждаващо. Фактът, че на подобна достолепна възраст той може с такава енергия, с такъв заряд и с толкова живот да представи своите истории, да изпее своите крушения и да възпее изживените сладости, е само и единствено триумф. Триумф на вдъхновението, триумф на изкуството, триумф на волята на един човек над неговите собствени ограничения. Тези мисли могат единствено да ме оставят с мисълта, че да гледаш Ленърд Коен на живо е привилегия, сравнима с това да познаваш Бодлер, Байрон или Дебелянов, поради липса на съвременни примери. Историите му са късчета познание, а на изпращане той остави още едно, последно:

“May you be surrounded by friends and family always. And if this is not your lot, may the blessings find you in your solitude.”

Advertisements