Не я извиках в гръб, не се втурнах след нея – макар да знаех, че една дума на извинение би заличила всичко казано, едва изречена би я накарала да прости, да забрави и отново да застане срещу мен, гледайки ме трогателно с почти кръглите си тъмнозелени очи, нямах сили да промълвя името ѝ; бях дотолкова изтощен от неспирните препирни, че можех единствено да се облегна в мекия кадифен фотьойл на полупразното в късния вечерен час кафене и безучастно да наблюдавам как тя отваря стъклената врата, вероятно нарочно забавяща крачка, как се спира отвън, облича своите шапка и шал, и как, въздъхвайки, се губи в слабо осветената централна уличка.

Това не бе първият път, в който подобна сцена се разиграваше помежду ни. За осемнадесетте месеца, в които споделяхме своите вечери и нощи – а в последните шест, и покрив, – тя два пъти бе оставяла вратата за пореден опит открехната, а аз – след като достатъчно бях отморил от напрегнатите ни взаимоотношения – я отварях и минавах през нея, кълнейки се, че това никога не ще се повтори. Катрина – настояваше да я наричат така, въпреки че всъщност бе кръстена на руската императрица – бе жена колкото изключителна и блестяща, толкова и натоварваща околните. Моменти на духовитост, оригиналност и щастие – пълно, споделено щастие, каквото не бях изпитвал с когото и да е – се редяха често с такива на меланхолия, депресия и гняв към всеки и всички. Докторите, които тя злъчно осмиваше дори в най-тежките си моменти, ѝ поставили диагнозата манийно-депресивна психоза, като ѝ предписали антидепресанти и седмични консултации с психиатър, но тя не пробва нито лекарствата, нито лечението – осъзнаваше напълно ненормалността на своето състояние; нещо повече, като че ли по някакъв крив, свой начин тя се гордееше с него и искаше да го запази, като белег от дуел, който някога мъжете са показвали като доказателство за смелост.

Макар в своите меланхолни настроения тя да бе в състояние да ме разстрои до предела на нерви и емоции, периодите на блаженство, които изпитвах през останалото време изкупваха напълно – или поне така смятах, докато траеха – нейната вина. Леката приповдигнатост, с която тя се носеше в тях ме караше да изоставя своята обикновеност, която инак ме обвиваше в черупката си, и да се рея – да се реем – в друга действителност, в която безсмислените по принцип думи придобиваха глъбинна същина, а вековните мъдрости бяха оголени от всяко съдържание. В тези часове не мислех за себе си, нито за нея, нито за когото или каквото да е; аз просто бях.

В един от тези блажени периоди, по случай нашата първа годишнина, Катрина ми бе подготвила подарък. Накара ме да изляза от стаята, след което загаси светлините и бавно ме поведе към мястото, където го бе разопаковала. Включвайки лампата, пред мен се показа поразителна картина на полугола рижава жена в цветя, рози и пеперуди, държаща стрела и ябълка в ръцете си. Макар първоначално красотата на изображението да ме сепна, няколко секунди по-късно вътрешно се разтревожих, тъй като не знаех как тя очакваше и искаше да реагирам.

Истината бе, че бях невеж в изкуството – можех с усилие да отлича Мона Лиза от Пикасо, и като че ли дотам се простираха познанията ми в тази област. Това ми невежество обаче често бе повод за срам пред Катрина, тъй като тя бе художник, или поне се вживяваше като такава. Бе завършила Академията с отличие; от време на време някои от творбите ѝ биваха изложени в малките, частни галерии, но тя никога не ме канеше с нея на представянията им; трябваше скришом да посещавам изложбите сам, за да видя творбите ѝ – които ми се струваха прекалено странни, модерни и абстрактни; рядко можех едва-едва да отлича образ в тях, – а същото се отнасяше и за процеса ѝ на работа – работеше изключително бавно и внимателно върху всяка своя картина (за осемнадесетте месеца завърши само една), и не ме допускаше на тавана си, който ползваше за ателие. Всъщност изкуството не я изхранваше – баща ѝ – адвокат с добро име, с когото никога не се запознах – все още ѝ отпускаше щедра издръжка, макар тя скоро да бе минала тридесет; и това всъщност ѝ позволяваше всецяло да се отдаде на своята страст, без да има нужда да мисли злободневията, които тегнеха над останалите.

Неудобството, което изпитвах често, тъй като не можех да говоря с нея за това което я вълнуваше, ставаше все по-дълбоко. Въпреки че като дете и юноша имах артистични наклонности, родителите ми никога не счетоха за необходимо да ги развият – наместо това направиха всичко възможно за да мога впоследствие – сега – да имам стабилна, добре платена професия, с която да не поемам рискове. И дори те да са мислели най-доброто за своето дете, аз, със своите таблици, формули, графики и цифри, се чувствах малък и недостоен за тази странна и изящна жена, която не живееше в този свят, а в един по-чуден, жесток и красив; която дори и да усещаше своето безмерно превъзходство над мен, никога не му даде израз, което само усилваше възхищението ми пред нея.

Изправен пред подаръка на Катрина, през главата ми мигновено минаха тези мисли ведно с вътрешната тревога каква трябва да бъде моята реакция. Не знаех какво значи картината, не знаех коя бе нарисуваната жена, не знаех дори дали тя бе на Катрина или нечия друга – бях сигурен единствено, че съм трогнат и безкрайно признателен, както и че във всяка своя пора изпитвах смирен срам.

Катрина забеляза това ми неудобство и побърза да го разсее.

– Не е моя, скъпи ми М-. Просто я нарисувах. – тези противоречащи си думи единствено успяха да ме объркат още повече, което я накара искрено да се засмее като на дете, което е направило умилителна грешка, и да поясни, – Картината всъщност е на един английски художник, но репродукцията е моя, работих върху нея в последните четири месеца. Виж, дори съм написала името му върху рамката, за да не го забравиш – на рамката наистина със ситни букви бе изписано името на Данте Габриел Росети, точно до моето и нейното, и датата на нашата годишнина.

Не знаех какво да кажа, нито как да ѝ се отблагодаря; подаръкът ѝ, върху който бе работила с месеци бе многократно по-значим скъпоценната дрънкулка, която аз ѝ бях дал в замяна; можех единствено да я прегърна и да направя всичко, което бе по силите ми за да сдържа и скрия сълзите си на признателност, даващи израз на връхлитащите ме чувства. Явно обаче не можех да сторя дори това, и тъй като Катрина съвършено усещаше мислите и тревогите ми, рязко ме обърна с лице към нея – солените сълзи стичащи се по лицето ми, – и с поглед, струящ с топлота, ми каза:

– Можеш много лесно да се отплатиш. Винаги, винаги ме помни така, като сега, като картината!… – нямах право дори на секунда размисъл. С благодарност – в този миг граничеща с благоговение – ѝ обещах и я притиснах до себе си.

*

Като тогава, като картината. С това, сега разбирах, тя бе искала да каже винаги да мисля за нея в нейните светли моменти, дори когато унинието я докарваше до краен гняв, на който аз бях едничка цел. “Прости ми за всичко, което ще ти причиня, М-”, това бе промълвила тя в онази паметна вечер, и нима нямах несъмнено доказателство за любовта ѝ, нима тази картина все още не висеше в моя хол?

Сега от най-жалко малодушие я бях оставил да си тръгне, да извърви осемте пресечки до своя дом, който не обитаваше вече половин година, и да се изправи срещу своите демони сама, сама в полутъмната стая, от която бе изнесла своите дрехи, платна и стативи; да бяга от собствените си дяволи в кубичната безизходица и да крещи срещу тях, срещу нищото и срещу всички. Със срам си давах сметка, че нямах право да я пусна, макар и да знаех, че това не бе нищо ново за нея и че не след дълго мракът отново ще отстъпи място на шарената сянка, когато и щях да ѝ напомня за себе си.

– Осъзнаваш ли, че всяка клетка в твоите таблици е малко правоъгълниче доброволна смърт, което поемаш ежедневно, мили мой М-? – със злъч и сарказъм бе задала този реторичен въпрос днес, и точно тогава вътрешно се реших да я оставя да тръгне. Трябваше да бъде като тогава, като картината, но истинността на тази вметка – всъщност истинност, която тя самата най-вероятно не осъзнаваше; никога не говорех за работата си пред нея, а и в тези ѝ настроения тя сипеше десетки произволни нападки – ме накара да изпитам първична злоба, несъзнателна отмъстителност. Не можех – не исках – за поредна вечер да бъда нейн отдушник и отново да отвръщам на грубостите ѝ със смирени думи на успокоение. Но всички тези мисли не успяваха да ме обвият в утешителна самозаблуда – в своя вътрешен диалог знаех, че съм страхливец, и че нямаше нищо, което да смекчи моята вина.

Не съм сигурен колко дълго продължи този поток на съзнанието. Това, което ме върна в действителността всъщност бе пианистът в кафенето, който бе спрял да свири, и спирайки струята на своята музика, прекъсна и нишката на моята мисъл – едва изправен пред тишината осъзнах как двете бяха текли заедно, колко допълващи размислите ми бяха неговите мелодии; именно те в откъслечните детайли, които несъзнателно се бяха врязали в моята памет започнаха да се завръщат; осъзнах как иначе незабележителният човек пред мен бе свирил истинска, искрена, тешаща музика на поражението, на срама и страха. Знаех, че това е моята музика, изсвирена така, както винаги бях искал да я изсвиря – още от момента в който купих старото пиано две години по-рано и почнах в почивните дни да ходя на уроци – и така както, знаех, никога нямаше да мога.

Отидох при пианиста, сега седнал на самотна ъглова маса и отпиващ питие с мътен цвят, и опитах да започна разговор с него, изтъквайки качествата на музиката му. За моя изненада реакцията му бе сдържана, почти никаква. Когато след няколко секунди бавно изрече думи на благодарност осъзнах, че той всъщност е чужденец и че владее езика единствено на най-основно ниво. Почерпих го с още едно от това, което пиеше, и бавно, отчетливо го помолих да ми дава уроци по пиано. Първоначално той не разбра, поради което се наложи с груби, комични жестове да се обясня. Прекъснах размисъла му с щедра цифра, надраскана върху салфетката. Там написах и деня, часа и адреса, в който трябваше да започнем.

*

Бе невъзможно връщайки се вкъщи да не погледна картината – тя бе първото нещо което виждах, влизайки в апартамента; бях я окачил на подобно централно място, – но тази вечер, дори и да не бях в настроение да я наблюдавам (струваше ми се, че тя може само да ми напомни за срама) не бях в състояние да отвърна поглед от нея.

Всъщност, жената от картината (Венера Вертикордия; “Вертикордия всъщност са цветята под нея”, ми бе пояснила Катрина веднъж) нямаше голяма прилика с нея. Катрина имаше тъмнокестенява коса, която рядко преминаваше под раменете ѝ, за разлика от дългата рижава грива на Венера; устните ѝ бяха по-широки и не толкова плътни; лицето ѝ бе по-обло, а погледът – далеч не толкова наивен. И все пак понякога видимата прилика не е толкова основна за да свържем даден образ с нечии характеристики, но макар да се бях опитвал всячески – нима Катрина сама не ме бе помолила за това? – аз не можех да наложа това изображение върху представата за нея в ума си; в него липсваха нейните тревожност, трескавост и безпокойство, крайностите на нейните настроения; колкото и да ми се искаше, времето с нея далеч не бе само цветя, пеперуди, ореол и вертикордии – блаженството бе на платното, но от терзанията нямаше и следа.

В опит да разбера картината, да отгатна защо именно нея бе избрала Катрина за мой подарък, прекарах малките часове в търсене на информация за нея и нейния автор. Данте Габриел Росети – англичанин въпреки италианското си име, наследено от баща му, емигрант – освен всеизвестен скандалджия и любовник бил един от тримата основатели на претенциозно именуваното Пре-рафаелитско братство. Той, Джон Евърет Миле и Уилям Холдън Хънт смятали, че правилата в изобразителното изкуство, наложени от последователите на Рафаело и Микеланджело, техния начин на композиция на картините, на изобразяване на хора и природа са станали стерилни, и че в разрез с вижданията на Кралската академия е настъпило време за артистична революция в Британската Империя.

Тези високи слова прочетох в началото на енциклопедичната статия за художника, но търсейки визуален пример за тяхната предполагаема революция, ми бе трудно да намеря такъв. На първо време не разбирах какви бяха правилата на Рафаело и Микеланджело, нарушени от Росети и неговите сподвижници; колкото и да сравнявах техни картини, не виждах прекалено големи разлики. Може би тези на англичаните бяха по-ярки, по-живи, но не се ли оправдаваше това от факта, че бяха рисувани три века по-късно, не бе ли това достатъчна причина свежестта на цветовете да бъде по-прясна? Така или иначе, надали заради хвърлената към Рафаело ръкавица Катрина бе избрала да ми подари тази картина, поради което не задълбах прекалено в пре-рафаелитските естетически възгледи или биографии – като че ли те в крайна сметка бяха по-пълни с преплетени афери, отколкото с изкуство.

Затова реших да съсредоточа усилията си в търсене на информация относно самата картина, макар тя явно да бе сред по-малко известните на Данте Габриел (всеки път когато видех написано неговото име ме обземаше необоснована ненавист към претенциозността на тези букви, и особено към това “Данте”, което той нарочно бе избрал за свое първо име, наместо родното му Чарлз). Картината биваше съпътствана от сонет, написан от самия Росети, който трябваше да осветли сюжета ѝ – а именно че давайки ябълката на фригийския момък, Венера същевременно пронизва сърцето му със стрела, което от своя страна донася пагубни последствия за самия него; – не можех да сдържа усмивката си, мислейки за съвременната концепция за фаталната жена и колко рециклирана всъщност бе тя.

Ябълката бе сладостта, а стрелата, забита в сърцето – тегобата. Погълни едното, но знай – другото ще те прониже. Възможно ли бе Катрина да бе искала да ми каже това; така ли се виждаше самата тя в своя изкривен, странен и нереален свят? Като богиня ли се възприемаше, напосоки решавайки кой простосмъртен ще ощастливи и усмърти ведно? И в крайна сметка можеха ли моите лаически размисли, почиващи на най-основни мисловни връзки да имат каквато и да била тежест?

Бях скептично и вероятно пораженчески настроен спрямо възможността да достигна до каквито и да е верни изводи, поради което потърсих меродавните мисли на самомнителните мъдреци. Един от тях твърдеше, че “[Женските фигури на Данте Габриел] излъчват едновременно огромна еротична мощ, огромна земнота и огромно безразличие. Освен това те изглежда имат, може би парадоксално, огромно духовно присъствие, макар и не съвсем нравствено благоразположено”. Дори и да не можех да осмисля изцяло сложния изказ, като че ли виждах противоречията в картината, които той отбелязваше. Венера на платното бе съвършена, божествена, и все пак… И все пак запазваше нещо изключително земно в своя поглед, нещо, което би ѝ било чуждо на Олимп.

Друг критик твърдеше, че “Венера в тази картина не е Афродита, свежа, бяла и ликуваща от пяната на Идалийските морета, нито пък въплъщение на Любовта или човешката страст; а е кралица на Любовта, която обича не себе си, желание, което е неутолимо и безпощадно, абсолютно, най-висше… Тя е Лъстта на Плътта, която не ще загине, макар около нея любови, животи и мечти навеки да се превръщат в празнота”.

Четейки тези редове и още много други като тях се чувствах странно – дори и да знаех, че съм невеж, лаик и непросветен в изкуството, дори и да не разбирах напълно смисъла на тези изречения, нито техните термини и препратки, ми се струваше, че лесно можех да насложа цялостните усещане и възприятие, които създаваха у мен, върху самата картина, и по този начин да вникна по-навътре в нея, в нейните детайли; във всяко минискулно цветче на вертикордиите, в ефирните златисти крилца на пеперудите, във всеки отличим огнен косъм от гривата на Венера. За момент несъзнателно се опитах да си представя Данте Габриел, стоящ в своето викторианско студио, насилващ с часове своето зрение с едничкото обсебващо намерение да пресъздаде видението в главата си на платното. Мислено се поставях на негово място, и макар да бях виждал статив, платно и маслени бои само няколко пъти в живота си, усещах палитрата около палеца си, изкусните четки в ръката си, миризмата на масло, вманиачената напрегнатост на твореца. Но точно в мига, когато ми се струваше, че ще усетя и неговия замисъл за картината, неговите чувства, всичко избледняваше, сетивата отново ме пренасяха в апартамента ми, миризмата на скорошен дъжд, идваща от отворения прозорец, рамката на картината, която държах, почти опрял лице о нея. Повтарях тези опити за вникване в същината на картината докато умората окончателно не сведе клепките ми, когато просто се свих на дивана под рамката, и сънувах.

сънувах продължавам да се взирам във венера вертикордия стискам нейната рамка до побеляване на палците крещя срещу нея коя коя коя си ти венера венера катрина венера катрина картина катрина картина целуни ме катрина дай ми ябълката си пронижи ме със стрелата оголвам свойта гръд разпери грива разпръсни цветя навсякъде отлитат птици пеперуди стоиш пред мен отворен съм доближавам отварям допирам устни в твойте устни привличаш ме въвличаш ме разграждам се в две измерения с теб до теб съм най-сетне до рижавите ти коси и бледото ти съвършено тяло розите зад нас вертикордиите отпред около ни птици пеперуди златен ореол над нашите глави образът за вечността

*

Събуждайки се дълго след обичайния час, осъзнах, че не съм влязъл в картината, че не съм напуснал материалния свят за да се превърна в застинал двумерен образ, каквито митове някога бях чел, и които, трябва да призная, не за пръв път бяха провокирали подобни съновидения. Когато се опомних се сетих смътно, че чужденецът трябваше да дойде за първия ни урок след час, поради което направих възможното да се разбудя и разтребя.

Две минути след кръглия час на вратата се позвъни, пианистът поздрави на своя език и влезе. Видимо бе около тридесетте, със стройно телосложение, носеше неколкодневна брада, макар и да не можех да реша дали това бе неговият замисъл, или просто не бе намерил за необходимо да се обръсне; косата му бе значително оредяла, имаше ясно очертан, правилен, макар и голям нос, и тъмнозелени, почти кафеви очи. Носеше семпли и същевременно стилни дрехи – раирана черно-бяла риза, сиви панталон и елек. Не говореше много, вероятно заради езиковата бариера, а може би просто бе мълчалив. Когато го заведох до пианото, той седна и опита да се разсвири, пробвайки различни гами и акорди, но видимо ядосан, стана и изсумтя на своя език, след което, без да ме погледне или попита, го издърпа в средата на стаята, отвори капака му и бавно започна да настройва струните, така че те да отразяват хроматичните стойности на клавишите.

Половин час по-късно седях до него пред акордираното пиано, и гледах какво правеше той – вероятно дори да искаше, нямаше да може да ми обясни теорията зад своите движения на моя език. “Искаш да свириш моята музика, нали?”, попита. Кимнах. Той бавно почна да свири някаква гама, но не мажорна или минорна – бях изучил сравнително добре тези ладове със своята предишна учителка; – в нея имаше нещо източно, нещо мистично и меланхолно; някои от тоновете бяха неловко близо един до друг, почти създаваха дисонанс, докато други бяха разделени от протяжно пространство, малки острови в бурното море от звук, което чужденецът създаваше.

Когато запаметих достатъчно добре тоновете от гамата, повтаряйки това, което той правеше, той сложи пръстите ми върху три клавиша, после върху други три; накара ме да повторя последователността от тези два акорда няколко пъти с различна бързина, след което ми показа как да ги наложа върху гамата. Оставяйки ме да изучавам и да осмисля звуците, акордите, гамата и връзката помежду им, той си тръгна след като бе взел хонорара си и след като на лист хартия бях написал датата на следващата среща.

Кратката среща с чужденеца ме остави възхитен и вдъхновен. Макар и да бях правил плахи опити да се науча да свиря в продължение на почти две години, никога не бях изпитвал подобно удовлетворение и разбиране за музиката. Бях минал през три учебни школи изписани с еднотипни мотиви и прости ноти, но никога не разбирах защо трябва да ги изсвиря; извън чисто техническата необходимост да координирам своите пръсти и ръце ми бе непонятно какъв смисъл имаха тези стерилни ноти. Сега, напротив, чужденецът не ми бе оставил ноти, не ми бе помогнал да усъвършенствам своята координация; дори не бе оставил мелодия, която да упражнявам, но ми се струваше сякаш в триадите на двата акорда и седемте тона на непознатата гама се сбираше цяла вселена; вселената на поражение, страх и срам, която ме бе обзела предишната вечер.

След няколко дни той дойде в същия час, и тъй като усилено бях репетирал наученото, можехме да продължим от където бяхме прекъснали предишния път. Сега той прибави още два акорда към вече научените, като дълго ми показваше и ме приканваше сам да експериментирам с тяхната последователност. Понякога слагаше малкия ми пръст върху четвърти клавиш, придавайки на акорда тревожност, изменчивост или очакване. Преди да тръгне, той ми сподели няколко изречения, които очевидно бе подготвил и наизустил предварително.

Това бе не само неговата музика, казваше той, това е музиката на моята страна; гамата и акордите на моята страна. Във всяка тяхна нота, във всяко тяхно взаимодействие и последователност се таят векове, хилядолетия страдания, жестокости, любов и мъдрост. Всички истински песни, всички песни, които са открити и искрени в своето поражение, се градят на тези акорди и се реят в смиреното отчаяние на този лад. Всичко красиво в музиката ми идва от там; всичко, което онази вечер свърза със собственото си поражение, идва от там, каза той.

Завършвайки малката си едва разбираема от твърдостта на неговия акцент реч, му платих – дадох му двойно повече пари от миналия път, сега вече бях убеден, че дори и това бе нищожно в сравнение с познанието, което споделяше; – уговорихме деня и часа на следващата ни среща, след което той тръгна.

Репетирах почти безспир в следните няколко дни. Пръстите ми вече се ориентираха несъзнателно върху ограничените от лада клавиши, долавях все по-дълбоко и изострено тънките нюанси на сложните акорди, в техните изменчиви бързина и последователност ми се струваше че сам съм написал дузина песни; песни, които, несъмнено, десетки други музиканти далеч по-достойни от мен самия вече бяха създали и увековечили на лента. Чаках с вдъхновен трепет часа, когато чужденецът щеше да разкрие пред мен още по-глъбинни тайни на своята музика; когато нямаше просто повърхностно да докосвам тоновете на поражението, а щях да извличам същинските звуци на срама; струваше ми се, че този човек може едва с две от развалените си изречения да ми сподели подобна мъдрост.

В деня на урока този път обаче не бе точен. Минутите течаха бавно, а на вратата все така нямаше никой; аз можех само нервно да крача в очертанията на своя хол, неизбежно поглеждайки картината.

Коя всъщност бе изобразената жена? Казвала се, бях чел преди, Алекса Уилдинг – жена от работническата класа, за която не се знаело много, отчасти поради нейния незабележителен произход, отчасти, иронично, поради нейната добродетел – тя, за разлика от немалко други модели на Данте Габриел, така и не станала негова любовница, поради което неговите съвременници и изследователи не счели за необходимо да ѝ обърнат прекомерно внимание. Неговият помощник пишеше, че тя въплъщавала представата за по-висша, божествена красота на художника със своето “прекрасно лице, всяка негова красиво изваяна черта, изпълнена със застинал, нежен, мистичен покой, който подхождаше чудесно на някои от неговите схващания… Той бе поразен от нейните красиви лице и златисто-кестенява коса. Беше точното лице което бе търсил толкова дълго.”

Когато я видял на улицата, Данте Габриел слязъл от каретата си и лично я довел в студиото си, а когато не се върнала, я търсил из Лондонските улици докато сцената не се повторила. Уилдинг позирала за него повече от която и да е от любовниците му – съществуваха петнадесетина портрета с нейния лик, чистотата на нейната красота върху платната противопоставяща се на пищността на другите му творби. И може би точно поради липсата на плътска връзка помежду им той е можел да я изобрази такава – съвършена, бледа, умислена, създаваща неутолим копнеж.

Лаическите ми мисли за изкуство се нижеха неусетно докато следях часовника. Когато той удари час след уречения, реших да се обадя на чужденеца, чиито номер бях взел още на първата ни среща. След около минута свободен сигнал, се обади жена, която не бе чужденка, питаше кой съм и защо го търся. Отвърнах, че съм приятел, с когото е имал уговорка, след което последва кратко мълчание. Тя бавно съобщи, че държи пансиона, в който бил отседнал, и че тази сутрин той се бе застрелял, бе се самоубил.

Новината ме порази; имах нужда да седна и да поема въздух. Макар да не познавах чужденеца – знаех едва неговото име и страната от която идваше; не бях разговарял с него за родния му град, нито за това кога и защо бе дошъл – след няколкото ни срещи аз чувствах дълбока връзка с него, музиката по необясним начин ни сплотяваше; той бе докосвал клавишите, от които с неговия допир за пръв път изстена истински звук. Не мислех, можех само да съжалявам и да скърбя за светлината, която бе той за мен, и за мъдростта, която никога не ми предаде, която сега никога нямаше да достигна; сега, когато бе сложил край на живота си.

Вероятно стоях часове в това полусъзнание, докато от мътността на мисълта ми не изплува паническият страх за Катрина – навярно несъзнателно бях потискал мисълта за нея откакто прекарвах времето си пред пианото; – бях я оставил сама с нейните демони; ако чужденецът бе загубил тази битка, не бе ли възможно тя също да бе се предала, противно на моите очаквания? Ведно с този страх в себе си почувствах и силен прилив на любов към нея; знаех, че в този момент на крайна критичност бих направил всичко за да я върна; ясно виждах как единствено моментите ми с нея бяха цветни, колкото и мъчителни да бяха понякога.

Изплувайки от несвястта, в която бях изпаднал, набрах номера ѝ, и с всеки следващ свободен сигнал съжалението за собствената ми слабост ставаше все по-непоносимо. Мъчително броях монотонните звуци, след което повторно пробвах да се обадя. Това изтезание продължи около час, докато най-сетне чух приглушения ѝ глас да промълвява:

– Кажи.

– Катрина… Съжалявам – всъщност бях дотолкова поразен от паника, че дори не можех да изкажа своите притеснения; в дългите минути надявайки се да я чуя не бях и помислил какво щях да ѝ кажа. Последва дълго мълчание и тежко дишане от другата страна на слушалката.

– Трябва… Трябва ми време, М-. Понякога ми преебаваш живота.

и ти и ти моя катрина но не искам нищо нищо каквото и да било друго само с теб единствено с теб се чувствам жив– думите искаха, напираха да бъдат изречени, но можех едва да промълвя:

– Прости – след което да чуя линията да прекъсва, оставяйки ме в неловката тишина на късчетата разбит живот.

Дори не усещах всецяло чувството на загуба, което ме бе обзело тогава. Като огромен бърз прорез със скалпел, осъзнавах, че съм ужасно ранен без все още да изпитвам огромната болка, която раната щеше да ми причини. Може би Катрина наистина щеше да ми прости след месеци, дори години; може би дори някога щеше отново да ме приеме при себе си, но в този момент, в дигиталното припукване на прекъснатия сигнал, нещо в мен се сломи; частица сърце, която бях успял да запазя със себе си дотогава, се прекърши и се разби о земята на десетки, стотици малки кървави късчета, в ушите ми звучейки въображаемия им звук.

Единственото което можех да сторя бе, без да разсъждавам, неусетно, съвсем спонтанно да седна на пианото и бавно да започна да съграждам звука им – моя звук, звука на чужденеца – от четирите акорда.

Advertisements