Всеки запис трябва да бъде сравняван с тишината – тя е съвършена; какво ще поставите върху ѝ?”

 

Този афоризъм на Пол Бюкянън прекрасно описва неговия смел и едновременно интимен, почти чуплив албум, Mid Air – творба, в която музиката е в разстоянието и тишината между нотите; в която няма излишен звук и всеки такъв е на мястото си.

Соловият дебют на шотландеца Бюкянън е сериозна крачка встрани от звука на The Blue Nile, групата, с чиито меланхоличен арт-поп стана известен в края на 80те. Наместо пластовете от синтезатори и леките бийтове, тук чуваме един донякъде постен, спартански звук – Пол пее своите миниатюри, съпровождайки сам себе си на пиано; от време на време на заден план чуваме и малки щрихи оркестрация. Избягвайки риска да звучи еднообразен и скучен, така той всъщност се разкрива далеч по-обезоръжаващо пред слушателя отколкото когато и да било преди. В песните – както вече споменах, миниатюри изградени от прост мотив и кратък стих – той споделя своите малки капки житейска мърдост. Прехвърлил петдесетте, той е способен да открие както меланхолия, така и романтика дори и в най-простите ежедневни битовизми, по този начин изваждайки ги от контекста, в който сме свикнали да мислим за тях – “The cars are in the garden now / The stars are underneath the clouds”; “Tomorrow we get up early / Looking for angels in the sea”; “Ask me if I am grateful, / Watch as I fall down to my knees”.

В музикално отношение, Бюкянън пренася опита си от The Blue Nile в новия си звук – песните са също толкова внимателно и детайлно аранжирани, просто тишината е еднакво важен инструмент както всички останали. Макар да не е голям пианист – аранжиментите са съставени предимно от леки акорди на пианото и мелодия, повтаряща вокалната фраза – гласът му все още е силен, леко дрезгав баритон, който става все по-въздействащ с годините. Прекрасните запис и продукция на албума ни позволяват да се чувстваме сякаш сме в една стая с него, който ни свири малки музикални скици на ухо. Опитът и дългата пауза между албумите (в случая – 8 години) са го научили на сдържаност, която единствено прави прилива на емоции в последните две песни по-силен и трогателен.

Mid Air трудно се вписва в дигиталния, безличен и забързан пост-модерен свят на 2012. Интимен, абсолютно некомерсиален и безкрайно човешки, неговата поява е щастлива случайност. Шанс, какъвто не се случва прекалено често – тих, съкровен, споделен шедьовър.

Advertisements