Не бях я забелязал до деня, в който в един от множеството тягостни моменти не изказа иронията, която мислех, но нямах куража да оглася. Обърнах се учуден и в застинало мигновение се замислих защо не бях ѝ обърнал внимание по-рано – острите черти на нейното лице носеха немалко изящност, която бе елегантно допълнена от тъмнокестенявата ѝ вълниста коса, отрязана на черта; – истината бе, че я намирах едновременно чаровна и красива, което бе крайна рядкост. Понякога, лениво шляейки се из пешеходните улици, забелязвах жени, които бяха очебийно красиви, които на мига провокираха точно тази неволна мисъл у мен, но които чувствах като застинали статуи на красотата, въплътеното съвършенство, което те можеха само да развалят, излизайки от тази инертна неподвижност. А. бе красива, но притежаваше и зрънцето несъвършенство – окончателният Божи замах с четката; нещо в нейните скули и това как те се свързваха с устните – което можеше да ме привлече към нея; а и тази иронична вметка.

Слабо смутен и срамежлив, почнах да прекарвам почивките си с нея; пиеше кафето си черно, черно като чувството ѝ за хумор, като безмерната бездна в очите ѝ, която се отразяваше в моята. Не знаех откъде ми бе позната нейната осанка, начинът по който всмукваше отрова от тънката цигара, начинът на редене на думи и акцентът, който поставяше върху някои от тях, последвани от кратки паузи, докато веднъж в разговорите ни не изникна като икона личността на Ник Кейв. Мигом ми просветна как тя внимателно бе изучила маниера и движенията му, как неусетно вероятно дори за нея самата влагаше негови думи във фразите си, как това се бе превърнало в навик; така, както за мен. Бях привлечен дори повече от това разкритие; усетих, че в нея има нещо от мен, че като магнит, разделен на две, трябва да бъда до нея, да се слепя за своя първоизточник.

След няколко дни установихме, че – в случай, че направя четиридесетминутен завой – живеем в една посока, и почнах да я изпращам до дома ѝ. През тези часове тя ми разказваше случайни епизоди от житейския си опит (значително по-пъстър от моя собствен), които, макар да имаха своите мигове на щастие и сполука, винаги свършваха в сълзи, нейните. Тези събития, мислех си, ѝ бяха създали фаталистичен, детерминистичен възглед за света и нея самата, в който, макар да бе странно прекрасна, ѝ бе отредено страдание, към което тя безспир сипеше изкусни хапливости, които така добре пасваха на моите собствени и на моето собствено – сега разбирам – ограничено детерминистично разбиране на света. Надали бе голяма изненада за околните, когато разходките ни започнаха да приключват в малкия ѝ уютен двустаен апартамент, който наскоро бе взела на кредит.

В тези престои често слушахме гласа и словата на Ник Кейв, в резедавата спалня съграждахме малък негов храм. Тя особено обичаше една от първите му песни с Bad Seeds, From Her to Eternity. Разказваше ми как често си представяла, че тя самата е момичето в песента; момичето, което коленичи и плаче реки, които се просмукват в пода и текат в стаята под нейната, където Той ги поглъща; самата представа за това я караше да изпадне в почти религиозен еротичен екстаз. Коленичех.

*

Понякога, гледайки приликите в облеклото ни, размишлявах как Кейв бе еднакво възхитителен и за двата пола. Дългата му, усърдно сресана коса, короната на неговата висока, стройна фигура, която той умело подчертаваше със строгите си вталени костюми, го поставяше извън границите на традиционно мъжественото – той не се вписваше в представите за мъжкар, но въпреки това бе така сигурен в себе си, неговият външен вид така отразяваше неговата същност; неустоима привлекателна сила за огромното мнозинство от момичета, с които бях говорил по въпроса, и за всички, към които аз самият бях привлечен. А. подражаваше на стила му не по-щателно от мен самия, нерядко носейки мъжки панталони, ризи, елеци. Чудех се и дали – излизайки по този начин от схващането за мъжественост – с нея, и с неколцината други подобни нам, не бяхме същества от друг, трети, нов пол; от нова издънка на еволюционната верига, все още неизследвана и научно непризната; същества, които знаят, че са първообраз на бъдещето, но по някакво обстоятелство родени не в собственото си време, се държат странно в чуждата среда, търсейки със знаци, познати само на тях самите, себеподобни. Този софизъм – един от многото, родили се в часовете на музика, алкохол и цигари – се харесваше на А., вероятно тъй като легитимираше нейното – нашето – превъзходство над еволюционно изостаналите индивиди.

Това високомерие се проявяваше предимно след втората чаша вино, когато тя прескачаше песните в списъка до People Ain’t No Good, нелепо припявайки със своя сопран. Тя смяташе – а аз охотно се съгласявах, – че песента докосва нещо много дълбоко в човешката природа, че вътре в нас се крие изначален непреодолим недостатък, който ни пречи да бъдем такива, каквито искаме да бъдем, и каквито учим децата си да бъдат, знаейки, че никога няма да са. Хората просто не струват, пееше Кейв; хората просто не струват, ми казваше тя, и нито тя, нито аз правехме изключение; въпреки това, и двамата искрено го осъзнавахме и признавахме един на друг, което в нашето чисто човешко несъвършенство ни свързваше, и това бе единственото, което имаше значение.

Обективните обстоятелства нямаше как да позволят близостта ни да продължи прекалено дълго; и двамата бяхме наясно с това от самото начало, така че когато след няколко месеца споделено нещастие си казахме довиждане, ничии свят не бе прекършен. Решихме да поддържаме връзка, макар и не прекалено често. Виждах я през няколко месеца, като срещите ставаха все по-отчуждени и отдалечени – пътищата ни така или иначе бяха твърде далечни за да съм очаквал каквото и да било друго.

Мълчаливо реших да прекратя контакт с нея след няколко подобни досега. Повод бе изненадващият отговор на някой от тривиалните въпроси, които зададох за да стопя леда на поредната среща – с усмивка, която рядко бях виждал, тя оповести, че мисли позитивно, че открива красотата в природата и планините, че приела православието и че открила Господ. В първите няколко мига помислих, че това е някое от нейните иронични остроумия и понечих да се засмея, но неловкият ѝ поглед ми подсказа, че това не е така. Тя наистина вярваше в думите си.

Засмях се на воля у дома; момичето, въплъщаващо мрака, се радвало на природата и мислело позитивно; осенила я Божията благодат и открила Христовата промисъл! Дори мисълта за това предизвикваше саркастична гримаса у мен. След първоначалната ирония на ситуацията обаче размислих по-трезво – може би достатъчно бе страдала през годините и бе решена да достигне до късчето щастие, което съвсем справедливо ѝ се полагаше и какво, всъщност, бе лошото в това? Нима заради това, че търсейки го по този начин, излизаше от моята орбита, трябваше да я виня, толкова ли бях себичен? В крайна сметка си казах, че и Кейв бе открил Бог след определен брой години, и реших да я оставя да върви по пътя си без да я съдя – не ѝ се обадих след няколко седмици, както правех преди, а когато впоследствие екранът на телефона ми изписа нейния номер, деликатно оставих обаждането без отговор.

*

Пътят ми ме отведе към нови хоризонти, нови търсения, и, в крайна сметка, нови, дотогава невъобразимо дълбоки, крушения. В множеството екзистенциални нощни умисли търсех изход, път или пролука, исках да се откъсна от страдалния лабиринт, в чиито стени се блъсках, бивах блъскан. Тъй като единственият човек, когото познавах, който го бе сторил преди мен, бе А., реших да преглътна неловката гордост и да я помоля за съвет и насока. Исках да проведа сериозен, труден и за двама ни разговор, в който да разбера как бе обърнала посоката на живота си, какво бе то, което я превърна в щастлив човек. За мое облекчение, телефонният разговор премина нормално, и тя се съгласи да се срещнем няколко дни по-късно. Не бях споменал предмета на разговора, но той щеше да изникне, целта на срещата.

Изглеждаше добре, носеше черно-бяла рокля, подходяща за сезона, бе усмихната и словоохотлива. Седнали в едно от любимите ни кафенета, внимателно изчаквах удобен момент, в който любезностите и тривиалностите, съпътстващи разговорите между стари познати, които не са се виждали от дълго време, щяха да свършат, и аз щях да насоча събеседването към сериозната тема, която ме вълнуваше. Но този промеждутък в нейната реч така и не идваше – държеше пространно да ми разкаже за прекрасния си нов живот, за новото си почти семейно гнездо, за новата си комфортна работа с прекрасни колеги; за всичко това, което бе променило живота ѝ, но бе така изгубена в собствения си разказ, че не ми даваше думата за повече от неколкосричен отговор. В продължение на два часа тя не успя да види моята тревожност, не можа да отличи престорения интерес от учтивостта, не се сети да зададе дори баналния въпрос какво правя напоследък. Чувах за великолепните ѝ пътешествия, за реките от положителна енергия, които се вливали в нея, за невероятните хора с които се запознавала в непокътнатите кътчета на красивата природа; и сякаш сам Кейв седна до мен на дивана и ми прошепна в ухото една от незабравимите си фрази, които толкова често пеехме двамата с нея: It’s good to hear you’re doing so well, but really, can’t you find somebody else that you can ring and tell?

В крайна сметка, реших че разговорът, който исках да проведа с нея няма как да се осъществи; платих, и се отправих към дома, без да правя четиридесетминутен завой. По пътя наобратно, в паметта ми изникваха произволни моменти от нашето познанство, върху които размишлявах, търсейки нишката, с която можех да си обясня днешното ѝ поведение; сякаш срещу нея бях не аз, а някой автоматон, който повтаряше последната дума от всяко нейно изречение и кимаше одобрително. Мислех си за часовете, в които се прибирахме заедно, анализирах късчетата от разговори, които – без съмнение, несъвършено – можех да си спомня, за следобедите и вечерите в нейния уютен апартамент.

И в един миг като че ли я прозрях, нишката, свързващият жилка между всички тези моменти и днешната вечер, чертата, която тя не бе променила, която бе нейна присъща. А. не бе егоист, но тя бе извънредно егоцентрична – винаги щедро споделяше всичко, което имаше с близките си, но – бях готов да се обзаложа – мислеше за себе си в трето лице. В тази себичност аз бях попаднал по неочаквано стечение на обстоятелствата, и бивах приет само защото – тогава неизвестно за мен самия – подхранвах егото ѝ с образа, който сама бе изградила за себе си. В миговете, които смятах за споделено нещастие, всъщност нямаше интимността, която си представях, а някаква изкривена форма на утеха от моя страна, с която просто съм окуражавал нейните суета и поза.

Сега, в своето щастие, тя бе също толкова егоцентрична – отказваше да забележи очевидното, че човекът срещу нея бе силно тревожен и че положителните ѝ нагласи го потискаха; бе оградена от образа на собствения си чудесен нов живот до такава степен, че ѝ липсваше дори най-простата връзка с реалността; не успяваше да съобрази и да си спомни, че нейният събеседник – аз – бе крайно скептичен към подобни промени; дори не се сети да попита как се чувствах. Ако исках да продължа познанството си с нея, нямах друг избор, освен да коленича и да се моля в храма на нейното щастие.

Не го направих. Почувствах се странно използван.

Advertisements