Кратки изречения. Прости фрази. Само така ще те разберат.

И макар точно с тази мантра да съм бил облъчван в протяжните часове по литература в училище, след дълго мъдруване и осеммесечна терапия, продължила 4200 страници, мога уверено да отхвърля тези твърдения като фундаментално погрешни – мислите в нашето съзнание излизат отвъд езика; обличайки ги в думи, ние неминуемо се разделяме с техни нюанси, а съкращавайки облеклото, все повече се отдалечаваме от първоначалната си мисъл; може би отсрещният наистина по-лесно би възприел някаква идея, но тя е все по-малко тази, която сме искали да предадем чрез езика.

Това – многоредови изречения изпъстрени с вмъкнати фрази и подчинени – е и едно от първите неща, с които Пруст впечатлява; в продължение на седем тома той рядко ги жертва за по-лесносмилаем текст. Всъщност, това е продиктувано от мащаба на творбата – един роман в седем тома (които макар да са до голяма част смислово обособени, съставят едно цяло; не става дума за седем книги от една и съща поредица), в който Пруст в милисекунден детайл е описал живота и вътрешния свят на вездесъщия Разказвач (назован точно два пъти по име, „Марсел“) от неговото детство в Щастливата епоха до дните на старостта в Голямата война.

Обемът на творбата представлява и главната причина за неговата непопулярност сред масовия читател. Както всяко произведение с размах, то е заченато в протяжност (по-точно, в малките часове на последните десетина години от болнавия живот на своя автор), и именно в такова състояние трябва да бъде възприето – състояние, в което дългите фрази бавно да почнат да извайват своя собствена логика, в която широтата на неговите разбирания да покълне у читателя. „По следите на изгубеното време“ е времеемко и сложно произведение, но то е далеч от умишлената самоизолация на писатели като Джойс. Пруст разбира книгата като огледало, като инструмент за четене на себе си, и затова внимателно и просторно той излага своите размишления за живота, паметта, скръбта, любовта и всички малки импресии, които са оставили следа върху него.

Пруст, противно обезверените читатели, захвърлили го след тридесет страници, не е скучен, или поне не винаги – той спокойно може да пише безкрайни съждения, на които му напомня копчето на палтото му като дете; или да опише всяка нишка на вечеринка, на която нищо не се случва в 200 страници, но, както се избистря към края на Романа, всичко това има своя собствена цел; в творбата няма излишен ред. А подобни мудни пасажи винаги са последвани от събития и впечатления, които оправдават усилието.

Друга ярко изпъкваща черта на „По следите на изгубеното време“ е неговата егоцентричност – от всеизвестното „От известно време си лягам рано“ първото лице ни напуска само за една глава; но по-открояващото се дори от това е, че хора и събития са представени само чрез прустовите впечатления – така той може да отдели десетки страници на произношението на своята гувернантка, и да отмине години с кратко изречение.

Но колкото и арогантно да изглежда това отначало, постепенно всичко се прояснява – „По следите…“ е импресионистичен роман, в който значение имат не самите събития, не самите хора или техните думи, а впечатленията, които са оставили у Марсел; те съществуват, само доколкото той си ги спомня, а начинът, по който ги помни, рядко е този, по който те са се случили в действителност.

Именно паметта е една от най-ключовите теми на Романа. Приносът на Пруст към нейното разбиране е така съществен, че терминът Прустова памет и до днес остава в употреба. Накратко, това са неволните спомени, предизвикани от импресии, подобни на тези, породени по времето на спомена – така например, вкусвайки френския сладкиш мадлена на старини за пръв път от години, Марсел неволно си спомня събития, които са му се случили като дете, когато често е вкусвал от същото лакомство.

И тъй като подобни импресии могат да бъдат породени по различен начин – у мен например картините на Моне и Моро създават впечталения, подобни на тези, оставени от музиката на Дебюси, – Пруст често прави сравнения и връзки, които не са явни с просто око: така той сравнява климата с музика, думите от разговор с картини и пр., по този начин отваряйки очите на читателя за неща, които не е забелязвал преди. Прустовата памет изоснови предизвиква традиционното ни схващане и за хронологично време, и макар че никога няма да узнаем истината, схващането, че нещо от нас съществува извън времето, че онова, Изгубеното време може да бъде възвърнато е ако не достоверна, то изящно красива.

Друга ярка и не по-малко поразяваща черта на Романа е развратът. От четвъртия том, уместно именуван „Содом и Гомора“, нататък, Марсел вече е достатъчно зрял за да разбере не само собствените си, традиционни (в Романа) влечения, но и потайния хомоеротизъм, пропит във френското високо общество. Осъзнавайки тази черта в началото на тома, той бавно и в минискулен детайл изследва проекциите на обратността в обществото; знаците, с които обратните (в оригинала, inverts) общуват, нейните цялостни значение и смисъл. Това е нишка, която разплита до нейната поразителна развръзка – колкото скандална, толкова и логична – в годините на войната. Поразителна и изключителна е и откритостта и дистанцията, с които Пруст изследва всичко това – макар писателят сам да е бил обратен, във време, когато това е предизвиквало или присмех, или порицаните, той нито защитава, нито съди; а наблюдава, изследва, стреми се да извлече същината от това и да го вплете в своето разбиране за света.

Ярка е и вманиачеността на Разказвача, неговата перверзна и всепоглъщаща нужда да обсеби цялото време на ухажваната от него девойка (т.V, „Пленницата“). Егоистичният характер на неговата изкривена любов – пропита и от разяждаща ревност – е открит в почти плашещи хладнокръвни подробности. Крайностите, до които стига, за да следи, дебне и обсеби своята пленница са противни и страшни, но само така той може да стигне до зрънцето истина за себе си и за своята любов – Пруст, както Ален дю Ботон твърди, страда успешно, а не мазохистично, защото преодолява и се учи от своето страдание. Смея да твърдя, че дори в пост-информационната интернет епоха на XXI век, в която живеем, stalk-ването не е представяно толкова достоверно, колкото тук.

„По следите на изгубеното време“ не е изгубено време. Изоснови предизвикващ разбиранията и схващанията ни за време и реалност, той неминуемо ги променя. Във Вас ще остане само импресията от тези размисли, за която ще си спомните друг път, когато четете помпозен, тежък текст за друга книга, която никога няма да прочетете – именно така ще се пренесете в друго време, по-щастливо или по-нещастно за Вас (тъй като всяко щастие е неповторимо), и за миг, макар и да не знаете какво изпитвате, ще знаете, че Марсел е прав, че Възвърнатото време съществува.

Advertisements