“Silience – незабелязаното съвършенство, което се носи около нас ежедневно, неосезаемо – скритите таланти на приятели и колеги, мимолетните солови фрази на музикантите в метрото, небрежното красноречие на анонимните потребители, невидените творби на изгряващи художници, които биха били признати за шедьовър само ако бяха оценени от картела на масовия вкус; които предполагат, че блясъкът е рядко и ценно качество; неволен изглед към заровени скъпоценности, които макар и не безупречни са все пак някакси съвършени.”

из Речника на смътните скърби

Всеки има свой талант и блажени са тези, които са го открили. Макар малцина да са творците, които обикновено свързваме със самата дума талант – актьори, скулптори, писатели, поети, преводачи или режисьори, – в обсега на всеки е нещо, което би могъл да върши добре, което да го накара да се чувства удовлетворен и значим. От неща прости като тухлен зид до висококвалифицирани усърдия като разчитане на сеизмична активност; това да забавляваш хората или да направиш един-единствен човек истински щастлив (колко трудно, всъщност!) – пътят ни е лутане в търсене на призвание, на талант.

Като дете познавах момче, на което изглежда за разлика от всички останали в малката общност, несъзнателно предопределяща бъдещето, наречена клас, отрано бе спестено цялото лутане. Останалите деца – сред които аз самият – се справяха с уроците – празните, кухи уроци – добре или зле, в зависимост от естествените си способности (за което никой не би трябвало да ги вини, а, уви, най-малко – аз), но нямаха ясна насока; в тези безгрижни години не бяха открили своя талант – а и не се бяха замисляли за него. Всеки път когато ме попитаха какъв искам да стана отговарях нещо различно, провокирано от обстановката. Но това момче, той не просто бе открил своя талант, той притежаваше дар. В малкото часове по изобразително изкуство, така често принизявано от изучаващите го до простия акт на неговото материализиране, неговите творби онагледяваха разликата с всички останали, и ни караха да виждаме в собствените си късчета картон това, което бяха – драскулки на дилетанти; хора-клечки и линии, извинение за изящни природни форми. Нему съвсем естествено се отдаваха естествените контури на хора и животни, светлосянката, перспективата. Ние щяхме да се лутаме десетилетия докато намерим своето призвание, неговото бе предизвестено.

В годините на изграждане на характера нямах твърде близък контакт с него. Бегло и чрез общи познати с далечната и безразлична изненада, с която узнаваме нещо за някой, когото сме познавали в друг живот, разбрах, че е решил да преследва път, съвсем различен от този, в който всички си го представяхме като деца; с професия, достойна и трудоемка, но изтъкваща тялото, а не духа.

Пътищата ни – започнали от една начална линия преди толкова години, сега толкова разнопосочни – се пресякоха наскоро. Чрез обстоятелствата и общите познати видях, че той е постигнал нещо, че работи в избраната от него сфера; че има спътница – при това момиче, което е способно да направи своя избраник щастлив (а за подобна преценка на всеки мъж, разбира се, са необходими един поглед и петминутен разговор). Тези разкрития породиха в мен не първосигналната завист, а радост за някогашния ми приятел. Но ако първите минути от срещата ме оставиха с усмивка, то след няколко часа, в нейния край, изпитвах лека горчивина.

Макар да се движеше по пътя, който си бе начертал, и наглед да нямаше потискащи проблеми, той бе с изключително негативна нагласа. На всяка стандартна реплика за разчупване на разговора намираше негативни връзки с наглед несвързани неща; дори целенасочените ми вметки към положителното – очевидно положителното – в живота му само извличаха половинчато признание, след което се връщаше в руслото на предишната си реч. Какво бе накарало този мъж, който имаше всяка предпоставка за щастие, да не бъде?

Лесно е да кажеш “Трябваше по друг начин” или “Той можеше да бъде великолепен творец”, когато не си бил изправен пред препятствията, трудностите и изборите на въпросния човек; като че резултатът от усилията е леснопостижим за всеки на негово място. Но когато страним от своето призвание се чувстваме нещастни, неудовлетворени, неосъществени – несвършеното време на глагола разяжда мозъците ни ежедневно (или еженощно), намеквайки за несъвършенството, в което сме изпаднали. Че сме намерили таланта, но сме му обърнали гръб; че сме видели светлинката в далечината, но сме решили да вървим в друга, по-лесна посока.

И, Бога ми, нима моят познат е малцинство, нима само той не е открил таланта си? Колко много неудовлетворени хора виждам всеки ден, хора, на които миналото несвършено време на “можеше” и “трябваше” е изписано във всяка бръчка, скула и крива усмивка; във всеки поглед! Седейки в метрото се отдавам на единственото възможно занимание, наблюдаване на околните – на възрастния господин, който никога не е докосвал цигулка, инструментът, за който бе призван; на снажния бабаит – олимпийски дискохвъргач, който в крайна сметка се изхранва с цифри, които не разбира; на самотния неугледен мъж, недопуснал любовта от притеснения и работа. Всички тези хора, и техния неоткрит, неосъществен талант, който тегне над тях; който чудовищно виси от плътта им като закърнял сиамски близнак – мъртъв организъм, изпиващ жизнените им сили, правещ ги нещастни и грозни; загнила плът, която ще убие и другия организъм, ако бъде отстранена, защото само за нея – за неосъществената си мечта – продължаваме равномерно да поглъщаме и издишаме въздух. И като че ли се намирам не в метрото, а в подземния лабиринт на дантевия Ад – свистенето на десетки демони през процепите на прозорците – където страдалните душѝ вечно се въртят в маршрута “Цариградско шосе – Обеля – Джеймс Баучер” и обратно.

Но тези мои мрачни мисли са прекъснати от оповестяването на моята станция, излизам от влака, изкачвам шестдесет и трите стъпала към Беатриче. И крачейки нагоре – адските стенания далеч зад мен, – забелязвам собствения си сиамски близнак – не закърнял, а развит, мое завършено копие, слято с колкото незабележима, толкова и живителна ивица плът, – който съм свикнал понякога да приемам за даденост. Мога само с признателност да отпусна ръка на неговото рамо, и, с риск да бъда помислен за помрачен от околните, да промълвя: “Благодаря ти, че си тук, приятел. Благодаря ти, че си зрял.

Advertisements