Един от моите отдавнашни и искрени приятели – нека поради собствената му скромност го назова като Кристофър Куентин – доскоро бе аполитичен. Съвсем преднамерено, усещащ клисавия мирис на случващото се по света и у нас, филтрираше своя информационен поток така, че да отразява неговите вкусове и интереси, и често, когато се събирахме в компания, задаваше леко нелепи въпроси като „Има избори другия месец?“ или „Кой е [министърът на, да речем, икономиката]?“. В подобни моменти, не искайки да влизам в подробни обяснения и потенциални спорове, просто сменях темата с шеговита реплика („Ще си избираме нов месия“; „Един мушмурок“) и обсъждах по-приятни и забавни неща с него и другите ни общи приятели.

Водовъртежът от тревожни събития в последните месеци обаче постепенно накара Кристофър Куентин да се замисли накъде е тръгнала страната ни. Опитът за атентат срещу партиен лидер в ефир; февруарските протести; нечистоплътният скандал с подслушването; 350-те хиляди бюлетини, чакащи да подменят вота на избирателя – всичко това даваше своя дан към чашата на търпението му и все повече го изваждаше от ступора на политическата апатия. Дори на изборите на 12-ти май Кристофър Куентин отдели доволно дълга част от времето си на екскурзия в чужбина за да упражни правото си на вот.

Затова и когато на 14-ти юни бе обявена абсурдно гротескната номинация за шеф на ДАНС, не се изненадах, когато получих телефонно обаждане от него. „Какво се случва?“, „Следиш ли събитието във facebook?”, „Ще бъдеш ли на протест довечера?“ – обновявайки страницата на събитието на всяка минута, наблюдавах как се присъединяват стотици и хиляди хора. Не знаех дали те ще бъдат на площада след часове. Но имах уговорка с Кристофър Куентин заедно да изразим възмущение.

Неговото излизане на площада бе събитие. Човек с висококвалифицирана професия, в която е добър, която го удовлетворява и не зависи пряко от властващите на деня, без твърде голям интерес към политиката и политическото, и без да чувства прекалени материални затруднения, той бе там единствено заради прелялата чаша на своите принципи. А след като властта отказа да легитимира справедливостта на исканията ни, поднасяйки непреднамерено комичното катартично извинение, той остана на площада. Отдели от времето и енергията си в летните месеци, за да покаже съпричастност и гражданска активност. Нещо повече – той следеше събитията и анализите отблизо, бе информиран и си изграждаше мнение не поради лозунгите на площада, а поради собствените си разсъдък и преценка.

На 23-ти юли, 40-тият ден от протеста, Кристофър Куентин отново бе там. Даже бе донесъл голямо количество свещи за символичния помен. Всички знаем и с отвращение си спомняме за това, което се случи по-късно. А той бе посбутан. Посбит. Посблъскан. От българските полиция, жандармерия, спец-части. За щастие, без травми, за разлика от немалко други активни граждани. Но на следващата вечер той отново бе на площада, без боязън – убедените в правостта и справедливостта на своята кауза превъзмогват своя страх.

Кристофър Куентин е изключително показателен за успеха на протеста. На площада са много интелигентни и почтени хора без предварителни предпочитания и интерес към политиката, които получават своето гражданско кръщене. Създава се и се сплотява критична гражданска общност, която може да бъде гръбнакът на българското общество, прегърнало европейските ценности, а не странящо от тях. Кристофъркуентиновците, далеч по-многобройни от данните на МВР, осъзнават, че нито апатията, нито спасението поединично през някой терминал са удовлетворителна алтернатива, и че трябва да бъдат по-упорити от своите родители, да положат всички усилия, които те не са могли.

Именно затова оставката на този кабинет е толкова важна и символична. В лицето на безогледната и нагла арогантност, тя ще бъде исторически акт с изключително важна символика, която ще накара протестиращите кристофъркуентиновци да се почувстват като конституционен суверен, а не като красиви, умни, интелигентни и стилни маргинали. Тя трайно ще ги въвлече в обществения живот и ще бъде победа и съзряване на гражданското общество в България. И няма логичен икономически, вътрешно-, външно- или гео-политически аргумент срещу това. Просто защото тези хора наистина са гарант за по-доброто бъдеще на страната ни. И не мога да се сетя за алтернатива, която да не е безкрайно сива.

Advertisements