Има музика, която остава извън времето; която звучи все така свежа и оригинална извън епохата и контекста, в които е създадена. Именно такъв е третият албум на Скот Уокър (озаглавен просто Скот 3), едновременно старомоден и съвременен; традиционен и новаторски. От една страна, чистият, акустичен звук не оставя съмнение, че става въпрос за музика, създадена преди десетилетия (по-точно, през 1969); от друга – музикалните идеи и иновация в песните до ден днешен носят този полъх авангард, който оставя албума предизвикателен и интересен за слушане. Да, Скот 3 е нещо специално.

Скот Уокър е една от големите музикални загадки. Неговият творчески път е единствена и неповторима илюстрация за това как творецът постепенно загърбва масовата слава за чистото и новаторско изкуство. Неговото начало е със собствено юношеско музикално телевизионно предаване през 50-те; минава през хитовите Walker Brothers през 60-те; а хоризонтът за него през 2012 е все така далечен и необятен, съдейки по музикалната илюстрация на абсурдистичен кошмар Bish Bosch. В този дълъг и невероятен път, Скот 3 е моментът, в който той всецяло се откъсва от широката известност на The Walker Brothers, и за пръв път дава пълен размах на проблясъците от предишните си два самостоятелни албума. Тук чуваме десет самостоятелни композиции – повече, отколкото в предишните две плочи, взети заедно.

Песните в Скот 3 са, с една дума, красиви, но без да има еднозначен отговор точно защо; като че ли в това е и тайната на тяхната красота. Може би отчасти заради онази сплав от традиционност и авангард, която ги прави интересни, непредсказуеми, прекрасни. Те не следват определена логика или структура освен своята собствена; под привидната съвършена хармония често се крие притаен дисонанс; вместо припев понякога ни се разкрива изцяло нова тема; някои от песните са просто деликатни миниатюри в 90 секунди. Албумът със сигурност е повече от сбор на отелните си части, и изслушан в последователност на практика не оставя друг избор освен повторното му завъртане – и с всяко следващо такова се разкриват нови детайли, нови красоти.

Гласът на Скот Уокър, разбира се, заслужава специално новоредие. Без съмнение един от великите гласове на двадесети век (а по моему, най-великият), той медноструйно се сипе от колоните в съзнанието на слушателя, приковавайки всяко внимание. Специални усилия са често необходими за да се фокусираме върху каквото и да е друго докато Скот пее, дори това да са думите му или славните аранжименти. Самият той възприема гласа си като нещо извън него, нещо чуждо; и с всяко събуждане се страхува да не би той да го е напуснал в съня му, да не би да e осъмнал ням. Това е повече от глас, повече от инструмент – Гласът е божествен печат за качество, който, сам или с душата на Скот, някой ден ще се възвърне в райските предели, откъдето първоначално е слязъл.

Оркестрациите в Скот 3 са не по-малко прекрасни; на практика целите аранжименти се събират и изчерпват с тях. Те са повече от щрих от акорди, фрази или мелодии, а именно краски, с които Скот рисува картините на своите слова. Така например дисонансното тремоло на цигулки в It’s Raining Today е дъждът, отмиващ се по прозореца; деликатните пицикати в Copenhagen са снежинките и сълзите, падащи в нечия ръка; френският рог в Big Louise пресъздава размерите на героинята, докато цигулки описват нейната малка трагедия; преследващите се гами на арфа и флейта в Butterfly са нейният неравен, хвъркат полет, волното ѝ кацане, живото ѝ излитане към нов цвят. Това е музика, която те кара да искаш да спреш, да се огледаш в нея, да видиш всичките ѝ прелести и красоти, които просто не могат да бъдат поети на един дъх; в това отношение Скот 3 се нарежда до големите имена на модернизма като Дебюси, Равел, Сибелиус.

Думите на Скот дават на оркестъра боите, с които рисува. Текстовете в голямата си част са импресионистични миниатюри, сплотени от своето търсене на красотата в обикновеното. Скот е безкрайно състрадателен към своите герои, обединени от малки трагедии – самота, изгубено време, разбити илюзии; но винаги мечтаещи. Така голямата Луиз скърби за отишлия си тъжен млад мъж; Розмари иска нов шанс в живота; Скот просто иска да разкаже мечтите си на нов човек в It’s Raining Today, а целият заряд на албума се събира в последните две строфи на Two Weeks Since You’ve Gone: “And if I close my eyes long enough / Will you happen to me again? . И всичко това в импресионистични словесни щрихи, даващи контур и цвят на историите, но оставящи достатъчно пространство, за да ги допълним със себе си, със своите свят и познати.

Брел все още очарова Скот. Албумът завършва с три англоезични кавъра на песни на големия Жак, в които той не просто му отдава почит, но и ги развива. Над всичко е завършващата If You Go Away (кавър на Ne me quitte pas), преобразена от Гласа и оркестрациите в мелодрама от безмерни пропорции, в която Скот и оркестъра изтръгват всеки звук, всяка нота, която да усили раздиращото чувство на зависимост от Напускащия. В гласните струни на всеки друг, песента по този начин би се сгромолясала (изречена от колко души фразата “And I’d have been the shadow of your shadow / if you might have kept me by your side” не би звучала просто окаяно и жалко?), но Скот е на висотата на Брел, и тук може да заявим, че ученикът е надминал учителя си. Самият Брел разбира това и в последния му албум, Les Marquises, от подхода към оркестрациите е очевидно, че много внимателно е слушал творбите на своя почитател.

Скот 3 е специален албум. Рисувайки картини по едновременно изящен и деликатен начин, той се изтръгва от контекста и ограниченията на епохата, за да се превърне във вечен импресионистичен портрет на вглъбения творец, умислен така, както на обложката. Скот Уокър ще продължи своя труден и продължителен път към хоризонтите и ръба на музиката, но тук за пръв път той се докосва до чистото изкуство, което струи и ни облива.

Advertisements