Ник Кейв е жива икона. Името и образът му са запечатани в съзнанието на съвременниците като тези на Бард, който разказва истории за мрак, светлина и вечния Копнеж; в това отношение той със сигурност е достоен приемник на Ленърд Коен. Затова и към всяко ново произведение на неговите Bad Seeds има огромни очаквания – както да почете вече тридесетгодишното наследство на групата, така и да го осъвремени и развие. След забавната пънкарска забежка на Кейв с Grinderman, просъществувала няколко години, той се завръща към сериозната музика с Push the Sky Away.

Тонът е зададен още с обложката – тъмнооблеченият Кейв отваря един от защорените френски прозорци на дома си в Брайтън, хвърляйки светлина върху голата му съпруга, стъпваща ефирно на пръсти. Push the Sky Away е много личен албум – най-тихият от The Boatman’s Call насам, – изпълнен с красота, мрак, ефирност и светлина, и най-вече с контрастните съпоставки помежду им. Но най-голямото му постижение – все пак сме слушали всичко това и в предишните творби на Барда – е, че той осъвременява тези вечни свои идеи към днешния пост-информационен свят както в музиката, така и в словата си.

В отсъствието на Мик Харви, промяната в звука на Bad Seeds е неизбежна. Тук те разчитат предимно на семпли за ритъм, около които изграждат песните, насищат ги с акустичен детайл, създавайки естествено звучаща сплав. Така песни като Wide Lovely Eyes, Water’s Edge и We Real Cool се жигосват в съзнанието на слушателя със своите безкрайно прости и същевременно неомръзващи повтарящи се семпли преди дори Кейв да е изрекъл и дума. Експериментът при тези песни е безусловно успешен и придава на Bad Seeds още един пласт дълбочина в звука им – завидно постижение за група, която през 2013 издава своя петнадесети студиен албум.

Но не всички песни ехтят с подобен авангард. Mermaids например е прекрасна акустична балада, която като че излиза от No More Shall We Part, а Higgs Boson Blues съответства на заглавието си и е традиционен триакорден блус. В музикално отношение творбата е всичко, на което почитателите на групата са се надявали – звукът е едновременно познат и авангарден, и напълно в крак с времето си – никой не би могъл да сбърка годината на издаване с десетилетие или две назад. А над всичко е заглавната песен, далечен смразяващ братовчед на Do You Love Me pt.2, в която аналогови синтезатори извисяват фразата, дала името на творбата, изпята от Барда и подета от детски хор.

Самият Кейв в изпълнението си е сдържан и звучи по-стар и мъдър по начина, по който Ленърд Коен свали регистъра си с октава надолу през 80-те. С приглушения си глас, записан сякаш в изповедалня, той единствено звучи по-искрен, а историите му – по-истински.

В словата си, Кейв е привидно спокоен, дистанциран, уравновесен, куул. Real cool. Той е достатъчно уверен в себе си, че да напише песен, която препраща към друга от собствения му албум (Finishing Jubilee Street); да разстеле игра на думи за гениталиите на русалки, напомняща добрите мигове на Серж Генсбур; или гръмко да напише блус за новооткрития Хигс бозон, завъртайки калейдоскоп от абсурдни сюрреални комични случки с Хана Монтана, Робърт Джонсън и Майли Сайръс (уви, без Кайли този път) по пътя към Женева. Но да се ограничим до идеята за готиния стар човек, който иронизира света, би било прекалено повърхностна интерпретация на текстовете.

Ако погледнем по-внимателно, ще усетим и традиционната за Барда романтика – в Wide Lovely Eyes той с красноречието на Голям поет възпява Нея (“Your dress size with your wide lovely strides”; “The night expands, I am expanding / I watch your hands like butterflies bending”), а за We Real Cool е възприел изящна диалогична въпросителна форма: “Who chased your shadow running up behind / Clinging to your highflying heels?”. Онзи вечен негов неизразим копнеж е сърцевината на Push the Sky Away.

Но в този албум има и нещо друго; нещо, което досега не е глождило музиката на Кейв, и то е дефинирано по изключително остроумен начин в стиха “Sirius is eight-point-six light years away / Arcturus is thirty-seven / The past is the past / And it’s here to stay / Wikipedia is heaven / When you don’t want to remember no more”. Цайтгайстът е уловен. Една от големите трагедии на нашето време е, че въпреки цялата информация и всички факти на света, които са на наше разточително разположение; въпреки че сме постоянно свързани със секундна връзка, не умеем да я оползотворяваме, не сме по-щастливи и се вглъбяваме все повече себе си. А освен това тази съвършена логична увереност на информацията ни лишава и от магията на мистерията. Именно за това скърби и жадува Кейв днес в своята елегия – в свят, в която вярата в русалки е не просто смешна, а  ирелевантна; в който Те знаят кой си Ти, в който момичетата от столицата безуспешно и безутешно търсят изгубената дивота на природата на брега на реката, и в който тайните на материята са разбулени от стерилните учени в Церн, той може единствено да стисне зъби, да си придаде хладнокръвен вид, и да оттласне небето от себе си. Поне за още малко.

*

Копнежът към дивия, истински, не-дигитализиран свят има и други, по-малко очаквани проявления. Едно от най-красивите и същевременно тревожни такива се крие зад tumblr фотоблога The Art of Google Books.

Когато в средата на миналото десетилетие технологичният гигант Google обяви намерението си да сканира и дигитализира стотици хиляди книги, това бе гонг за нова ера в света на писаното слово и информацията. Няколко години по-късно уверено можем да отбележим, че процесът е колкото монументален, толкова и необратим, и че времето, в което библиотеката и книгата ще бъдат просто обекти с историческа и сантиментална стойност, докато думите и информацията се изливат в претворени единици и нули на малките, големи, дебели, тънки, тъмни и светли екрани пред нас, е неизбежно близко бъдеще.

И именно в тази неизбежност е красотата на The Art of Google Books. В своите стотици страници, блогът събира снимки на несъвършенства при сканирането на Google Books – нечия призрачна ръка, подгъната страница, изменяща текста, илюстрации, оцветени с пастели от дете, забравена бележка в полето, пощенска картичка, служела някому за разделител и отдавна забравена, петното от нечие някогашно кафе, подчертан и маркиран текст, случайна драскулка, печат от библиотека и подпис на библиотекар, скъсана страница или грешка при сканирането. Но отвъд това, че тези образи са любопитни и интересни, стои дълбоко притихнал ужас – страхът, че светът, който познаваме, бива издърпан изпод краката ни, оставяйки ни единствено абстрактен, виртуален дигитален под. В този контекст разлятото кафе върху никому неизвестната книга за държавните дългове от XVIII век или скъсания пасаж в книгата за принцесата на остров Ява са много повече от лична история и грешка при сканирането, те са потвърждение на собственото ни съществувание днес, тук и сега, в свят, чиято материя застрашително се изпарява в цифри и алгоритми.

Но именно в универсалността на този копнеж, на това ощипване за будност е неговият неизбежен крах. Защото всяко открито несъвършенство в Библиотеката бива мигновено изправяно; всяко забелязано разкъсване в дигиталната тъкан е незабележимо закърпено с низ от код; всеки зърнат белег начаса бива заличен, докато все по-голямото лутане за реалност не остане затворено в помещение без прозорци, врати и коридори; докато не забравим за него; докато при всяко ощипване за будност не чуваме равен дигитален глас, който мълви: „Успокойте се, Борхес. Вие сте буден.“

Advertisements