Последвайки похвалното, макар и дълго закъсняло решение на Столичния общински съвет за изграждане на паметник на Георги Марков в София, съвсем логично последваха дискусия и интерес към недостатъчно познатия писател и дисидент, загинал в избрано изгнание в Лондон. Стремейки се да заглуши съвсем естествения инстинкт на българина към творчеството на автора, Пропагандата предприе поредица от публикации, изкусно служещи си с полу-истини, подвеждащи намеци и тънки лъжи, целящи да омаловажат неговите писания и дело. Като най-представителна такава, обхващаща всички общи за публикациите моменти (или простичко казано –  “опорни точки”), бих репликирал статията на Калин Тодоров от в-к Дневник, озаглавена “Как чадърът застреля твореца”.

Накратко, тезите му са следните: Марков е бил успешен писател в България и заминава от литературна амбиция за величие, оказала се над възможностите му; в чужбина е лишен от вдъхновение и не пише значими работи; забърква се в неизяснени до днес игри на големите разузнавания; убийството му може да е резултат и от намеса на западните сили, като не е изключено и да е умрял от естествена смърт.

Преди да коментирам тези съждения, трябва да направя уточнение. Калин Тодоров е син на Станко Тодоров, министър-председател при Тодор Живков през 70-те години; Владимир Береану, на когото той се позовава, е оповестен от Комисията по досиетата за сътрудник на Шесто управление на Държавна сигурност. Далеч съм от мисълта да правя лични нападки за хора, които не познавам, или да лепя етикети, но четейки тези публикации, трябва да бъдем наясно, че са писани от хора, близки до управленския елит на режима, който Марков изобличава.

Дисидентството

В България Георги Марков наистина е успешен писател. Както пише Тодоров, радва се на големи тиражи, безброй почести, “[обикаля] с луксозно БМВ скъпите ресторанти в компанията на най-хубавите жени”. Но за разлика от мнозината трубадури на режима със съмнителен талант, е наясно с цената на всичко това и не се самозаблуждава за компромисите, които е правил с творчеството си. Да, романите му се издават в десетки хиляди, но те никога не са толкова остри, колкото той би искал. Дори и да си е извоювал относителна свобода в писанията[i], той не се залъгва за автоцензурата, която си налага. Да, пиесите му се поставят и посещават, но както текстовете, така и постановките са компромиси, а не смело изкуство. Да, Георги Марков е постигнал всичко, което обикновеният българин тогава не би и сънувал – охолство и място сред социалистическите патриции и полубожества на Живковата трапеза. И го захвърля. Захвърля го, защото не му е позволено да пише каквото иска и както иска; защото не може да изрича на глас своите мисли. Захвърля всичко заради Истината. Отричането на удобен живот с почести на сянка за изгнание в името на Истината не може да бъде бягство. Просто защото е подвиг.

Подвеждащо, а и противоречащо със себе си, е съждението, че Марков заминал с амбицията да бъде литературен мост между България и света подобно на Иво Андрич за Югославия и на Йонеско за Румъния, но се провалил заради слабия си английски, за разлика от Набоков и Конрад. Андрич, Йонеско, Казандзакис и други световнопризнати писатели от малки страни пишат на собствения си език и са толкова добре приети заради универсалността на идеите си; Набоков и Конрад пишат на английски, при това овладели до съвършенство няколкостотинхилядното словесно богатство на тази реч. Едва ли целта на Марков е била да застане до тях; едва ли той се е самозаблуждавал, че би могъл на средна възраст да усвои до такова великолепие чуждия за него език. Дали той е бил “слаб” може да съди единствено този, който е разговарял с него в англоезична среда. Със сигурност е бил достатъчно добър, за да изразява чувствата си към съпругата си Анабел, както и да създава искрени приятелства в островната страна.

Убийството

Тезата на Тодоров, че западните разузнавания са замесени в убийството на Марков би могла да бъде теоретично възможна, ако не бяха някои факти, прекрасно представени в международната документална продукция на БНТ, ZDF и ARTE “Накаран да замлъкне”. Ако Държавна сигурнст наистина не беше свързана със смъртта на писателя, то надали точно в деня, в който Анабел Маркова стъпва на българска земя и е приета със зловещо лицемерни любезности от Петър Младенов, щяха да изчезнат документите от архива, които отговарят на всички въпроси. Освен това, датата на покушението съвпада с рождения ден на Тодор Живков, и шансът това да е случайност е точно 1/365. Тоест, статистическата вероятност убийството да е подарък за годишнината на дребния диктатор в най-добрите средновековни ориенталски традиции е 99.73%. Тодоров подчертава, че Марков е чел своите репортажи по BBC, Свободна Европа и Дойче веле три години преди смъртта си. Вероятната причина за това ни се изяснява от факта, че в един от последните такива, “Срещи с Тодор Живков”, във велик момент на българската литература (този с циганчето-акордеонист и поетите от ловната дружинка) писателят с ненадминати злъч и язва изобличава Живков такъв, какъвто го е видял.

Журналистическото разследване показва, че освен италианецът, към когото сочат всички документи и следи, и който е уклончив в отговорите си, в атентата участва и български дипломат, като не е изключено той дори още да е на служба. Българската държава дължи ако не на органите на реда – давността действа, – то поне на обществеността признанието за това кой е отнел живота на един от най-талантливите ни и достойни творци. Като че ли отговор на въпроса “защо” не е нужен.

Версията за естествената смърт е още по-абсурдна. Наред с горните документални аргументи, тези с медицинско образование биха останали силно скептични към вероятността човек да умре внезапно от болка в десния крак и лошото време в Лондон.

Литературата

Но най-подвеждащи и вредни са твърденията, че в Англия Марков не пише значими произведения и че “Задочните репортажи” не били “голямата литература, за която е мечтаел”. Сиреч, не са лоши, но не са нищо особено; не си губете времето да ги четете, Марков е далеч по-добър писател когато (по собствени признания) се е самоцензурирал и съобразявал с рамката, заложена “отгоре”. Именно с такъв злокобен финес Пропагандата се опитва да манипулира читателя, с едничката цел той да не отвори Репортажите. Защото зачете ли страница първа, откъсването от четивото се свежда до физиологични нужди и неминуемо води до осъзнаването на следния факт: “ЗАДОЧНИ РЕПОРТАЖИ ЗА БЪЛГАРИЯ” Е ВИСОКА ЛИТЕРАТУРА.

Един от честите коментари, особено на по-възрастните, за Репортажите е “Не ми се чете, нали съм го живял”. И в тези думи неминуемо е събрана много истина, но предразсъдъкът в случая пречи на читателя да се докосне до безкрайно детайлен разрез на социалистическото общество, обхващащ всевъзможни показателни образи и прослойки – от напълно маргинализираните бандити и проститутки през партийците на множество позиции в държавния апарат; дейците и посредствениците в съюза на писателите; същинските таланти като Радой Ралин, та чак до висшите партийци и самия лидер. Да, родителите ни са живели в тази действителност, но малцина са имали такъв цялостен поглед като Марков; още по-малко са тези, които прецизно са го анализирали и документирали.

Но Репортажите далеч не са просто документална литература. Изследвайки десетките, стотици парченца от пъзела във всеки отделен репортаж, Марков извлича общото помежду им, чрез разсъждения и анализ стига до същината на функционирането на режима; бавно, постепенно и безкомпромисно разплита булото на апарата, установил контрол върху страната. По този начин ясно и аргументирано ни се показват и принципите на онази власт – величаенето на посредствеността; вездесъщата система от връзки; фаворизирането на некадърността; пълната сервилност към горестоящия партиец (а на горестоящите – към Кремъл).

Така например Марков разказва за постепенната метаморфоза в самосъзнанието на писателя, която го подтиква към автоцензура, смекчаване и размиване на посланията от страх да не бъде публикуван – и съответно, да не изгуби комфортните привилегии, предоставени му от Съюза на писателите. Черпейки от собствения си опит – той никога не се опитва да се представи като ангел белоснежен, и е напълно честен пред листа хартия – писателят разголва същността на това твърдо влияние в хермелинова обвивка, имащо за едничка цел писателите да не пишат. Да се превърнат в трубадури които венцеславят креяния строй, пишейки очерци за тружениците на социализма, плоски романчета, в които социалистическата правда винаги тържествува, и себеотрицателни поеми като “Води ме партийо, води ме” (която по-възрастните най-вероятно помнят почти наизуст, и в която лирическият герой в порив на пълно себеотрицание възкликва, че ако се обърне срещу Партията, не би заслужил “дори на храчките честта”).

На подобни анализи и характеристики е подложен широк спектър от социалистическата реалност – трудността за издаване на задграничен паспорт (издаваща единствено затворническия характер на режима); угодничеството към западните туристи и тяхната валута, неглижирайки собствените си граждани (показваща отношението на властта към българите като към второкачествени хора, “матрял”); мнимото равноправие на жената, скрито зад тънкия зюмбюлев параван на 8-ми март (и първобитното отношение към нея в останалите 364 дни); отчайващата несправедливост на привилегията (“Първата мечта на всеки простак е да бъде аристократ”). Марков не просто плюе режима – това е достатъчно просто, а и българите са наясно с конкретните проявления на социалистическите кривици. Авторът стига до нелицеприятни универсални истини за характера на комунистическата власт, които отварят очи, и които, колкото и неприятни, сме длъжни да преглътнем за какъвто и да било шанс за промяна.

Стилът на Марков е определен от формàта на Репортажите – периодично предаване по свободните радиостанции. Фразите са ясни, точни; в четирицифрения брой страници няма излишна дума. Това предопределя и тяхната непосредственост и достъпност за всеки, а размахът с който са написани, ни пленява с часове. Че Марков е майстор си личи от умението му с няколко щриха да пресъздаде реалистичен персонаж – едва ли някой може да забрави например бившия капитан от Държавна сигурност, който нощем, обзет от стари демони, разиграва сценки от разпити с жената и детето си; или пък за реабилитирания крадец на вили, който, омерзен от кражбите на новия си партиен пост, напуска и се връща към старото си поприще. Но над този мрачен пейзаж на недоверие, посредственост, страх, корупция и разврат се извисяват изящни картини на човечност, доброта и красота, единствено по-въздействащи заради яркия контраст. И именно моменти като тези в санаториума, където не важат законите на Партията, а само на живота и смъртта; или в пречиствателната станция, непристъпна свободна зона заради зловонието, ни карат да разберем творец с какъв размах е Марков, колко мащабна, истинска и спираща дъха скулптура е изваял. Осъзнаваме, че “Задочни репортажи за България” е висока литература. Литература, която трябва да заеме полагащото ѝ се място редом до “Записки по българските въстания” и “Строителите на съвременна България”.

Наследството

Признавайки, че ако Георги Марков не бе заминал, името му “щеше да е редом с имената на Талев, Димов, Станев, Радичков в пантеона на модерната ни литература”, т.е. че ако той не бе написал Репортажите, своето върхово произведение, щеше да бъде много по-признат и почитан, Тодоров несъзнателно потвърждава мрачна истина. А именно, че номенклатурната критика – академична и развлекателна – и до днес не се интересува от качествата на даден автор или произведение, а от неговата целесъобразност спрямо силните. Без да отричам несъмнените качества на тези автори, е факт, че никой от тях не пише голям роман, съдържащ тревогата и търсенията на времето[ii]. Затова и те са много по-безобидни за учебници, радушни статии и реклами. Критиците са късогледи и страхливи, но тяхната власт е безгранична. Те могат да запратят двукратно номинирания за Нобелова награда поет Иван Грозев в абсолютно забвение; да заменят смелите, горди слова на проф. Александър Балабанов със своите в посредствени учебници[iii]; да направят така, че “Строителите на съвременна България” да бъде извън тираж и извън всяка програма.

С политическите и съпътстващите ги културни промени след 1989, в ретроспекция можем да съжалим за пропуснатата възможност едно цяло поколение да бъде откърмено с думите на истинност и свобода на Марков. Пропуснахме възможността да възприемем как работят механизмите на подобна потисническа власт, и разграничихме единствено крайните ѝ, външни проявления, което ѝ позволи да мимикрира и да се възпроизведе. Днес обществото ни е достатъчно зряло за да осъзнае това. Решението на Столичния общински съвет е важна крачка в правилната посока, като оттук насетне предстои творбата да бъде популяризирана, анализирана и дебатирана трезво. Необходимо е по-знакови репортажи да бъдат въведени в часовете по литература и история. За да няма крещяща нужда от подобни текстове след двадесет години. За да не смее Пропагандата тогава да сее подобни пошли пасквили.

В България, глезеник на писателския съюз, Георги Марков има всяка материална облага и привилегия. Отрича се от тях заради Истината. И плаща с живота си това да изрече и увековечи тази Истина. Именно затова той е Нейн апостол. А когато след няколко месеца минем през пл. Журналист и видим блестящия двуметров бронзов монумент, ще знаем, че това не е просто отливка на големия писател и достойния дисидент Георги Марков. Това ще бъде паметник на Истината.


[i] Докато останалите членове на ловната дружинка пишат исторически романи за богомилството и отвлечена научна фантастика, през 1966 Марков издава „Портретът на моя двойник“, вероятно най-гротескното издадено изобличение на тогавашното общество.

[ii] Талев пише повествователни исторически романи в провинциално изгнание; Станев проектира своята философия в средновековието; Радичков е самобитен майстор на ескапизма; Димов след своя мащабен “Тютюн”, обезкръвен от цензурата, не завършва значимо произведение.

[iii] Нима нещо, написано в кой да е изнурен от абсурдни термини учебник по български език и литература може да се сравни със следните думи на проф. Балабанов:

„Българският език е богат, чудно разнообразен и в звукове, и във форми, в надпревара са в него късите с дългите думи, годен е да представи, да изрази лъвския рев и едва уловимото молене на душата, на сърцето, на човешкото сърце, да даде и най-слабите отсенки на всяка мисъл, да бъде твърд, да бъде груб, да бъде сладък, нежен, да не бъде роб на просташки догми, поставени от хора, случайно заемали някакво положение, а да бъде смел и свой. Българският читател с право ще чака от своите поети и от своите писатели на тоя език да пишат, да му казват всичко.

Тогава бъларската душа ще се вдълбочи в себе си, ще трепери за своята литература, няма да се занимава с нея само поради модата, българската литература ще има свой стил, и тепърва тя ще бъде интересна и за външния свят. И ще почне да действува заедно, в органическо съдружие с другите големи и малки литератури, ще бъде национална литература.“

– из „Все тия мисли“, 1920

Advertisements