Постмодерният гений, който Чипровци никога не роди, Фаиг Ахмед избира да бъде бясно крещящ авангард в стерилно традиционна област на приложното изкуство – тъкането на килими. Симетричните шарки на персийската тъкан при него обаче излизат – буквално – от клишето на математически точните две измерения, оковани в своите абсциса и ордината. Установените благоприлични мотиви се разливат, размиват, разделят, разкъсват – отново буквално, – загатвайки за далеч по-мащабни въпроси от това какъв цвят да бъде покривалото на пода. Така един от неговите килими е разлят в преливащи се цветове, друг ни кара да се запитаме дали зрението не ни играе оптическа шега, трети постепенно се пикселизира на едри квадрати, четвърти сякаш ни засмуква в своя въртоп.

Избирайки тази по принцип толкова установена и стерилна форма на приложно изкуство – като че мотивите и шарките не са еволюирали в последното хилядолетие, – Ахмед предизвиква същностните ни възприятия за традиция и модерност. С информационната революция и пост-информационния махмурлук, той изкарва наяве, в оригинална материална обвивка, един от най-дълбоките неизказани страхове на нашето съвремие. А именно, че докато стоим на своите удобни килими, свикнали с тях от векове, техните мотиви ще се разлеят на цветове и квадрати; те самите ще се разградят на пиксели, дигитални нишки, цифрови атоми и електронни бозони, оставяйки от меката материя единствено неосезаеми единици и нули, на които няма как удобно да седнем.

Advertisements