Пръстените на Сатурн се състоят от ледени кристали и вероятно от частици от метеорит, описващи кръгови орбити около екватора на планетата. По всяка вероятност това са фрагменти от предишна луна, която е била прекалено близо до планетата и е била разрушена от нейната приливна сила.

Лирика, епос, драма. Роман, повест, разказ. Трилър, фентъзи, криминале. Жанровите разделения и подразделения са набраздили дотолкова гънките на нашето разбиране, че в XXI век дори не отчитаме възможността да се появи нещо толкова различно, свойско, чудно, което да разтърси схващанията ни за литература и да обърне клишетата с опакото навън. Именно това прави творбата на В. Г. Зебалд “Пръстените на Сатурн” (1995) – произведение, което със своята странност ни кара в първите си страници да се питаме какво точно четем, докато неговата бавна, абсолютна красота не ни връхлети всецяло.

Авторът със самодоволна ирония определя своя жанр като “художествена проза”, но това не го прави по-лесен за описание. Отчасти творбата описва пътешествието на разказвача, който едновременно е, и не е Зебалд, из кътчетата на източна Англия. Видените места обаче отключват невероятни асоциации, които на свой ред препращат към свои истории, и така докато плетката от разкази на Зебалд не се затвори с изключителен размах с един от десетте майсторски завършващи щриха във всяка от десетте глави на творбата. Погледнати в своята цялост, десетте части на творбата също са в подобно съвършено съзвучие, образувайки завършено цяло.

Да бъдат описани сюжетите на Зебалд просто като интелектуални асоциации обаче е крайно недостатъчно. Той открива връзки, които не са видими с просто око, и ги вплита в своя тематичен замисъл по неусетен начин; като майстор фокусник, чиито способности граничат със свръхестественото, той ни кара изведнъж да се осъзнаем в литературна катедрала от монументален мащаб. Така например IV-та глава започва с разходка по английския бряг; гледайки срещуположния холандски, разказвачът пространно говори за морските битки между двете нации, претворени в изобразителното изкуство, след което описва свой престой в Хага и нейната архитектура; статия във вестника, отбелязваща годишнина от Първата световна война го кара да насочи своето изложение към Босна, където в началото на 90-те се извършват зверства, подобни на тези от Втората световна война. В съседната Хърватска, един от наместниците на Райха, отговорни за жестокостите през войната, е Курт Валдхайм (когото Зебалд не назовава поименно). Десетилетия по-късно той заема поста Генерален секретар на ООН.

И, казват, именно в това си качество той изрече върху лента, за благото на всички извънземни, които биха могли да сподѐлят нашата вселена, думи на приветствие, които сега, заедно с други сувенири на човечеството, се доближават до външните граници на нашата слънчева система на борда на космическия апарат Вояджър II.”

Мощта на тези думи (в мой несъвършен превод от английски; книгата все още чака своето българско издание) кара читателя да поеме дълбоко въздух. Но няколко секунди по-късно тази нужда се повтаря в още по-голяма степен – освен думите и сюжетната нишка, тогава той осъзнава и идеята, която внимателно и ненатрапчиво Зебалд обяснява от първия ред на главата – че именно този човек, отговорен за жестокости и зверства, който би трябвало да се изправи пред международното правосъдие, всъщност е представителят на народите; представителят на планетата Земя в необятната Вселена, чиито глас ще посрещне чуждоплатентните обитатели с думи на приветствие. Именно такива прозрения предизвикват синдром на Стендал върху читателя; състояние, което по принцип е запазено за шедьоврите на визуалните изкуства.

Стилът на писане на Зебалд е силно характерен, макар и да борави с похвати, познати от модернизма насам. Използва дълги, прустови изречения с множество подчинени, постигайки дистанциран и отдръпнат тон чрез чест страдателен залог. Пряката реч – също като другите герои, които среща – е оскъдна, и не е обособена в новоредия, а е вплетена в дългите му, симетрични параграфи, като по този начин говори и от името на други, освен на разказвача. Използва колкото обилно, толкова и прецизно широк набор от прилагателни. Описвайки особеностите на рибата херинга, например, се показва като изключителен енциклопедист, с натрапчивата особеност, че това, което четем, не е толкова скучно като енциклопедия. След няколко прочетени страници не остава съмнение, че Зебалд е изящен писател и изключителен разказвач, който е овладял до съвършенство своя глас, своето перо. И всички тези фотографии из книгата – те не са просто илюстрации, а нещо повече. От една страна допринасят за цялостното настроение на книгата (пуст плаж, потъващ кораб, необятна гора), а от друга, като доказателства в полицейско досие, потвърждават нейната достоверност (писма, документални кадри от събития, самият Зебалд по време на пътешествието). Мълчаливо намекват Ето, виж, това наистина е така, наистина се случи.

Квази-документалният тон на творбата заблуждава читателя, но в света на Зебалд времето и пространството са преднамерено изкривени. Така в нишките на неговите разкази събития и призраци от миналото и видения от бъдещето се сливат с настоящето повествование; сънищата и реалността си взаимодействат и разменят места в елегантен сарабанд. Като най-добрите творби на Борхес (които, впрочем, са споменати в книгата), “Пръстените на Сатурн” е собствена, самодостатъчна вселена; за разлика от тях, обаче, тя е изградена от достоверни факти и действителни събития.

Самият Зебалд е интересна фигура. Роден в малко немско село в края на войната, в студентските си години емигрира в Англия. Имайки възможност да види отвън страната си, прозира всичко, което гузно е било отбягвано в Германия в периода – колективната амнезия на обществото за войната, както и психологическата нужда на индивида да се дистанцира от стореното; да се възприеме като пасивен борец срещу него, карат Зебалд да отбележи, че Няма разлика между пасивната съпротива и пасивното съучастничество.

Холокостът присъства в творбите му, което е причина за мнозина да го впишат в традицията на следвоенни “писатели за Холокоста”. Това обаче е силно некоректно спрямо неговото изкуство, и просто опит той да бъде представен като “един от нашите”. В “Пръстените на Сатурн” Холокостът присъства на две места за половин страница, като никога не е назован изрично; никога Зебалд не си позволява да завира статистика, детайли или евтина мелодрама в лицето на читателите си; има достатъчно писатели, немалка част от които и Нобелови лауреати, които правят това. Неговият метод обаче е вероятно по-въздействащ (кой друг би сравнил Холокоста с бубарство, в едничка фраза на дълго изречение?) и подчинен на други цели. Той не търси конкретните причини и виновници за геноцида над евреите, а изначалния първоизточник на подобно зло у хората през вековете. В този контекст той изкарва на показ белгийското колониално потисничество в Конго, бруталното потушаване на бунтове срещу властта в Китай през XIX век, войните на Балканите. Погледът на Зебалд е взор извън времето и пространството, който от висотата на вековете и историята вижда връзките и приликите между тези събития.

Но историята на Зебалд не е с щастлив край. Току-що издал своя четвърти роман, Аустерлиц (единственият досега преведен на български), той загива в катастрова на 57 години. Тъкмо когато прозата му стига до по-широки кръгове, във Великобритания е издадена от Penguin, а според членове на комитета в Осло е бил един от сигурните приемници на Нобелва награда, всичко свършва изведнъж. Макар бурните събития от началото на десетилетието да заглушават литературата, интересът към неговото творчество постепенно се трупа, а не избледнява. Както академичните, така и читателските среди постепенно оценяват таланта на Зебалд, концентриран най-силно в “Пръстените на Сатурн”. На по-малко от 300 страници, там в минискулни детайли е разкрит напълно оригинален, авторски гении. Тълковните речници, наред с прилагателните “борхесов” и “кафкиански”, са допълнени от “зебалдов”.

Advertisements