Понякога съвършенството се случва от раз. Когато в началото на новото хилядолетие Алисън Голдфрап и Уил Грегъри се обединяват в дуото, взело фамилното ѝ име (създавайки безкрайни проблеми за всеки след нея, който го носи), едва ли някой очаква, че още с дебюта си, Felt Mountain, ще създадат един от албумите на десетилетието. Неочакваната, чудна смес от старомодно кабаре, аналогова и дигитална електроника, камерна музика, трип бийтове и джаз обаче е обезоръжаващо пленителна и обзета от чиста мистерия, също като неземния глас, който я изпълнява.

Алисън Голдфрап е странна птица в новото хилядолетие. В стила ѝ има нещо от старите кинозвезди, от хлада на Гарбо и Дитрих, от френските кабаретни шансонетки, както и от декадентските диви на електронната музика в периода. Но във всяко от своите превъплъщения през годините и албумите – в силно клубните и електронни Black Cherry и Supernature, в пасторалния Seventh Tree и в ретро звученето от 80-те на Head First – успява да съхрани своя усет към маниер и облекло. Отличавайки се от множеството други поп звезди, тя винаги е била привлекателна с това което скрива, а не с това, което вее на показ.

През 2013, дуото се завърна към изначалната мистерия на Felt Mountain с черно-белия, широкоекранен звук на безкрайно личния Tales of Us. Интимната красота на звука се лее от всяка деликатна мелодия, от всяка детайлна украса в аранжиментите и от всяка придихателна фраза на самата Алисън. Затова и не е никак странен изборът на Royal Albert Hall за последната, специална дата от турнето, в която те бяха подкрепени от London Contemporary Orchestra и петдесетината дами от Lips Choir.

Залата е разпродадена за часове, макар и любителите да не заемат местата си преди подгряващите изпълнители да са приключили краткия си сет. Сцената е подредена минималистично – без видеостени, без плакати, транспаранти или каквито и да било ефекти извън стандартното сценично осветление, най-често свеждащо се до самотен прожектор върху Алисън. Тя излиза в подобаващо стилен черен сценичен костюм – ексцентричен в своите пелерина и панталон със страничен разрез, но далеч от екстравагантността на мрежести чорапи, конски опашки и езически облекла от предишни турнета. Със сигурност е намерила точното облекло за своите 48 години.

Първата част от концерта е посветена изцяло на Tales of Us, песните от който струят една след друга, с безпричинния пропуск на Simone. Едва няколко минути са нужни за да се убедя колко съвършено кристален е звукът в залата. Инструментите и електрониката на групата са в съвършена пропорция, а всеки елемент от оркестъра може да се отличи и съпостави – тремолото на цигулките върху легатото на басите в Drew, стакатите в Clay или извивките в Stranger. Това позволява и пълна наслада на елегантните оркестрации в песните – в някои от тях, просто щрих, в други – центърът на композицията, но винаги написани с мисъл за всеки отделен инструмент, и никога прекрачващи прага на помпозността. Макар в албума композициите също да са завършени с оркестрация, на живо тя е по-обогатена, по-плътна, с повече нюанси и детайли. Над всичко, разбира се, е гласът на Алисън, която е придихателно съблазнителна в ниския си регистър и пленително съвършена в своите височини. Без лапсуси, без фалшив тон, със сдържаност и стил. Истински творец, тя осъзнава, че макар да е благословена с медноструен глас, който е овладяла до техническо съвършенство, пеенето не е спорт, а изкуство. Така без да се състезава по октавите, без да позира, спокойно рисува щрихи с красотите на гласа си, сливайки го с импресионистичния звуков портрет на групата и оркестъра.

Алисън предпочита да пее, вместо да говори. Загатва, че зад всяка от песните от Tales of Us стои история, но така и не задълбава. Началото на всяко следващо изпълнение като че ли за кратко я хвърля в нова сценична треска. От естествени свян и вълнение пред пълната престижна зала, тя на няколко пъти трябва да овладее емоциите си между песните, като дори веднъж излиза зад сцената. Това по никакъв начин не влияе на изпълнението ѝ, но позволява на петте хиляди, заели местата си, поглед в нейните съвсем човешки чувства.

След кратък антракт, в който хорът изпълнява впечатляваща интерпретация Voicething, а Алисън е изпила чаша чай, започва и втората част на концерта. Реакцията след първите звуци от зареждащата Utopia е подобаваща. На сцената се появява и Джон Грант от Czars за втори глас на Monster Love и дуетен кавър на песента на Нанси Синатра и Лий Хейзълуд Some Velvet Morning. Goldfrapp залагат – печелившо! – на грозд от песни от Seventh TreeClowns предизвиква колективна въздишка, Happniess кара всички да се поклащат и усмихват в такт, Caravan Girl действа като кресчендо, а Little Bird завършва с внушителна, психеделична кода и цветовете на дъгата от прожекторите. Но над всичко е застиналата красота на Lovely Head – съвършенството на студийния аранжимент е повторено от оркестъра, а когато в интерлюдията гласът на Алисън е изкривен от вокодер и светлините трептят в киароскуро, залата се пренася в друго измерение.

В тази фина вечер няма как бисът да бъде за Strict Machine или Ooh La La, а на подвикванията за тях тя шеговито отвръща “I’m afraid I don’t know how that one goes”. Бисът, подобаващ завършек на представлението, е унесена, замечтана версия на Black Cherry. Това е и последния дъх от мистерията на Goldfrapp, достатъчен за много повече от пътя наобратно с метрото.

Advertisements