Вечното изкуство не вехтее нехайно в застоели музеи пред безстрастни тълпи; то пленява, вдъхновява и се възпроизвежда. Така шедьовърът на Никола Пусен “Танц под музиката на времето”, отмерващ летата в частна колекция в Лондон, очарова английския писател Антъни Пoуъл в следвоенните години. Гледайки сезоните на платното, кръжащи в цикличен танец в съзвучие с лирата на Времето, Пoуъл получава проникновено прозрение за своята творческа мисия. В краските на Пусен той вижда потока на своя бъдещ роман-река, в който Времето ще свири, а героите му, понякога несъзнателно, ще пресъздадат танца; някои от тях ще се отстраняват, само за да направят зрелищен пирует по-късно; други просто ще бъдат бегла багра върху платното за художника, докато годините текат, сезоните се следват, а животът се отича в изкуство.

Пoуъл посвещава следващия четвърт век на това прозрение. От 1951, когато излиза A Question of Upbringing (“Въпрос на възпитание”) до 1975, в която той слага последния щрих с Hearing Secret Harmonies (“Чувайки потайни съзвучия”), дванадесетата новела от цикъла, взел името си от картината, той методично, ежедневно и вдъхновено – преди обяд и непосредствено преди времето за чай – пресъздава Танца. Творбата следва определени кръгове от лондонското общество в периода от Голямата война до началото на 70-те години през погледа на вездесъщия разказвач, Никълъс Дженкинс. От ученическите му години до неговата старост, през любопитния му поглед и острото перо на Пoуъл ние ставаме свидетели на това как той съзрява, създава и губи приятелства и любови, преминава през службата и трудностите на военното време на Острова, и, наблюдавайки, деликатно се отдръпва за бъдното поколение. За всеки човешки сезон са отредени три новели от Танца, като тонът на разказвача постепенно се мени, съобразно това колко наивен или зрял е; колко възторжен или разочарован от живота.

Но не Дженкинс е центърът на повествованието; Пoуъл създава своя разказвач като наблюдател, който внимателно съзерцава иззад завесата, но рядко влияе пряко на действието; той не разкрива охотно своите собствени действия и живот. На фокус са неговите интригуващи, чудати, запомнящи се герои – около 300 в целия цикъл – които взаимодействат във всевъзможни комбинации. Трудно е да не се запечатат в паметта на читателя образи като тези на безскрупулния, неспиращ се пред нищо Уидмърпул; ексцентричния писател-левичар Трапнъл; романтика-алкохолик Стрингам; композитора и бохем Морленд; фаталната и пленителна Памела Флитън – магнит за трагедия, или самопровъзгласилият се сатанист доктор Трелоуни, препратка към паркетния окултист от периода Алистър Кроули. Всичките си герои Пoуъл оформя в завършена цялост и, постепенно свиквайки с тяхното присъствие, ги усещаме като живи хора. Майсторството в диалога, никога отегчителен, изпълнен с английска ирония, а често и с открит хумор, силно спомага за това.

Пoуъл е овладял съвършено и странностите на битието, които наричаме съвпадения, и ги е превърнал в главен повествователен способ. Дженкинс винаги се оказва навсякъде, където се случват основни събития, а в десетките социални сбирки, в които основно се развива действието, често се появява най-неочакваният гост, който придвижва сюжета. Пoуъл често бива критикуван за този си метод. “В истинския живот,” отвръща той на авторитетното Paris Review, “съвпаденията се случват хиляда пъти повече, отколкото бих се осмелил да вкарам в романа си”. Част от примерите, които дава от своя собствен опит свидетелстват за това; замисляйки се и за своите собствени преживявания, читателят с усмивка се съгласява.

Почвайки да четем цикъла от самото начало, през ученическите години на Дженкинс, бихме могли просто да го отпишем като “приятно четиво”. Колкото повече напредваме с обемистото произведение обаче, толкова повече се наслагват мотивите и шарките, пресъздаващи Танца; постепенно пред нас се откриват неговите елегантни елипси, красиви криви и лична логика. Тематиката на творбата, в началото изглеждаща просто като приятни приказки от отминали времена, постепенно се наслагва с по-зрели и сложни мотиви като върховото безсмислие на военния театър; неразривната и сложна връзка между твореца и изкуството; всякакви любовни връзки във всевъзможни обстоятелства; сюблимирането на живата есенция в изкуство. Затваряйки последната страница на творбата, чувстваме, че Пoуъл е казал всичко, което е могъл да каже, и е дал всичко, което е могъл да даде.

“Танц под музиката на времето” извиква едно очевидно сравнение – това с безкрайния роман на Марсел Пруст “По следите на изгубеното време”. Приликите са несъмнени – преди всичко неговия обем (въпреки че в своята цялост обхваща едва половината от прустовите страници) и тематиката – полубиографичен роман, обхващащ целия живот на своя Разказвач, който внимателно описва обществото, в което вирее. Отликата обаче е в сърцевината – докато творбата на Пруст е насочена навътре към самия Разказвач, стремящ се чрез наблюдението на външния свят да познае себе си, цикълът на Пoуъл се стреми да опише и разбере света навън, да очертае лайтмотивите и логиката по които той се случва. Затова и в “По следите на изгубеното време” има дълги пасажи за дълбоко лични асоциации и емоционални преживявания, в които всяко изречение, колкото и многоредово, е изваяно като изящна импресионистична скулптура, а в Танца личните преживявания и впечатления на Дженкинс са предадени с бърз и остър език, сведени до екзистенц-минимума, който читателят трябва да знае, за да направи собствените си изводи.

Онзи комитет в онази северна столица така и не взема правилното решение за онази награда в дългите години живот на Пoуъл (той си отива на 94, през 2000), отреждайки му гордо място до Джойс, Кафка, Борхес и Набоков в плеядата велики творци, неполучили Нобелова награда. Това обаче се оказва не единственият шанс неговата творба да стигне до по-широка аудитория – BBC екранизира – донякъде сапунизира – творбата му в свои сериал и радиопиеса.

Нейното познаване обаче все още не се е разпростряло до България. Независимо дали поради отдалечеността на описваните събития и общество (въпреки че творбите на връстници като Ивлин Уо са преведени и популярни) или трудността да се предаде тънкия тон на Пoуъл, владеещ до съвършенство както високия английски, така и сленга от периода (при все че и по-трудни за превод творби, като Одисей например, са отдавна издадени), Танцът не е намерил своя преводач на български.

Това обаче със сигурност не е поради неговото непознаване. Както пише в своите спомени, през 1977 е поканен на писателска конференция в България от Съюза на писателите. Макар първоначално да няма особено желание да присъства, след лична офанзива на дипломат от посолството в Лондон и разказаната, абсурдно скалъпена легенда за това как Дева Мария иска да отнесе България на небето, Пoуъл бива склонѐн да се присъедини към други бележити писатели, сред които Джон Ъпдайк, Марио Варгас Льоса, Гор Видал, и с чартърен полет той и другите британски гости пристигат в София. Потьомкинският маршрут от летището до хотела е добре разигран от организаторите, които намират и подходяща преводачка за Пoуъл. С отличен английски, пише той, високо разбиране за литература и история, фина, несъмнено хубава. Прекарването на Пoуъл на конференцията в София (всъщност, в хотела, от който той не излиза) за него е изненадващо приятно. Много от българите, които среща (в хотела, с достъп до конференцията) са с добър английски; познават и се интересуват от английската литература. Феноменален интерес, отбелязва той, имайки предвид колко труден е достъпът до съвременни произведения. Заявява и един от най-големите комплименти, правени на нашата столица – “When in Sofia, do as the sophisticates”.

Основният конфликт обаче е другаде, а именно на трибуната на конференцията. От едната му страна стои Антъни Пoуъл, словесен художник, пресъздал Танца, всецяло разбиращ трагизма, комедията, абсурда и безсмислието на битието; успяващ да ги въплъти във своите стотици страници. Той обаче говори – освен на другите писатели – и пред представителите на Съюза на писателите – организация, която решава какво и как да се преведе и публикува на български, какво да бъде изрязано и какво изменено, как да се пише в България, или, както злъчно отбелязва Георги Марков, как да НЕ се пише; организация на цензори, които считат, че догматичното драскане е изкуство, и че то трябва служи на прозаични, партийно-политически цели. Докосването между двете гледища е немислимо. И бедната, бедната преводачка, която несъмнено трябва да е разбирала поне отчасти абсолютната си невъзможност да бъде мост над безмерния разлом между писателя и писарушките, и която, без съмнение, просто е предавала механично фразите с едничката мисъл да свърши работата си – формално – и абсурдната неловкост да приключи по-скоро.

Сцена, достойна за творбата на Пoуъл; сцена, в която музиката на Времето забавя своя ритъм, а Танцът за секунда застива.

Advertisements