Портрет на писателя Петко Тодоров, 1908, худ. Никола Михайлов, Национална художествена галерия

Портрет на писателя Петко Тодоров, 1908, худ. Никола Михайлов, Национална художествена галерия

Трудно е да си обясним критериите, според които едни творци биват обезсмъртени, вбивайки се в умовете на учениците за поколения напред, а други остават добре скрити тайни за малцината ценители на страниците. Със сигурност обаче художествената мощ е встрани от основното мерило, тъй като един от най-способните ѝ обладатели в нашия език, Петко Ю. Тодоров, познаваме единствено косвено; като приятел на приятел, с когото споделяме десетки общи познати и дузини сходни събития, но никога не сме се срещали лице в лице. Той е четвъртият в кръга “Мисъл”, най-често неназован – д-р Кръстев догматично предвожда групата; Пенчо Славейков, радващ се на единодушно признание, е на крачка от Нобелова премия; Пейо Яворов е поетична суперзвезда, чиито личен живот и показна трагедия възпламеняват вниманието на цялата нация. Първата спътница на Яворов, Мина, е и сестра на Петко Тодоров. Баща му, Юрдан, е дългогодишен политически деец в Елена и неколкократен народен представител-консерватор. В някаква степен всички знаем за Петко Тодоров, но, останал на прага на задължителната програма в училище, единици са стигнали до неговото творчество.

Макар да е и драматург и поет, най-значимото постижение на Петко Тодоров са неговите идилии. Този жанр, позабравен към началото на XX век, когато писателят го въвежда в българската литература, възнася пасторални сцени, в които човекът и природата са в съвършено съзвучие. Тодоров обаче не спазва рамките на жанра нито по форма, нито по съдържание – неговите идилии почиват единствено като вдъхновение на класическите образци. Те са художнически блян, изразен чрез поезия в проза, всяка сричка нанасяща щрих върху изящния словесен пейзаж. Както отбелязва Симеон Радев, те са изцяло извън контекста на процесите в младата българска държава – жанрът идилия процъфтява при общества, достигнали определено ниво на развитие, чиито елити, обзети от безмерен ennui, се опиват от образите на спокойна, проста благодат. Несвързани с какъвто и да е социален проблем на съвремието, идилиите на Петко Тодоров са изкуство, създадено заради самото изкуство.

В откриващата идилия “Орисници”, Тодоров задава образец за своите герои – за новороденото отроче, две от орисниците вещаят “ум и сръки (…) ширина в душата, цял свят в нея да вмести. И небо, и земя от край до край с ум да обходи” и “крепки крила на духа: в миналото да се връща, в бъдещето да прехвръква – над всичко възмогнат да влада и реди…”. Третата обаче задава основното противоречие, което ще е и възел на всяка от идилиите: “…едно сал да не може: вън от себе да излезе. В кожата си да се пражи. И на небото да сеща пак земята. Кожата му дори да загние, пропука и се покрие в струпье, в нея да си остане пак и пак ветрове да гони”. Конфликтът между душевната широта и материалното несъвършенство движи и раздира всеки от Петко-Тодоровите герои. Независимо дали това са селски момци и изгори, войводи, царе и водачи, митологични образи, животни, дървета или дори – иронично – самият вятър, това, което ги обединява, е копнежът по нещо неизказано, неопределено. Тази им тъга ги изтласква в крайнините на общностите, и кара краката им да бродят, а душите им да се реят; да гонят вятъра буквално и преносно. Така Калина в “Мечкар” вижда копнежа си въплътен в циганина-мечкар, който минава през селото, и забягва с него срещу тъжбите на своите; поп Кирчо в “Приказка” търси неродена мома когато грее ясен месец, звездици се роят по небото, а в полето не трепва лист, не шавва сянка; цар Симеон трепетно жадува Константинопол; Одисей чезне по роден край, отхвърляйки уюта на Калипсо; Селим Ходжа възпява Аллах за последен път в Айя-София…

Отпуснаха се сенки, задрямаха горите и полята, край пътя изкласилата ръж се люлей над нивята, подобно рой жетвари, които със своите свистения премрежват околвръст. Де ще вървите, мюсюлмани, из тъмите на нощта? Отбивайте отстрана, завийте на колело дълъг керван и разпрегнете волове да пасат! Утре Аллах усмихне ли се в приветната зора, впрягайте пак и теглете по правия си път…

Но акцентът на Петко Тодоров не е върху фабулата – дори в по-дългите произведения, сюжетните линии са схематични, а героите са щриховани с орисаните им качества, без да бъдат развити в дълбочина. Това е и замисълът на автора – да обрисува словесни портрети на споменатото противоречие между висока душевност и материална реалност в неговите различни проявления посредством езика на символите. “Над черкова” е изящна илюстрация за този подход – от двете страни на църквата са погребани останките на двама влюбени, които не са осъществили копнежа си заради обществените порядки (Че де се е чуло-видяло кръстник кумица да люби!). От гроба на кръстника никне бряст, а от този на кумицата – топола, и те вплитат клони над покрива на църквата. В идилията “Сокол”, Ашик Али наглед дави мъката по смъртта на своята птица; а всъщност – по собствената си крилата душа. Символите на Петко Тодоров рядко са изненадващи, но са универсално достъпни, и улесняват идентифицирането с героя. Неговите идилии сполучливо биха могли да бъдат визуализирани с пъстрите, изпълнени с мотиви и шарки картини на Владимир Димитров – Майстора или на Иван Милев.

Фолклорът е основен извор за сюжетите на Петко Тодоров, но той не ги заключва в тесни национални рамки. За своите идилии черпи вдъхновение и от гръцката митология, историческите легенди, Библията, мюсюлманския бит. Тази палитра от влияния поставя Тодоров сред българските писатели-космополити (“Сенки” вероятно е единственото в цялата българска литература въззвание към праведните мюсюлмани), а и бележи важен вододел. Той е част от наистина ново, младо поколение български творци, които, за разлика от патриарсите, с творбите си не просто искат да определят нашата национална идентичност, а се стремят да поставят литературата ни в контекста на балканската и европейската; да я приобщят към достиженията на европейските творчество и мисъл.

Във всяко изкуство, създадено заради самото изкуство, фòрмата е поне толкова важна, колкото съдържанието. Поетът ясно съзнава това, развивайки свой неподражаем стил с размах. Тодоров е единствен, сюблимен ваятел на фразата, какъвто езикът ни рядко е познавал. От всяко негово изречение, на практика без изключение, струи изкусителен ритъм, звуците се леят в алитеративна хармония; четейки ги на глас, можем да усетим как се е опивал той от поезията, която е вложил в своите идилии. Всяко негово описание на природен пейзаж – мирен или бурен – елегантно предразполага за предстоящото събитие с меките си тонове или смутните си звуци; природните картини огледално съответстват и на душевните състояния на героите.

Пък кога се скърши веднъж да нарами кобилица на извор да иде — само се слънце запряло оттатък над бърдата и не рачало да залезе, да гледа тая изгора, що от ранна зорница трепкаше по-ясно. Колкото момци срещнала, толкози мъгли на сърца легнали. Но кой в таквиз усилни години ще се наеме на златна Злата мъж да стане?

Писателят черпи думи дълбоко от народния говор и като майстор-художник ги вплита в неповторима словесна арабеска, изцяло подчинена на звученето на фразата. Често стилът му е описван като “самобитен” и “самоук”, но това не би могло да бъде по-далеч от истината. Тодоров не би могъл да развие този стил на писане, нито да предаде тези идеи, без да познава добре както класическите текстове, така и съвременните френска литература и немска философия. Така чистото и оригинално изкуство, което създава, отразява духа и философските търсения на времето, но е изваяно с изцяло български средства, от недрата на родната ни реч. Затова и идилиите на Тодоров са както непоколебимо национални, така и несъмнено космополитни.

Разбира се, в идилиите си поетът е излял своята собствена крилата душевност, своя копнеж, своето отношение към изкуството. “Ръка” най-добре илюстрира това – в нея майстор-златар вярва, че болното му дете ще оздравее, ако отлее сребърна ръка за иконата на Богородица. Но в съзнанието му мъждука не каква да е ръка, а съвършена, христòва ръка, която той иска – стреми се – опитва – мъчи се – да материализира. Четейки как видението в ума му ту проблясва, ту му убягва ведно с вдъхновението, не е трудно да се сетим за спомените на проф. Александър Балабанов, съквартирант от студентството в Лайпциг, който разказва как Петко Тодоров не е спал цели нощи, трудейки се неистово върху своите идилии, търсейки точната дума, точната сричка, която ще завърши скулптурата на всяка фраза. Дали това, което е достигнало до нас в тънкото томче, е близо до вдъхновеното проникновение в съзнанието на поета? Едва ли може да разберем. Страниците на идилиите обаче разкриват Петко Ю. Тодоров като изкусен словесен ювелир, който възнася езика ни до висотата на поетичния лазур.

___

Идилиите на Петко Ю. Тодоров

“Певец на воля и младост”, д-р Кръстьо Кръстев за Петко Ю. Тодоров

Симеон Радев за Петко Ю. Тодоров и кръга “Мисъл” (стр. 42-79 и 203-224)

Тома Атанасов за Петко Ю. Тодоров

Advertisements