10532827_789758697724706_7443486614959434615_o

Присъствието на софийска сцена на нова пиеса, обрала престижните британски награди за театър “Тони” преди няколко години, е само по себе си положително явление. Когато обаче самата постановка разгърне потенциала на текста всецяло, явлението се превръща в едно от най-значимите културни събития на сезона.

“Червено” (написана от Джон Лоугън, с премиера в Лондон през 2009) е пиеса за повратен момент в живота на американския абстрактен художник от латвийски произход Марк Ротко. На върха на славата си, той приема поръчка за баснословна сума да украси тузарски ресторант в новоиздигнат манхатънски небостъргач със свои платна (“най-значимата поръчка след Сикстинската капела”). За помощ в студиото наема млад асистент (Кен), който предизвиква както възгледите на художника за изкуството, така и мотивацията му да приеме поръчката. Интригата в сюжета е най-вече около развитието на връзката между учител и ученик; както и около окончателната съдба на картините.

Лоугън използва този сюжет (впрочем, достоверен) като отправна точка за да дискутира някои от вечните въпроси за изкуството – “приятничкото” или вглъбеното изкуство е истинско; как се достига баланс между емоция и разум на платното; има ли обективна оценка за стойността на изкуството; спира ли творецът да твори, когато е задоволен; може ли творба да бъде измерена в пари; трябва ли младите да почитат или да отхвърлят старите. Подобен дебат винаги рискува да бъде високопарен и да се превърне в професионален спор на изкуствоведи и културтрегери, но авторът умело избягва тази опасност. Диалогът (в добър превод на Х. Аничкин), безспорно най-важният аспект на спектакъл с двама актьори, е енергичен, остроумен, без витиеватости или превземки. Фиктивният асистент на Ротко е контрапункт на неговите виждания за живота и изкуството, а Лоугън не се отдава на изкушението да даде прост отговор на кой да е от големите въпроси. Самите те са поставени на нормален език, така както биха възникнали в истински разговор, и постоянно са съпоставяни с по-земни неща като неработещи запалки, храна от денонощния китайски ресторант и силен алкохол. Разбира се, по-добре е имената на Търнър, Рембранд, Пикасо и Полак да говорят нещо на зрителя, и тези със сериозен интерес към изобразителното изкуство със сигурност ще извлекат повече от вечерта си. Най-голямото достойнство на текста на Лоугън обаче е това, че е създал многопластова творба, която би провокирала както лаик, така и изкуствовед; и която може успешно да бъде подложена на различни прочити.

На сцената на Театър 199 в Марк Ротко се превъплъщава Георги Кадурин, а неговият асистент е Иван Юруков. И двамата се вписват съвършено в ролите си – Кадурин е вглъбен, себичен, сдържан, интелектуален; Юруков е експресивен, притеснен, търсещ. Всеки от тях изнася половината представление на гърба си, а химията и взаимодействието им на сцената са наелектризиращи, без излишно мигване в кой да е от двамата. В последната сцена всеки от тях има своя необуздан емоционален изблик, който може да бъде сравнен единствено с бясно соло в авангардна джазова композиция. Актьорското дуо успява в най-трудното – убеждава публиката не просто в правдоподобността на образите си, а в тяхното развитие. Както Ротко, така и Кен са претърпели личностна промяна в двата часа сценично време, съответстващи на две години в пиесата.

Режисурата на Владлен Александров и сценографията на Иван Карев и Весела Статкова също заслужават адмирации. Инак скромната сцена на 199 пресъздава студиото на Ротко минималистично, но правдоподобно. Червените тонове логично доминират пространството, но понякога са съпоставени и с противоположните в цветния спектър сини и виолетови нюанси. Особено ефективно е решението в даден момент актьорите сами да грундират (да положат основния слой боя, служещ за фон) голямо платно в червено, по този начин насищайки сценичната площ пред самите зрители. Друг режисьорски успех е виждането платното, по което работи Ротко, всъщност да бъде “четвъртата стена” и да не се визуализира. Сцените са отделени от минималистични визуални интерлюдии с абстрактни прожекции под фона на класическа музика, които могат да бъдат описани единствено като красиви. В такива моменти можем спокойно да се унесем и да оставим впечатлението и въпросите от предната сцена да се разтворят в съзнанието, поставяйки основа за следващите събития. А откриващата сцена, в която самата сцена е отделена с прозрачен воал от залата, докато зад него Ротко пита Кен “Какво виждаш?” в абстрактно пространство, в което червените и сините отенъци преливат, със сигурност е визуално най-очарователния момент, който съм преживявал в този театър.

Силният текст, безупречната игра, стилните режисура и сценография правят “Червено” задължителна постановка за всеки любител на театъра. Тази постановка обаче има и по-широка значимост – тя е един от малкото примери на софийска сцена как театърът на идеите може да бъде поне толкова обогатяващ, колкото театъра на повествованието. Жалко е, че поне засега не предизвиква отзвука, който заслужава, а истериите за билети са другаде, често неоправдани. Прекарвайки два часа в компанията на Ротко и слушайки неговите възгледи за изкуството, пред нас се е разкрила нова, истинска творба.

Advertisements