Векове наред критици и лаици мъдруват и редят деленията в изкуството; всички уместни и неловки “прото-”, “пост-” и “нео-” “-изми” и “-исти”, които днес предопределят подредбата на творби и артисти в галерии и енциклопедии. Същевременно, тези стилистични и формални белези, според които често преценяме произведенията, често прикриват основен същински признак, политически в своето естество. Всяка творба, независимо от нейната форма – била тя футуристична скулптура, класицистична картина, уличен графит или публичен спектакъл, – кара този, който я съпреживява, или да се чувства удовлетворен в рамките на конкретна система на обществени институции, отношения и порядки (“establishment”, термин без точен превод, който в ущърб на езиковия пуризъм ще ползвам без да транскрибирам), или го подтиква, съзнателно или не, да търси удовлетворение извън приетите от системата рамки. Затова в този текст аргументирам тезата, че всяко произведение на изкуството може да бъде категоризирано спрямо линията про-/анти- establishment. Единствената релевантна характеристика на разглеждания режим, според която структурирам и съжденията, е дали властта установява официални норми на творчество в страната, т.е. съществува ли някаква форма на цензура, или не. Това е и възлов вододел за всеки режим, независимо от географската и времевата специфика, като често би могъл да послужи за лакмус за това дали едно управление е в интерес на общото благо.

*

В режимите с цензура изглежда лесно да отличим произведенията, които подкрепят establishment-а. Това са угодническите стихове към тоталитарния вожд, хиперболизираните портрети на абсолютния монарх, песните за Партията, мраморните бюстове на Първия и прочее… За всеки, който не е възпитан във вярност на съответния режим, а и за много от живеещите в него, не е трудно недвусмислено да се разграничи всяко произведение, спадащо в тази категория. Някои от тях са изпълнени с добра техника (като повечето портрети на монарси, каквито и тирани да са били в действителност), а други са смехотворни в отчаяното си раболепие (например “Априлските сърца”, посветени на Живков). Тези стилистични белези обаче не променят същината им на сервилни творби, създадени за да затвърдят някаква форма на несвобода.

Далеч по-интересни и нюансирани са творбите, които са анти-establishment в режим с цензура. В тях откривам две основни направления – официално публикуваните произведения, и разпространяваните по неофициален път.

В това произведението едновременно да подкопава establishment-a и да ползва публичните пътища на разпространение, наглед съществува неразгадаем ребус – в кошарата трябва да съжителстват сити вълци с цели-целенички агнета. Единственото негово решение е той да прескочи недалновидния цензор като спази изискванията за форма, без това да накърни художественото съдъжрание и внушенията. Така например в своите “Метаморфози” Овидий не пропуска да венцеслави богоподобния цезар, но това не накърнява смисъла и стойността на митологичните преображения, които представя. Друга показателна илюстрация са Вердиевите опери, написани с патриотичен плам по време на италианското Възраждане. Докато италианските земи са все още под властта на Хабсбургите, маестрото няма как изрично да отправи революционен призив от сцената. Той обаче запазва бурните чувства, давайки им други фон и костюми в “Набуко” и “Битката при Леняно” – действие, лесно разчетено и възприето от публиката. Сред такива произведения се открояват и гениални творби, формално спазили всяка наложена норма, но всъщност обърнали ги с опакото навън, сътворявайки изключителни произведения на изкуството. Така в “Жените на Варшава” Георги Марков спазва всяка буква от партийните наставления – сюжет, в който градският интелектуалец се връща към своите работнически корени, приобщавайки “интелигенцията” към “народа”. В завършената новела обаче разказът за висшиста, който картографира пуста област и споделя историите си с овчаря, който среща там, е просто символичен декор за философското прение с митологични и библейски мотиви, което е в сърцевината на творбата.

Разпространението на “неофициални” творби в режим с наложена цензура само по себе си е антисистемно политическо действие. Независимо дали разглеждаме Булгаковия шедьовър “Майстора и Маргарита”, богомилските текстове през Средновековието или самиздат поезия, тук отпада всяко изискване за форма и съдържание и творецът може да бъде напълно свободен в своите търсения. Цената за това са два основни риска – репресия или това творбата да достигне до строго ограничен брой хора (дори до никого).

*

Привидно би изглеждало, че в свободните режими, липсата на цензура дава пълна свобода на твореца да реализира своята идея. Вглеждайки се по-внимателно обаче, пазарният принцип, каналите на разпространение и масовият вкус, който те възпитават, налагат норми, които по обходен път репликират модела на цензура с разлики и отенъци, които ще се старая да отлича.

В режим без цензура откровената пропаганда на властта има силно ограничен ефект. Това не значи, че не съществува, но многообразието на изкуство, както и липсата на репресии, карат всеки да я възприеме или иронично, или просто като агитация. Затова истинските про-establishment произведения в този контекст са по-внимателни във внушенията си и действат по по-фин начин. Най-добрият съвременен пример за това е задължителният щастлив край в касовите Холивудски продукции. На повърхността, това изглежда е просто удовлетворяване на масовия зрител, който иска да излезе с усмивка от салона. Ако анализирам по-внимателно и надълбоко тези чувства обаче, бих ги определил като подклаждане именно на желанието за вяра в подредеността на света и в задоволяването на всички потребности в рамките на познатия establishment; както и на подсъзнателното бягане от всяко предизвикване на тези възприятия от идеите за абсурд и изначален хаос. Движението по релси от очаквани клишета, еднообразното развитие на конвейрни неотличими едно от друго произведения, непредизвикването на мисълта са общи черти с казионните произведения на цензурните режими. Това разбира се важи не само за американското кино, но и за булевардните романи, еднаквите песни по радиото и стереотипните спектакли, обединявани от натрапчивата идея “да те накарат да се почувстваш добре” и “да мислиш позитивно”, без да вникнеш всецяло в дълбочината на внушението. Позитивното мислене не просто парализира спектър от емоции, които са необходими за цялостното възприятие на света. То е и инструмент за укрепване на власт.

В антисистемните творби в режимите със свобода на изразяването също разграничавам две деления. Творците, които искат да ползват официалните пътища на разпространение, са изправени пред същото предизвикателство – да запазят съдържанието, съблюдавайки формата. Така пищните холивудски драми на Дъглас Сърк от 50-те години до една завършват щастливо, но в двата часа преди края той внимателно дисекцира пороците на своето общество. Нерядко се случва стойностни романи да допаднат на масовия вкус именно поради достъпната форма. Музиканти с идеи и послание също достигат универсалност по този начин – от Бийтълс до Дейвид Боуи, съпоставени със съвременните класически музиканти, познати единствено на елитарен кръг. При свобода на изразяването по-често се срещат творби, които наглед удовлетворяват всички изисквания на пазара, но обръщащи възприятието на съпреживяващия с краката нагоре. Така например шедьовърът на Питър Уиър “Шоуто на Труман” има всяка характеристика на блокбъстър – широка реклама, звезда в главната роля, щастлив завършек. Щом зрителят излезе от салона обаче, всяко негово възприятие за establishment-a е предизвикано изоснови. В свободните страни днес, огромното мнозинство от творци се стремят именно към подобен баланс между популярност и творчески достижения. Това доколко той е възможен (и понякога свеждащ се до въпроса дали творецът може да се препитава с изкуството си) е основен лакмус за културния напредък на дадена страна.

Разпространението на “неофициални” или “независими” (independent) антисистемни творби е основната разлика с режимите с цензура. Тук отново няма норми за формата или съдържанието, а рискът, пред който е изправен артистът, е произведението да се провали; но това е риск пред коя да е творба. Той е свободен да потърси кой да е начин на разпространение, като възможностите са множество – издател, сам да основе издателство или – днес – да разсее произведението си свободно в Интернет. Успехът е рядкост поради далеч по-големия брой неофициални творби, но творецът не е заплашен от репресии. Затова и свободата на изразяване е цивилизационно достижение.

*

Подобна класификация на изкуството спрямо отношението му към establishment-a със сигурност предизвиква редица възражения, които ще се постарая да предугадя, аргументирайки тезата си.

Най-осезаемото несъгласие вероятно засяга неполитичното изкуство. Лесно можем да отграничим протестните песни или социалните романи спрямо establishment-a, но голяма част от творбите не засягат обществени проблеми – защо предложената класификация да е релевантна и валидна за тях?

Гледището, което поддържам, предизвиква изоснови идеята, че е възможно дадено произведение да е неполитично, независимо от тематиката му. “Всяко изкуство е пропаганда”, твърди Оруел в едно от своите есета. Пластовете на неговата политичност се разгръщат с дълбочината на интерпретацията. Така Моцартовите концерти, съблюдаващи строго правилата за форма и хармония на периода, не са просто приятна, подредена музика – те са музикален съпровод на строго йерархичната и подредена социална структура на стария режим. Обратно, свободните джазови композиции на Колтрейн например поддържат демократично устройство, в което всеки има шанс за изява (соло), и което във всеки момент може да приключи в бясна какофония. Освен това, всяка творба е и плод на усилията на творец, възпитан в определена обществена среда. Независимо от отношението му спрямо нея, идеите и талантът му по някакъв начин са формирани – позитивно, негативно или сложно – именно от средата, функция на политически процеси. Пълното откъсване от обстоятелствата е невъзможно, дори за Пруст, изолиращ стаята си от всякакви външни шумове и вмешателства; дори само заради факта, че докато осъзнае желанието си за изолация от средата, творецът вече е формиран от нея.

Друго възражение засяга авторите на творбите – твърде често те са революционно настроени в един етап от живота си, след което примирено следват нормите; или пък редуват оригинални произведения с клиширани такива – в коя категория биха попаднали те?

Предложената класификация не се отнася към авторите, а към самите творби. Веднъж завършено, произведението на изкуството се еманципира от своя творец и заживява собствен живот, важен сам по себе си отвъд връзката със своя баща. В подкрепа на това съждение е и фактът, че идеята за авторство (“разписване”) на творбата не е норма във всички епохи и култури. Не съществува никаква пречка иконоборец да сътвори икона или раб на угодничеството да напише славословие на свободата.

По-сложен е въпросът обаче за “гранични” творби, възприемани по различен начин в различен контекст. Бунтовни песни, които се превръщат в химни на establishment-a; шокиращи картини, които впоследствие висят в най-представителните музеи; забранени филми, превърнали се в официално културно наследство и пр. Така наместо първоначалния смут, който импресионистите предизвикват във френското общество или пре-рафаелитите в английското, днес е налице чисто търговски нюх, привличащ туристи и продаващ плакати. Друга показателна илюстрация е скришното слушане на западна музика в Източния блок, тогава звук на бунта. От недвусмисленото действие против establishment-а днес няма и помен, а познатите до втръсване напеви се редят безспир по застиналите радиостанции без да предизвикат емоция.

Подобни примери обосновават извода, че отношението на дадена творба спрямо establishment-a се определя не само от нейното съдържание, но и от контекста на нейното съпреживяване, както и от моментното състояние на съпреживяващия. Затова всеки прочит на книга, всяко слушане на запис, всяко посещение в музей са различни, дори произведенията да са същите. Именно връзката между вътрешното съдържание на творбата и външния контекст може да отнесем към описаната класификация. Стилистичните характеристики и техническите качества на творбата не се изменят, но възприятието никога не е напълно еднакво.

Многопластов въпрос е дали изкуството против establishment-a превъзхожда по някакъв начин това, което го подкрепя. Като че ли е лесно да се сравнят техническите качества на две творби от различни страни на разделителната линия и да се прецени коя от тях е по-добре изпълена, погледнато технически. Тук отговорът може да е в коя да е от двете посоки, в зависимост от чисто техническите качества на твореца. Задълбавайки навътре, откривам етичен отенък на въпроса: изкуството на establishment-а винаги е добре заплатено – в златните гулдени на холандския крал, неконвертируемата валута на комунистическа държава или универсалните долари на бокс офис класациите – и като такова винаги е продиктувано поне частично от желанието за печалба. Изкуството против establishment-a, макар и не винаги лишено от материални подбуди, обратно, извира от желанието на твореца да изрази себе си. И именно свободата на това изразяване считам за сърцевината на въпроса, която води до недвусмислен отговор.

На теория е възможно изкуството да бъде пропаганда на по-малко свободен режим от настоящия, но трябва да отбележа също така и че “…не всяка пропаганда е изкуство”, по завършека на Оруеловата фраза. Освен това, в самата същина на творческия процес е сюблимацията на идеи, неосъществени наяве – затова е и лесно да се сетя за десетки велики произведения, защитаващи ценности като свободата и любовта, и ми е трудно да се досетя дори едно, възхваляващо робството и омразата. Дори големи поети като Езра Паунд и Т.С. Елиът, фашисти в своите политически убеждения, не са сътворили такова.

Предложената класификация не отрича изкуството, подкрепящо establishment-а, нито приканва към съпреживяване единствено на това против него. Напротив, както отбелязах, много от творбите, подкрепящи establishment-а са добре реализирани и с висока естетическа стойност, която може да донесе удовлетворение на съпреживяващия. Всеки има вътрешна потребност да види щастлив край, да чуе позната песен или да се разходи из прочут представителен музей единствено за удоволствие. Същевременно, осъзнаването на наличието на политически внушения в творбите прави техния съпреживяващ по-малко податлив на тези, които го ограничават, и по-чувствителен към тези, които го възвисяват. Произведенията на изкуството винаги ни правят повече или по-малко свободни.

В заключение, искам да отдам новоредие и на високите образци в изкуството, неробуващи на никаква форма, замислени и осъществени единствено съобразно гения на своя творец. Често са определяни като “изкуство заради самото изкуство”, макар това да е измамно и невъзможно поради вече разгледаните последствия на средата. Подобни изящни творби обаче винаги биха попаднали отатък establishment-a, просто защото няма обществено устройство, което да отрази всецяло тяхната свобода. Чистото изкуство винаги открива вечния простор, величаво застанал дори над най-снишения свод.

Advertisements