suede-night-thoughts

Днес ни изглежда съвършено обикновено в неспокоен час да сложим слушалките, изключвайки останалия свят, и да останем насаме с мислите си, докато тяхната бистрота е спомогната от музиката. Вглъбени в звуците и реещи се в размисъл, дори не ни хрумва, че така нарушаваме хилядолетна традиция на музиката като социално преживяване. Независимо дали става дума за сближаване на племето, ухажване на желан партньор или съпровод на пирове и погребения, от памтивека музиката е невъзможна извън социален контекст поради простото обстоятелство, че трябва да бъде изсвирена. Така винаги където има музика, неминуемо има и общение между свирачите и слушателите – на племенния танц около тотема, при бардовете в двора на владетеля, в оперния салон или в будоара с пианото. За нас е непосилно да си представим как векове наред хората са чували дори най-любимите произведения едва няколко пъти в своя живот, при това всеки път в различно изпълнение.

Първият, пропукал основите на този модел, е французинът Едуар-Леон Скот дьо Мартинвил през 1857. Неговото новаторство се нарича фонавтограф – първата машина, която улавя звуковите вълни и ги визуализира на плоска повърхност. Изобретението е можело единствено да записва, не и да възпроизвежда, а оригиналните фонавтограми са разчетени едва през 2008, давайки ни най-старите звуци, които познаваме. Няколко години по-късно, създаването на фонографски цилиндри за пръв път позволява и възпроизвеждане на звук, а грамофонната плоча след тях – неговото лесно и масово разпространение. От този момент нататък традицията е скършена – музиката вече не е единствено социално явление с определена цел, а и индивидуално преживяване на слушателя, пуснал запис по свое усмотрение.

Форматът на звукозаписа определя и съдържанието. Така плочите на 78 оборота позволяват само една няколкоминутна песен от всяка страна. Едва с навлизането на дългосвирещите грамофонни плочи на 33 оборота се появява концепцията за четиридесетминутен “албум”, разделен на две страни. Макар и преди него да има музиканти, които се възползват от формàта, Франк Синатра улавя най-добре духа на времето и изменения смисъл на музиката като индивидуално преживяване. In the Wee Small Hours (1955) е първият осъзнато концептуален албум – Синатра записва шестнадесет меланхолни песни за малките часове, създавайки цялостно тематично произведение. Мнозинството от песните на плочата не са авторски, а стандарти на джаз-тъжбите (“torch songs”). Чудесните консистентни аранжименти обаче, както и авторската интерпретация на Синатра, превръщат всяка песен в негова собствена, а резултатът е първият пълноценен албум.

Самият Синатра повтаря почти толкова успешно тази концепция още няколко пъти (Where are you?, 1957; Only the Lonely, 1958; No One Cares, 1959), а редица творци я развиват и в други жанрове. Ленърд Коен записва своите първи песни през 1967 в албум, който ще му заслужи прозвището “майстор на еротичното отчаяние”; Ник Дрейк в две поредни вечери в полунощ увековечава своя Pink Moon (1971); Ник Кейв, вдъхновен (или провокиран) от раздялата с Поли Джийн Харви, продължава замисъла с The Boatman’s Call (1996). Самият Брет Андерсън също не е чужд на тази естетика, записвайки Wilderness (2008) на домашното си пиано със самотен съпровод на чело.

Това вероятно е прекалено дълго въведение за ревю на албум, но контекстът в случая е толкова важен, колкото и самата творба. Ако звукозаписът и превръщането на музиката в индивидуално преживяване са основен белег на модерността, то мигновено ѝ разпространение и множенето ѝ до безкрай са присъщи на пост-модерната епоха. Така музиката днес най-често не е социално или индивидуално преживяване, а универсално достъпен фон, без статут на нещо специално. Suede са от последното поколение групи преди тази промяна, познаващи както социалното, така и индивидуалното значение на тяхното изкуство. С Night Thoughts те се опитват преди всичко да върнат именно чувството на значимост, което музиката имаше на личностно равнище преди дигиталната революция, като същевременно не звучат ирелевантни за съвремието.

Night Thoughts е първият изцяло концептуален албум на групата. От предишните им творби единствено Dog Man Star бе цялостно произведение, а не сбор от песни, но по-скоро като звук и тематика, отколкото като завършен замисъл. Като такъв, този им албум със сигурност гледа с носталгия към епохата, в която всяка нова плоча сакрално се слушаше от първото до последното припукване. Освен на вече описания низ от модерни ноктюрни, Night Thoughts се опира и на традицията на големите концептуални албуми като Dark Side of the Moon на Pink Floyd, Close to the Edge на Yes, Selling England by the Pound на Genesis и по-слабо познатия Brave на Marillion, от който черпи почти сходен сюжет и идентична увертюра.

Същевременно, Suede не са забравили, че годината е 2016, и че те самите превалят средната възраст. Наместо отделни клипове за песните, са заснели филм, съпровождащ целия албум – възможен днес поради дигиталната революция, за разлика от 1993. (Съпоставката с нискобюджетния и невидян от никой филм към Brave е подходяща. Филмите по Tommy и The Wall са важните изключения.) Така те приканват към потапяне в творбата, присъщо на предна епоха, но по начин, който е напълно съвременен.

Дванадесетте песни разстилат история за живот, преминаващ на лента преди последния миг, но без излишни драматургия или театралност. Достойнство на албума е, че отчита възрастта и зрялостта на своите отци и обогатява вселената на Suede с теми като родителски терзания и приемане на остаряването като част от житейската цялост. Същевременно, текстовете на Брет Андерсън не изненадват с нови похвати – чувствата са по-улегнали, но все още са на ревера; образите са елегантни във все така осъзнато наивни рими (fight the sorrow / like there’s no tomorrow; I don’t know where to look / I close the book и пр.).

Звукът на групата също е по-зрял от преди. Ако Bloodsports бе силен опит на Suede да напомнят за най-добрите си дни, то Night Thoughts е съзнателна крачка към непознати краища. Китарите на Ричард Оукс са с най-плътния и месест звук, откак седемнадесетгодишен замести Бернърд Бътлър на пожар; барабаните на Саймън Гилбърт са прецизни в духа на краутрока, а Нийл Кодлинг внася изненадващо новаторство в звученето на групата с многопластов пейзаж от синтезатори. Отличната продукция на Ед Бюлър позволява на всеки инструмент да се открои, без да пренасища звуковото пространство. Тя внася и малки детайли, които се разкриват при всяко следващо слушане, и които са разликата между добър и отличен албум. Но над всичко са превъзходните вокали на Брет Андерсън, който за своите 48 години е овладял до съвършенство нюансите на гласа си. Почти всяка негова фраза мигновено се вбива в съзнанието.

В най-големите си моменти, Night Thoughts спира времето и дъха. Сегментът, почващ с почти оперното ариозо Pale Snow, и кулминиращ във фалцетните фрази на Брет на синтезаторен фон в Learning to Be, се оглежда равностойно в по-добрите попадения на Dog Man Star. Тук блести и I Don’t Know How to Reach You, отразяваща хубавите черти на прогресив рока, без да изпада в неговите протяжност или самодостатъчност. Моментът, в който групата се присъединява към оркестъра в When You Were Young, мога да опиша единствено като величав, а The Fur & the Feathers е най-сюблимният им завършек от Still Life насам. Албумът няма слаби моменти, но все пак сме чували песни като Like Kids и No Tomorrow и преди, при това в по-младежка непринуденост.

Night Thoughts не е шедьовър – единствено Dog Man Star побира в себе си съчетанието между творческа мощ и трескави търсения, които заслужават това определение. Той няма и универсалната привлекателност на Coming Up, достигнал до всеки чрез радиовълните и своите вечни сингли Beautiful Ones и Trash. Не е и исторически бележит като техния едноименен дебют, започнал бритпоп революцията в началото на 90-те, която имаше политическо отражение във Великобритания и културна значимост в световен мащаб.

Албумът обаче е чудесен пример за зряла група, която се стреми да обогатява звука си без да се повтаря прекомерно. Той също така успява и в основната си задача – да въвлече слушателя всецяло в звука си и да бъде преживяване, а не фон. Годината e 2016, а Suede, група, която през годините се е наслаждавала издъно в социалния аспект на своята музика, доказва, че албумът има място в пост-модерността, и че той може да бъде личен поглед навътре.

Advertisements