Името на Стивън Уилсън неотменно изисква споменаване на словосъчетанието “прогресив рок” до края на изречението, както и в настоящето, но това не е изцяло справедливо спрямо неговите подход и талант. Вярно е, че в 25-годишното му творчество неизменно звучат трели от King Crimson, Genesis или Yes, но той не се стреми просто да повтори тяхната форма или формула; Уилсън иска да възприеме тяхното търсене от началото на 70-те години, когато именно този стил изтиква все по-навън границите на поп музиката, преди тези групи да намерят свои удобни шаблони, които да уподобяват до края на кариерите си, и които други, по-малко креативни музиканти, следват и до днес. Така Уилсън освен своята основна прогресив рок група Porcupine Tree води и редица други проекти, сред които ефирната електроника на No-Man, протяжния амбиънт на Bass Communion, лежерно-меланхолния поп на Blackfield. В последните години той слива всички тези влияния в солови албуми с виртуозна група, (пред)последният от които, Hand. Cannot. Erase., го доведе и в София.

Концертът, изместен от нишов клуб в зала 3 на НДК, бе разпродаден седмици преди датата, и 800-1000 души изпълниха всички столчета, напомнящи за пресконференциите след избори, провеждащи се на същото място. Уилсън, 48-годишен, излезе, както на всеки свой концерт, бос и с осанка на тийнейджър, докато на видеостената, заела дъното на залата, вървяха прожекции на тъжни панелни блокове в произволен европейски град, а групата засвири първите акорди на H.C.E., който чухме цялостно в първата част на събитието. Албумът страда от лека форма на хроничната болест на прогресив рока, а именно самоцелно музиканстване (няколко сегмента в него присъстват единствено за да впечатлят с техническо изпълнение), но при прецизната виртуозност, на която станахме свидетели, надали някой в залата имаше нещо против. Явни гвоздеи бяха топлата и носталгична Perfect Life; синтезаторното чудо в Regret #9; дъб бийтовете и електрониката на Ancestral; както и емоционалното освобождение на Happy Returns. Звукът бе отличен и квадрофоничен, позволяващ да се отличи всеки тон. Безукорното изпълнение на албума, както и чудесно реализираните съпътстващи кадри, го направиха много по-силно изживяване на живо.

Втората част на концерта бе отредена на други моменти от кариерата на Уилсън, като в определени моменти случващото се на сцената правеше така, щото времето да забави ход и за момент да поспре. Такива бяха психеделично мракобесните Dark Matter и Don’t Hate Me (в която липсата на саксофон бе повече от компенсирана с джазови импровизации на фендер пиано), зашеметяващата Harmony Korine и масивният звуков блок Index. А когато пред сцената падна прозирен воал, на който се прожектираха втори пласт кадри, оставяйки групата между две вертикални равнища движещи се образи, това възвиси случващото се от чудесен концерт до авангардна абсолютна форма на изкуство. Така преживяхме Vermillioncore и кулминационния завършек – без изненади – Sleep Together. В биса Уилсън – впрочем, крайно разговорлив по време на целия концерт – отдаде почит на наскоро отишлия си Принс, като преди това след тирада за разликата между творчество и развлечение бе посветил песен и на Боуи. Тричасовият сет (включващ и 20-минутен антракт) приключи великолепно с високото китарно тремоло на The Raven that Refused to Sing.

Концертът, посрещнал и Великден, зададе висок стандарт за музикални изяви в страната. Видяхме творци във върха на креативната си мощ с премислен и добре представен сценичен спектакъл, които освен това бяха и в съвършена техническа форма – от момчешкия глас на Уилсън до спиращите дъха клавири на Холцман. Надали впечатленията у кой да е присъствал ще изтлеят бързо. Но най-важното в случая е самото осъществяване на концерта – ако преди десетилетие идеята за гостуване на Porcupine Tree би звучала налудно и би предизвикала саркастична вметка, то през 2016 това се случи, при това по най-добрия възможен начин. Така в България мъчно, но устойчиво се култивира аудитория за съвременна алтернативна музика.

2016-05-05-04-04-13

Advertisements