През 2016 Tindersticks няма какво повече да доказват. Първите им три бесни албума, вече класики за поколенията, ги правят галеници на критиците и ги извеждат до опакото на мейнстрийма; оттогава насам постепенно усмиряват звука си до ноктюрнално-интимния The Waiting Room,  дошъл от малките часове в закътан бар. Превъплъщенията им в последните шест високосни години им изграждат значителна култова аудитория от Мидълзбро до Москва и от Стокхолм до Солун, където и гостуваха за пореден път.

Капацитетът от 668 места на чудесната театрална зала е разпродаден седмици преди събитието, а неуспели да се вредят унило висят на входа и с надпис в ръка търсят билети; вероятно за повечето от тях – неуспешно. Половин час след обявения Tindersticks излизат на сцената в петчленен състав, което е абсолютен минимум за групата – от симфоничния оркестър в историческия концерт в Блумсбъри, през струнните и духовите секции от преди десетилетие, та до мултиинструменталистите от предишната им спирка в  Солун, те винаги в известна степен са се отдавали на разточителство в звука си на живо. Задушевността на The Waiting Room обаче ги е накарала да свият всяка претрупаност на изпълнението, оставяйки единствено ядрото на групата.

Липсата на Тери Едуардс и Дейвид Кит, владеещи широк набор от струнни, духови и ударни инструменти, обаче оставя значителна част от песните под екзистенц-минимума за Tindersticks, тъй като за творбите им тези тонове не са просто украшение, а част от сърцевината. Без духова и струнна секция Sleepy Song изцяло губи динамиката си, оттам и въздействието; The Other Side of the World и My Oblivion са само скици, напомнящи за нюансираните сини платна; липсва крайният щрих в She’s Gone и A Night So Still, който да направи от тях завършени преживявания. И логично, най-паметните моменти са песните, изградени около своя ритъм, разгръщащи потенциала си, загатнат в студийния запис. Were We Once Lovers? въздейства с послание, съпоставимо с шедьовъра на Ален Рене L’Année dernière à Marienbad (Били ли сме? Има ли значение?); Show Me Everything, Boobar и This Fire of Autumn карат всички да поклащат глава в такт с точния баланс на сладост и горчивина. Но мигът, който осмисли концерта, без съмнение е великолепното изпълнение на We Are Dreamers!, в което изначалната хармония на творбата е удавена в облаци от дисонанс, само за да се прокрадне светла ивица през тях в края.

Във всеки момент е явно, че Tindersticks са класни музиканти. Нийл Фрейзър и Дейвид Боултър са прецизни до финост на китарата и клавирите; Ърл Харвин е най-сдържаната и стилна ударна машина, която съм виждал; Дан МакКина е ненатрапчиво превъзходен в своя бас и неосезаемо деликатен в своите беквокали. Гласът на Стюърт Стейпълс, автографът на групата, е станал по-плътен, мек и магнетичен с годините, дори и да не казва повече от “Здравейте” и “Довиждане” между песните. Самият звук в залата е кристален. Минималистичните осветление и сценично представяне – прожектори върху бяло платно зад групата – също са успешни. Less is more. В по-голямата част от концерта Tindersticks създават интимна атмосфера, напомняща сцени от Twin Peaks  или Mulholland Drive.

Но в крайна сметка безпределният потенциал, който те със сигурност все още притежават, остана единствено загатнат. Отворен остава и въпросът какво ще сътворят оттук насетне, тъй като The Waiting Room определено звучи като последна спирка в това им превъплъщение. А вечерта бе както стойностна, така и несъвършена.

IMG_20160524_230503

Advertisements